СТИХОСБИРКА НА ПЪРВИЯ ЛАУРЕАТ НА НАГРАДАТА „ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ”

Никола Иванов

web

Стефан Радев е първият лауреат на Националния конкурс за млади поети „Димитър Бояджиев”, организиран от Община Пазарджик. Наградата е издаване на поетичната книга на автора „Бутилка, чаша и радио”. Изданието е на „Жанет-45” - Пловдив. Предполагам, че поради младостта на Стефан Радев малцина са чели негови творби и затова сега ще си позволя в началото да отбележа накратко няколко биографични неща за младия поет, така както са анонсирани на корицата на стихосбирката.

Стефан Радев е роден в Пловдив през 1986 година. Завършва Френската езикова гимназия в родния си град и продължава образованието си в Софийския университет, където учи стопанско управление, а по-късно и регионално развитие и политика. Живее и работи в София.

Взема участие в „Стружки вечери на поезията 2010”. Член е на редколегията на сръбския брой на списание „Словото”, издадено от СБП през 2010 г. Между 2008 и 2010 г. е репортер в предаването „Часът на думите” на Съюза на българските писатели и Българското национално радио.

Ще започна със стихотворението „Пролог”, с което започва и поетичната книга:

Тук думите не пазят равновесие
И мен не пазят.
А какво? - не казват...
Танцуваме със тях
по острието на въжето.
И мисля си -
какво ще стане,
ако паднат преди мен,
ако оживеят,
ако проговорят...

Веднага усещаме, че имаме среща с поет безпатосен, лирично вглъбен, за който словото е съдбовно. То е посвоему драматично, без външна показност или пък кокетничене, а още по-малко пък е нарцистично. Откриваме, че във време като днешното, когато думите се обезсмислят, когато постмодерният цинизъм и пошлост нахалстват да завладеят публичното пространство и комай успяват, има и млади поети като Стефан Радев, които съхраняват поетичното слово и го превръщат в инструмент и възможност за изразяване на интелектуална и фина чувствителност. Стефан Радев уважава думите, защото разбира, че лесните слави са мимолетни еднодневки, които времето безмилостно запраща в забвение.

Стиховете на Стефан Радев се отличават с интимност, в чиято тишина протичат интензивни духовни преживявания. Той разчита на езика на тишината, на философската вглъбеност. Лириката му е с бавен ритъм, но съсредоточена, внимателна. Лирическият му Аз внимава да не пропусне нещо важно, някоя подробност, която може да се окаже много по-съществена от наглед яркото и видимото. Защото най-яркото в повечето случаи не е най-важното и най-значимото. В “CANALE GRANDE” четем:

Не от умора
е бавна реката накрая -
бързала е да порасне,
нивата да си обходи
като хляба...
Грабнала е нечий любим,
минала е през града -
да се похвали...
...и е донесла лодка -
подарък за баща ми -

да види, че животът не е само трепане и работа,
за мъничко да е гондолиер на мама...

Тя ще приседне, докосвайки водата,
и тепърва ще започне лятото.

Откриваме фино одухотворяване на природата. Стефан Радев се стреми да задържи лириката си във високото, да я откъсне от бита, да го превърне в битие. Така ежедневието придобива трайност и чрез своеобразна кинематографичност, през погледа на автора откриваме неочаквани гледни точки и се убеждаваме как наглед уж маловажното се оказва достатъчно важно, провокира ни да се замислим, изостря сетивата ни по отношение на човешкото в нас. В тази поезия жената е „изтъкана от призрак и пясък”. Темата за жената продължава и в „Преди да срещнеш минотавъра”:

Жената чезне в скута ти
като кълбо коприна -
готова да си изтъчете дом,
с телата си да наплетете нов живот...

Колко поетично е изразено създаването на детето, зачеването на новия бъдещ живот. Телесното се осъществява чрез духовното, сливането между мъжа и жената се осъществява на ниво единение и само по този начин може да се появи нов духовен живот, духовен човек. Всичко е изразено дискретно, поетичните внушения носят висок смисъл.

Поетичното въображение на Стефан Радев се характеризира с неочакваните гледни точки, с погледи от другата страна, от неочевидното, невидимото, незабележимото за елементарната, примитивната сетивност:

Покривката от масата изви нагоре
като пушек от комин на къща,
сгушена в снега.

Предметите в тази лирика оживяват. Или пък в „Писмо”:

Нахлуват облаци в купето,
в мен и в книгата -
препълват я и тя разлива
като фуния черното мастило
направо в жадните ни ириси.

