Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ПОЧИТТА КЪМ УЧИТЕЛИТЕ И ОТВЪД НЕЯ: "РУСКИТЕ БЕСЕДИ" НА ЕМИЛ ДИМИТРОВ

Калин Михайлов

web

Емил Димитров. Като на изповед... Руски беседиСъбеседници на Емил Димитров в последната му засега книга "Като на изповед... Руски беседи"1 са респектиращи с делото и личността си учени, на които повечето хуманитаристи у нас в една или друга степен са задължени. Ако трябва да призная само част от моя дълг към един от тях, Сергей Аверинцев, бих отбелязал веднага колко полезна ми е била (и все още е!) неговата известна триделна схема за развитието на европейската култура; колко вдъхновяващи са се оказвали основни моменти от съпоставките му между различни по-цялостни филологически и културни феномени (каквито са древногръцката литература и близкоизточната книжнина или древногръцката и римската литература); не бих пропуснал и не толкова отдавнашния му принос за въвеждането на автори като К. С. Луис и Г. К. Честъртън в руското културно пространство, а оттам - и в българското. За поколения филолози имена като Михаил Гаспаров (ще спомена само преводите и коментарите му на Пиндар и Бакхилид, въпреки изразеното в беседата със самия него предпочитание към занимаване с латиноезични автори) или Елеазар Мелетински (основно с книгата му върху "поетиката на мита", разбира се) отдавна са се превърнали в имена легенди, а уважаващият себе си изследовател няма как да не вземе предвид и днес постиженията на техните носители.

Казаното дотук ми се струва безспорно, но книгата поражда и интрига, заложена от Встъплението на Емил Димитров: ако всички включени в нея събеседници са все авторитетни учители за хората на хуманитарното знание (а може би и не само за тези хора), възможно ли е да се направи разграничение между тях, от гледна точка на някакво градиране помежду им; другояче казано: те на едно и също равнище ли се намират спрямо запитващия ги, а и спрямо читателя на беседите? Въпросът възниква тъкмо поради факта, че "обитаващите" сборника учени са там, не просто защото са автори на учени писания, а понеже са личности с висок авторитет, но, от друга страна, сред тях единствено Лев Копелев е определен като "велик човек". Значи между този "велик човек" и останалите събеседници на Емил Димитров в книгата трябва да съществува принципна разлика.

Ето посоката, в която заинтригуваният читател би могъл да я потърси: постепенно, с прочита на текстовете (и това е един от силните мотиви за събирането им заедно), той ще открие, че в рамките на общата категория "учители" се откроява по-малката група на "менторите". Ако учителят е човек, който ни отваря очите за неща, които сами не бихме забелязали, за разграничителен белег между него и ментора може да служи следването: от учителя "прихващаш" едно или друго, но ментора следваш по-плътно, по-отблизо и по-цялостно поне за определен период от време; той играе ключова роля за оформянето и израстването ти като личност - изследователска, творческа, морална. Може би най-яркият, но съвсем не единствен онагледяващ пример от книгата виждаме в отношението на Гелиан Прохоров към Лев Гумильов (син на поета Николай Гумильов), отразено красноречиво в следния откъс: "[...] беседите ни започнаха през есента на 58-ма и продължаваха 15 години. Веднъж седмично, а и по-често, го посещавах вкъщи. След това с него даже няколко години поред ходехме на различни експедиции. Всичките мои интереси се формираха в беседите ми с него, а той съвсем не налагаше своето мнение, казваше ми, че аз сам трябва да открия онова, което ми е интересно. [...] По негов пример (той бе верующ човек, а аз бях един съветски дръвник) реших да се кръстя. Така той стана мой кръстник - и във вярата, и в науката... [...] Като християнин и учен смятам, че той е човекът, оказал най-голямо влияние върху мен."

