ВРЕМЕНЕН ХАОС

Не зная какво ме подтикна да ида в планината. Там видях (затова ли трябваше да отида?) моя стар приятел Й. В. Той се разхождаше умислен по езерото в тишината на гората. Не бях го виждал векове. По стар навик му подсвирнах като къртица. Той вдигна глава, позна ме и се приближи до пътуващия бряг. Заговори сам:

“Слушай защо. Една привечер с небе кафяво, равно, видях една мухлясала старинна делва. Свила криле, тя се облягаше на цъфнало дърво, с устие, обърнато към онова небе, слязло от друга някаква планета. Почти се ужасих.”

­ Все пак, цъфнало дърво ­ опитах се да го успокоя.

“Зяпнала към онова небе. Оттеглих се безшумно. Като се връщах вкъщи късно в нощта, насреща ми се появи голяма риба. Тя крачеше нехайно с жабешките си крака в маратонки. Като ме приближи, свали бомбето и ме поздрави с рибешка усмивка.

А друга нощ, на пустия площад пред моя дом видях един робот със седем крака, той яхаше магаре с половин глава, което се въртеше в кръг. Роботът зяпаше с устата си клещи към луната, която сякаш бе залязла завинаги.”

Не се опитвах вече да го утешавам.

“Една нощ, когато пак кошмари гонеха съня ми, станах и тръгнах да намеря братя-хора. Сред пещерните сгради забелязах едно великолепно осветено здание. Над входа се четеше надпис “Клуб на самотниците”. Отчаянието ми се оказа по-силно от безверието. Влязох.

В блестящите салони стояха неподвижни като восъчни фигури млади и възрастни мъже и жени, облечени в блестящи вечерни одежди. Като ме видяха, започнаха да отварят и да затварят уста, навярно за да видя дългите им вампирски зъби. Избягах. Прибрах се и се скрих в ледения си сън.

На сутринта усетих пареща жажда. Налях вода от чешмата и тъкмо се готвех да я изпия, забелязах във водата, почти напълно разтопена, усмивката на дявол. Забелязал ли си колко страшно съблазнителна е усмивката, родена от отчаяние? Но тъй като и тя можеше да бъде клопка, реших да не поглеждам вече вода, налята от градската чешма.”

Той млъкна за малко и заключи:

“Затуй ме виждаш днес и чак до края да се разхождам по водата на това езеро в благословената и чиста горска тишина.”

И той закрачи пак умислен по светлосенчестата повърхност на водата. Аз си тръгнах.

Чак когато започнах да се спущам по криволичещия и опасен път, се обърнах и му казах:

“И все пак, след всичко това, ще настъпи РЕД.”

Изведнъж една светкавица като дърво от злато се наклони нататък, към гористата планина.

© Стефан Гечев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.12.2000
Стефан Гечев. Самобичуване. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Стефан Гечев. Самобичуване. София: Захарий Стоянов, 1999.