"В тъги и неволи младост минува..."
Христо Ботев

Според някогашния ми учебник по естетика трагедията се ражда от конфликта между реалността и идеалите, при което идеалното търпи поражение. И макар трагедиите да се делят на песимистични и оптимистични, чувствата, които ни завладяват от това крушение на надеждите и представите ни, са - меко казано - мрачни. Широка е палитрата на тези изживявания - от развалено настроение до умопомрачаваща мъка, депресираща ни за години...

Тъй като темата на есето е подвеждащо благодатна (страшно много е натрупаната горчивина), отчитам опасността текстът да се изроди в ословесено подсмърчане над автобиографични епизоди. Ще се опитам да се абстрахирам от всекидневието, с всичките грозни и унизителни моменти, които ми поднася. Бегло ще спомена само, че и аз съм изгубила вкус към живота. Блясък в очите отдавна нямам. Смея се на остри вицове, осъзнавайки, че смехът ми е сардоничен. А хуморът ми (доколкото съм способна на такъв) е главно черен.

Мъчно ми е не толкова за собственото ми придънно положение в социалната йерархия (с всичко се свиква, а и компанията е изискана)... Мъчно ми е, че след дългогодишен автотренинг, след като най-сетне престанаха да ме вълнуват финансовата и кокетната страна на живота, аз не мога да се зарадвам дори на редките си духовни победи. Подозирам, че, сражавайки се с вятърните мелници в изкуството, само досаждам. Като творец вече се вбесявам от пристъпите на вдъхновение! Безпощадно ясно ми е, че има непроходими области в реалността и духовното, за жалост, не може да се бори с материалното на негов терен.

Ала мисля, че най-страшното ще настъпи, когато мъката се смени с безразличие. Механичното съществуване без болка и без удоволствие от живота - като в някаква форма на каталепсия, която съхранява обаче само физиологията. А физиологията няма нужда от философия.

Ето, това е тъжното. Принизявайки се до хляба и маргарина, личността загърбва хилядолетната култура, издигнала я над прехраната и размножаването. А когато критериите закърнеят, идва пошлото в най-фантастичните му проявления. Понякога се смайвам от "върховете", които то е в състояние да достигне! Искреното ми удивление, погнусата и гневът, които ме влудяват след досега с него, ме държат будна, оголена и отчаяно съпротивляваща се. Обнадеждават ме, че съм още жива и нормална. И макар примирението с икономическите реалности да ми е вече навик, не съм в състояние да се предам пред гаврата с разбиранията ми за стойностите в изкуството. И ме боли!

Но, оказва се, и това не е най-важното. Когато съпоставям мащабите на личността - моята и на предците ни, аз се усещам смалена. Защото, мъчително стремейки се към великото, красивото, недостижимото, презирайки екзистенциалните подробности от живота си, те са тъгували по високи идеали! Страдали са в името на свободата, бъдещето, величието на своята България. Страхували са се единствено от късото си човешко време, от мисълта, че то надали ще им стигне да обърнат руслото на историята. И копнежите, и делата им са били епохални. А колко дребни и незначителни изглеждат кахърите ни за парите и чалгата! Колко встрани са от големите шансове и харизматичните пориви!

Мисля, че е излишно да продължавам. А и май не е много уместно да се пише есе в първо лице, единствено число. Все пак, дори да са само пример, размислите на една българка в края на ХХ век, надявам се, че са общовалидни. Затова си позволих и споделянето.

В някогашния ми учебник по естетика бе дадено следното определение на обнадеждаващата "оптимистична трагедия": "При нея гибелта на идеала, на героя не е окончателна и безизходна, самата негова гибел ражда нови основания за положително, пречистено през страданието, развитие в бъдеще. Тук е отразена вечната надежда на човека, че утрешният ден ще му донесе добрини и справедливост, повече щастие..." (Кр. Горанов, "Основи на естетиката"). Малко е наивно, но е формула за положително мислене. Ще трябва да избършем сълзите и здраво да потренираме, въпреки скептицизма си.

© Светла Дамяновска
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2001, № 1 (14)