Тогава, в перспективата на "руските беседи" на Е. Димитров, не би ли трябвало тъкмо менторът да е "великият човек", визиран във Встъплението? Въпреки че менторите несъмнено се доближават повече от другите учители в "Като на изповед..." до представата на автора за велик човек, все пак не те, неколцината блестящи учени, които бихме определили като ментори (приканвам читателя да направи "класификацията" за себе си), са наречени от беседвалия с тези ментори "велики хора". Основанието му изглежда е, че той не е могъл да съзре у тях онази пълнота на свидетелското измерение на живота, която характеризира фигурата на свидетеля. Само в Лев Копелев водещият беседите е видял нещо повече от способността да се влияе - съзрял е един от малцината, "призвани да въплътят в живота си съдбата на страната си и своя народ", както се казва в заключителния текст към книгата. Като свидетелства с целостта на пътя си за своето credo - не само интелектуално, но и житейско (чисто интелектуалното би могло да мине на втори план), - свидетелската фигура в най-голяма степен въплъщава единството между дело и личност, или, по-точно, явява се "икона" на своето дело. При това излиза, че не е задължително това дело да се оценява постфактум единствено като положително, по-важно е то да е било честно премислено и (пре)оценено, най-първо от този, който е бил неотделим от него - точно тук книгата отваря голяма територия за дискусии. Важно е да се подчертае, че ако учителното измерение в живота и дейността на една личност осигурява приемствеността между поколенията в културата, която толкова ни липсва понякога (в това отношение впечатлява примерът от беседата с В. Вс. Иванов - за невидимото влияние върху манталитета на учениците от страна на техните "стари" учители през 30-те години на XX в., въпреки тоталния идеологически натиск в обществото), свидетелското осигурява, като минимум, нещо, което бих нарекъл предание на почтеността; в някои случаи е уместно да се говори дори за святост2.

Наред с така очертаното възможно, но съвсем не абсолютно разграничение в рамките на самата категория "учители", ще открием и едно вторично разграничение между събеседниците, което говори за осъществил се с годините преход: прави впечатление, че на някои от тях от самото начало се говори на "ти", нерядко се споменава и за настъпило сближаване между събеседващите - индивидуално, понякога и семейно, т.е. наблюдаваме преминаване на част от събеседниците на Е. Димитров от категорията "учител" в категорията "приятел", без това да води до дразнещо усещане за фамилиарничене. Част от причините за подобен преход се дължат на факта, че в такива случаи често става дума не за еднократно събеседване, а за поредица от разговори с един и същи учен, които в крайна сметка са довели и до естественото, но съвсем незадължително сближаване между двете страни (така са се развили нещата със Сергей Хоружий например). Струва ми се обаче, че по-същественото основание за случването му е в споделеното желание на събеседващите да "повървят" повече време заедно, радвайки се на изненадите, които извивките на съвместното вървене им поднасят.

Някъде тук възниква въпросът за подстъпите към книгата на Е. Димитров, които тя е склонна да ни подскаже. Един по-традиционен и, струва ми се, съвсем уместен подход би бил да пристъпим към нейния прочит откъм жанра й, заявен като беседа (респ. сборник от беседи). Но как бихме могли да характеризираме беседата а la Емил Димитров? Тя не е нито диалог, в Платонов смисъл, нито "портрет", в смисъла на Сент-Бьов, не е и литературна анкета, като тези на Спиридон Казанджиев. Бих казал, че в нея намират пресечна точка елементи от всички тези жанрове3, а това прави възможно - по аналогия с "чуването" на предмета на едно изследване, за което говори Сергей Хоружий, - да "чуем" всеки път онази истина, която "е в събеседника" (цитирам тук самия край на Встъплението). Истината, която просветва, когато срещата се е състояла; когато е състоятелна. Онова обаче, което помага да се случи самата жанрова амалгама на споменатите елементи и гарантира нейната продуктивност, книгата дължи на екстралитературния жанр на изповедта. "Като на изповед" означава тук откровени и честни разговори, без самооправдаване. Независимо че нямам предвид изповедта в сакралния смисъл на думата, ще ми се да отбележа, че всички участници в беседите проявяват съзнание за една по-висока от самите тях духовно-нравствена инстанция, пред която стоят с изреченото и пред която носят отговорност.

