Има една порода хора - табиетлии. Те предпочитат да правят нещата сами и с мерак. Те търсят вечното в мига и същественото в нещата. Нещо като Сали Яшар. Каквото и да направят, то запява изпод ръцете им. Като дете на любовта.

Едно време бабите, а и сега радващите се на живота майки, измесват преди Бъдни вечер питка. Прашинка по прашинка, капка по капка се смесват в техните ръце, за да се появи тестото, някъде в което те скриват жълтицата, дето носи щастие, здраве и късмет. Даровете на земята обличат своя приказен костюм и ежедневието придобива смисъл. Денят вече не е просто поредица от часове, когато едното полукълбо е откъм звездата, а денят е на Рождението на детето на живота на любовта на Бога. И ние търсим коледната пара с вяра за бъдещето, с надежда в доброто и с любов към ежедневните магии.

Преди доста време природата, късметът и (или) Богът смесил(и) даровете на земята. Прашинка по прашинка, капка по капка и в готовото изящно тяло скрил(и) някъде една жълтица - за живот, за дух, за ентусиазъм, за неудобство. И днес ние търсим жълтицата в човека с вярата, че я има; с надеждата, че ще я открием; с любовта към същественото в хората до нас. И си мисля за малките чудеса, дето все ги търсим, пък те били наоколо: Понякога зърваме красивото сред сивотата и посредствеността

Понякога даряваме добро сред злобата и хаоса

Понякога изпитваме болка

Понякога търсим утеха

Понякога търпим до смърт

Понякога изхвърляме тъгата

Понякога спим с отворени очи и търсим самотата

Понякога изпитваме носталгия

Понякога рушим окови

Понякога плуваме в илюзии и плачем в техните сенки

Понякога палим светове и плашим своите кумири.

Големите неща - малките чудеса - се случват тихо, някъде в нас - понякога от радост понякога от скръб и съпротива понякога научно понякога необяснимо понякога от дъжд на вятър понякога от Бога.

© Радостина Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2001, № 1 (14)