ИСТОРИЯТА КАТО ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Стефан Чурешки

web

В българското общество историята винаги се е радвала на широка популярност. Книгоиздаването в страната разпространява исторически книги, а много млади хора желаят да станат археолози и историци. Но интересът към историята не произхожда само от романтични и чисто познавателни подбуди. Историята има своята пряка политическа функция, която е добре да бъде разгледана, защото в прехода от комунизъм към демокрация българите сякаш забравиха откъде са тръгнали и за какво се води борбата в страната. А класическата дефиниция на глупостта е отсъствие на памет.

Поради ред специфики историята в България заема мястото на политическата философия, която едва от няколко години се преподава в българските университети. Историческото познание дава легитимност на партиите и на политическите образувания като узаконява тяхното съществуване. Същевременно историята формира и глобалната политическа визия, тласкаща политиците в техните ходове за доброто на страната. Затова познаването на историята е условие, без което не може, ако човек иска да се занимава с политика или да присъства в политическия дебат в България. Но за съжаление историята в страната се използва половинчато, несистемно и несигурно, като се разчита на знаенето на някои факти, без тези факти да имат философско осмисляне. Така например сериозният въпрос дали България да бъде монархия или република, не се задълбочава с интегралния свод на историческото знание. Обикновено републиканците се позовават на Левски, но пропускат обстоятелството, че България 13 века е била монархия и фактически националните катастрофи от ХХ в. само маркират последния период на българския монархизъм. Изпуска се из очи фактът, че успешното българско присъствие в Европа е било тогава, когато България е била царство, а политическият строй е бил на практика безпартиен.

Всъщност от историческа гледна точка обобщено може да се каже, че в България винаги са присъствали само две партии още от епохата на св. цар Борис І. Това са партиите на религиозна основа, които съответно държат за присъединяването към Рим в религиозно отношение или за запазване на източното православие. Тези две партии след Освобождението от турско робство мутират в партиите на русофили и русофоби, като на мястото на религията се поставя въпросът за модернизма, който се съотнася към западното крило на българските политици. Русофилията и русофобията се запазват и през годините на комунизма, като модернизмът се очаква този път от Изток в борбата му с модернизма на Запада.

Днес българите като че ли са направили окончателно своя избор, като се ориентират към западната цивилизация. Погледнато глобално, историко-философски, това означава, че се отдава предпочитание на онова крило от българската политика, което в религиозно отношение е ориентирано към върховенството на Римския първосвещеник и което предпочита модернизацията по западен образец в своята политика. Дали обаче има положителен исторически прецедент за отстояването на подобна позиция? Историята ни показва, че българите правят за втори път такъв сериозен избор след избора на Стефан Стамболов. Но този избор завърши в историко-философско отношение с провал, защото либералната политика на модерната българска държава донесе катострофите на България по време на Балканските и Първата световна войни. От историко-философска гледна точка, погледнато обективно, може да се каже, че ориентацията на Стамболов доведе до Ньойския договор, подписан от същите държави, към които България сега проявява лоялност и послушание. Следователно, ако историкът е почтен, той трябва да предупреди за възможност от провал на българската кауза, ако се стигне до реализацията на политиката на западното християнство, защото ние нямаме национална доктрина, която подобно на гръцката да ни гарантира запазването на културната самоличност при влизането ни в Европа.

Странно е според мен, че никой български философ, историк и политик не поставя въпроса “Какво ще стане след влизането ни в ЕС?”. Очевидно България е слаба икономически, за да бъде фактор в европейската икономика, и едва ли от София ще зависи какво да се прави в голямата европейска политика. Подобно на състоянието на страната през епохата на комунизма България ще бъде понасяща страна, която ще се съобразява с волята на големите и ще продължава да бъде подопечна на някоя Велика сила. Това състояние влиза в остро противорочеие с философията на бляскавата средновековна българска история, когато България е била независима сила в европейската политика. От друга страна, България точно в цивилизационно отношение ще търпи негативи, защото православието и славянската азбука, основа на българската самоличност, ще бъдат изтикани на заден план и така понятието “българин” ще се превърне от историко-философско в географско-административно понятие, което ще бъде част от европейския народностен пъзел, но едва ли ще бъде същественият елемент от рисуваната в Брюксел картина.

Въпреки своята популярност историята в България още не е казала своята решителна философска дума. Ние нямаме и не искаме да имаме престижни философи на историята, които да разтълкуват посланието на историческия факт в политологично отношение. Въпросът за монархията, която е всъщност успешната политическа форма на управление на България до 1919 г., е избягван старателно, а посланието от многообразното ни минало, което е на 1300 години, е премълчавано или неразчетено от страна на професионалистите. Затова всъщност и българската политика е слаба. Тя няма философски фундамент, върху който да базира трайна целенасоченост и трайни интереси, които да преминават отвъд обикновеното ни членство в ЕС. Православието грижливо се отстранява от политическата теория на модерността, макар православният фундаментализъм в Гърция да не пречи на тази страна да бъде успешен член в ЕС. Старателното отбягване на религията в политическите устои на българското битие поставя въпроса: “Тогава кой ще заема културно-политическата основа на политическата ни философия?”. Засега това място единствено може да заеме историята, но историята, представена в нейната цялост и пълнота, такава, каквато е била наистина и развита с философски категориален апарат. В противен случай провинциализмът, надвиснал вече опасно над България, ще се превърне в съществена черта на политиците, които, като изпълнят ангажиментите си към Запада до 2007 година, няма да знаят какво да правят по-нататък. Ето защо повишаването на историческата грамотност сред тях, както и търсенето на една философия на историята с цел създаване на политическа платоформа на действие е повече от наложително. Ако България не иска да загуби като свободна това, което е запазила като робиня в рамките на Османската империя. Защото тогава българската политическа философия, видно от съчинението на Паисий Хилендарски, е била основана върху народния исторически спомен за средновековните царства и върху функционирането на православието като фундамент на политическото издигане на българите дори и в рамките на мюсюлманска държава.

Днес религията за разлика от историята отсъства от философията на демократичния преход. Въведената от икономистите-атеисти либерална философия на прехода естествено доведе до престъпността, защото без религиозните стойности престъпниците получават карт бланш в обществената философия. Екстраполацията на богатството и парите като критерий за успешен човек в обществената стълбица естествено води до едно нехристиянство и до една ветхозаветност в системата на ценности на българското общество. Това дехристиянизиране на българите чрез ценностната система на социално-икономическото ще ги сблъска в европейската действителност с отработените християнски модели на европейското общество. Защото в Европа всичко - от икономиката до спорта - преминава през цедката на християнската философия. Затова в отсъствието на религиозен фундамент на българската политика единственият крепител на християнството и християнското съзнание и поведение става историята. Ако българските политици искат да успеят в тяхната мисия - стига да виждат себе си като изпълнители на мисия за спасяването на българите - то те непременно следва да създадат условия за разработването на собствено българска политическа философия, стъпила върху достиженията на българската история. А историческото в България да бъде издигнато в ранг на национална политика. Ето това е печелившият модел на функциониране на политическото и който не го разбира, той не може да има претенциите да управлява страната.

© Стефан Чурешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2008, № 1 (98)