Но освен беседи, събраните в книгата текстове са и руски беседи, дори когато се беседва с французина Жорж Нива, за когото - наред с другото - научаваме, че е обезсмъртен в стихотворение на Булат Окуджава. Всички те носят атмосферата на 90-те години на изминалото столетие и на първите години от новия век, попили са една раздвижена атмосфера, която авторът им усеща, по отношение на Русия, като по-свободна за духовно и културно "дишане" от днешната. Всички беседи в книгата засягат по един или друг начин съдбата на неконформистката руска интелигенция от времето на комунизма и след него, както и на високата руска култура, на която събеседниците на Е. Димитров са представители, - най-вече в хуманитарното й измерение. Тази култура, чиито най-високи постижения и образци не бива да загърбваме.

За завършек ще се оттласна от една прекрасна мисъл за поезията на моя предпочитан учен сред събеседниците на Е. Димитров - С. Аверинцев4. Цитирам част от нея, тя се намира в беседата, озаглавена "Филология и поезия": "[...] поезията, за разлика от рационалистическия дискурс, се обръща не към отцепилия се от цялото разсъдък, а за разлика от хипнозата и всичко от тоя род - не към тъмата на изоставеното от разсъдъка подсъзнание; тя извиква цялостта на човека тъкмо като цялостност и с това поне временно я възстановява." Тази мисъл, толкова естествено звучаща в руското културно пространство, по традиция слагащо високо поетичното творчество, познаването му и познавачите му, ми бе необходима, за да мога, въоръжен с нея, да прекося успешно така плътно наситения с идеи и концепции корпус на книгата. Да мога да я прочета не чисто рационалистически, да не ми се смесят в съзнанието "физиономиите" и тезите на тези двадесет едромащабни учени и изследователи. За целта си взимах поетически дъх след всяка беседа, посягайки към книга на съвременен български поет, чиито стихове внасят свежест и цялостност в душата ми. Една беседа - едно стихотворение. Препоръчвам този ритъм на четене и на вас.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Емил Димитров. Като на изповед... Руски беседи (2016). Голяма част от беседите са излизали през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на този в "Литературен вестник" и в. "Култура". Голяма част, но не всички, а някои от публикуваните са съществено допълнени в настоящето издание. Ето имената на събеседниците на Е. Димитров: С. Аверинцев, Вл. Библер, Р. Галцева, М. Гаспаров, В. Живов, В. Вс. Иванов, С. Карпов, Л. Копелев, Н. Котрельов, Е. Мелетински, Ж. Нива, М. Одески, Д. Фелдман, Г. Прохоров, О. Седакова, А. Сидоров, К. Степанян, о. Ал. Троицки, Т. Цивян, С. Хоружий. [обратно]

2. За съжаление, по всичко изглежда, че при Лев Копелев би било неуместно да се говори за святост. [обратно]

3. От Платоновите диалози мога да посоча евристичния момент, раждащ се в и чрез диалога; от "потретите" на Сент-Бьов - биографичните щрихи в образите на събеседниците; от Сп. Казанджиев (няма как да не се сетим и за Екерман) - умението да се "анкетира" целенасочено, но без събеседникът да се чувства притиснат до стената, без да е поставен в тясна, сковаваща го рамка. [обратно]

4. На личността на учения и човека С. С. Аверинцев, на "ментора" Аверинцев, Е. Димитров посвети преди време друг един сборник - "Mesembria. Българо-руски сборник в чест на Сергей Аверинцев" (София: Славика, 1999). [обратно]

 

 


Емил Димитров. Като на изповед... Руски беседи. София: Изток-Запад, 2016.

 

 

© Калин Михайлов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2017, № 4 (209)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 41, 07.-13.12.2016.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
















Партньори