Лириката на Стефан Радев трудно може да бъде представена с части от стихотворенията, макар че и тогава се улавя общата тоналност и стилистиката на поезията му. При него творбата трябва да се изчете от началото до края, за да се разкрие цялостния замисъл на стихотворението. Но все пак и позоваванията на отделни стихове и части от творбите дават, макар и обща, представа за тяхната същност.

Сред основните мотиви в лириката на Стефан Радев е самотата. От поезията му се убеждаваме, че в самотата той се чувства удобно, защото лирическият му Аз никога не е самотен. В самотата се чувства уютно, защото думите са неговите събеседници, които осмислят ежедневието и живота му. Той не вярва на врявата, на бурните емоции, защото обикновено те са повърхностни, първосигнални, примитивни. В този смисъл ще посоча творбата, от чиито стих е изведено заглавието на стихосбирката:

Пак съм си най-добрата компания -
приготвям си чаша, бутилка и радио.
Не се обажда никой.
Но са достатъчно самотни и без мен
добрите ми приятели.
И те си имат като мен детайли -
любими дръжки на врати,
или пък ъгъл в някой ресторант -
човек все нещо трябва да си мисли, че обича.
Затуй самотниците са така внимателни
и всеки техен жест е бод в гоблен,
който няма да довършат.

Стефан Радев ни говори с мълчанието на думите. Ако имаме по-чувствителни сетива, в това мълчание ще се докоснем до неговия вътрешен свят, чрез мълчанието на своите думи той споделя с нас своя интимен съкровен свят, изразява своята чувствителност, прави ни съпричастни към своите изживявания и преживявания. Това, което отеква в него от мълчаливата самота, лирическият му Аз иска да предаде и препрати към нас, за да усетим по подобен начин света около нас, случващото се в дълбочината на нещата. Затова рибите са събеседници на рибаря. Затова и мимиките, внимателните движения носят смисли в тази поезия. Дори музиката на "Бийтълс", която изпълняват берачите на ягоди в Англия, не звучи ударно, а минорно, притихнало.

Социалната чувствителност на този поет също е тиха и дълбока. Тук бих посочил стихотворения като „Опознаване на глада” и „Старици в автобуса”. Труден е авторовият оптимизъм в „Тя се прощава”. Песента на петлите е особена в „Малки часове”. За разлика от елементарните автори, на които всичко им е „ясно”, Стефан Радев винаги се съмнява и това го провокира да търси отговорите чрез нови въпроси за Битието и Смисъла в „Опит за пристигане”. Отношенията с любимото момиче са и на духовно ниво в „Приказка за „Добро утро”. Лирическият Аз на Стефан Радев предпочита анонимността пред личностното афиширане. Любовната интимност в „Познавам ги” е чиста, съкровена.

Миналото, предците са важни за лирическия Аз на поета: дядото, бабата, родителите са сред лирическите персонажи в неговата поезия (”Гробище”), той съхранява родовата памет към света на мъртвите.

Стефан Радев не се интересува от плиткото, повърхностното, епидермалното, еклектичното, а от същината, дълбочината, това, което е скрито зад думите, втория и следващите пластове на словото, метафоричното, финото, нюансираното. На пръв поглед стихосбирката може да се стори повече камерна. Но това е измамно усещане, защото в стиховете има драматични вълнения в дълбочина, чувствата са притушени. Известно е, че ако искаме да бъдем чути, то трябва да говорим тихо, шепнешком. Подобно на лириката на Димитър Бояджиев. Това е тъжна поезия, но в стиховете не властва отчаяние, безсмислие, мизантропия, защото оптимизмът е в Смисъла.

Безспорно постижение е фактът, че „Бутилка, чаша и радио” е стилна и единна книга. В нея няма дисонанси, защото не е съставена на принципа „от всичко по малко”, не е микс-стихосбирка, в която властва разнотемие или тематичен хаос. В нея творбите са близки по натюрел и не са събрани на случаен принцип. Това придава едностилие и монолитност на сборника. Стихотворенията са в хубав бял стих, свободен, но със спазени стихотворни правила и ритмика.

Моето професионално разбиране е, че когато се присъжда Награда на името на някой голям поет, писател или творец, награденият автор трябва да има нещо общо с автора, на чието име е тя, в слуачая Димитър Бояджиев, да е от подобен натюрел. Тук наблюдаваме известно сходство, без да се приравняват. Като честитя на Стефан Радев Наградата на името на един от най-нежните и дълбоки български лирици, Димитър Бояджиев, му пожелавам да бъде себе си в лириката и въобще в творчеството.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.05.2012, № 5 (150)