Зимен предобед, средно претъпкан автобус, който ни изкачва към квартал Факултета - един от многото гласове в главата на шизофренната ни столица. Пейзажите сами се открояват пред очите ми, сякаш върху стъклото на автобуса се прожектира филм на Кустурица - дребни, боси, черни деца, облечени в стар, износен и вероятно подарен им от съдбата анцуг, щастливо изтърбушват един мръсен, безстопанствен дюшек сред тишината и чистотата на не-цивилизацията, която се възправя във въображението ми като японски пейзаж. Порутена, картонена къща с неясен архитектурен замисъл привлича вниманието ми с абсурдността на своята издръжливост и с гостоприемството си към модерния живот. Върху шперплатовия й покрив, който се намира на около 3 метра от калната земя, гордо се възправя сателитна антена, монолитна в готовността си за общуване със земните и извънземни възможности за обществено осигуряване.

"Каква гледка - само за снимка. Ще стане чудесен кадър - хем изваяно, хем смислово многопластово" - си мисля аз, усърдно бягайки от все по-силната и по-силна вълна на ужас. Лудостта на многообразието на начини на живот и начини на умиране сякаш се прелива в неясно, но силно желание за естетизация на трудното, мръсното и недостойното. Мисля си, че хората на изкуството изпитват силно, огромно и мъчително чувство за вина пред живия живот, защото те го рамкират, фрагментират, доизкусуряват и измислят на трудните места за приемане. Правят от неговата неконтролируемост и истинност нещо добавъчно. Но сурогатите му нямат смисъл и сила пред дъжда върху картона, пред язвите върху все още младата човешка кожа, пред къркорещите черва и излъчващите недосегаемост очи.

И нищо друго не остава на фотографа в мен, освен да си каже - поне е красив този ужас. Моят ужас и тяхната мизерия. Техният ужас и моята мизерия. Нашата взаимна изоставеност. Остава ми надеждата, че това, което претворявам, облагородява, ако не моята тщеславност, то поне тези, които гледат снимките. Става послание за малко повече отвореност към топлата сивота на цивилизацията и шарената инфантилност на Интернет. Прави опит за посредничество, като моли за чуваемост борещите се за въздух и внимание гласове на различните столични представи, из които дишаме, псуваме, любим, ходим и живеем в реалното си време.

© Радостина Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2001, № 1 (14)