СМИРЕНИЕ

Сякаш никога няма да свърши,
това шумничко чудо - живота.
Сумати кучета мои се тръшнаха,
а аз се облизвам още за кокал.

Изгазвам сънища, слънцето гложди
с мравчици златни скелета ми маскиран,
а вехтата плът преко сили възхожда
и угодливо на взлома му реагира.

Дълго бях цар, но глава не отсякох.
Пресити терзах и гладни заситих.
И много други бели си навлякох
на широкия свят из теснините.

Окован бях от орда джуджета гоени.
Те зъби си къртеха от усмивката ми.
Същите дето, катерейки се по мене,
ги лъскаха с краищата на покривката.

Ездитни жени и братя по кърви
се давеха в моето вино и в кикот.
Дъщерите ми ме замериха първи,
синовете ми скокнаха да ме сритат.

Преди с вежда да мръдна камъка таен,
ме уми с прехапан парцал от езика си
осъден на смърт, прелъстен от жена ми,
когото бях дръпнал овреме от дръвника.

Минах морето с впряг прегладнели акули.
С рани ги хранех - работа да ми свършат.
Простиха ми, вече веригите ми изплюли,
че съм ги тъпкал на гордостта ми с мършата.

Пасах алтави крави, глезих им косъма,
на рогата им шарена люлка си вързвах
и с глава о звънливи звезди халосана
в омайни говна се въргалях без въздух.

Днес съм божек. Нощувам в бомбето си.
Щом скитне луната, с устни червени
мляска по моите с хладна превзетост
и кълчи задник към други селения.

За вересии е късно. С ронливи усмивки
плащам шишетата, недопити от свестните.
Омърсея ли - минавам през автомивка.
Бъбря учтиво с гадинките безсловесни.

Протягам ръце, есенясало жълти,
към преподобията им - листвята
и всички въздишки обратно гълтам,
за да затисна зад зъби душата.

Тогава да дишам ли още? Ами... ще дишам.
Трудно сам ще отвикна от шумния навик.
Доде ти додея, Боже, и долу излишен,
ме възцариш за пастир на небесните крави.

Л.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2007, № 2 (87)