Никола Иванов

web | Подреждане на балната зала

Стане ли дума за голямата българска поезия и литература винаги в съзнанието ми изплуват Пазарджик и Пазарджишко. Това съм го казвал и сега за пореден път го повтарям не от криворазбран местен патриотизъм, а заради имената на Нешо Бончев, Стефан Захариев, Константин Величков, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Никола Фурнаджиев, Богдан Овесянин, Райко Алексиев, Павел Вежинов, Александър Геров, Борис Делчев, Иван Сестримски, Стефан Чавдаров - Чафа, Стоян Бакърджиев, Иван Динков, Георги Спасов, Милош Зяпков... И защото съм убеден, че където е текло, пак ще тече.

Каквото и да си говорим, струва ми се, че ролята на родното място, на традицията, никак не е маловажна. По литературна и поетическа мощ равни на Пазарджишко могат да бъдат само Старозагорско, Сливенско и Предбалкана: Калофер - Сопот. Определям това като силна литературна аура, която видимо е белязала и белязва някои наши земляци.

Взирайки се в историята, можем да открием и известно логическо обяснение. Нашият край можем да го определим с една дума, която най-точно и пълно, струва ми се, дава ключа: НЕПОКОРНОСТ. Вижте само - център на Априлското въстание, център на събитията от 1923 година, най-силно партизанско движение, доколкото го е имало, разбира се. Но това са факти, които категорично говорят за непокорство. И тази непокорност, несъгласие с действителността всякога е било и ще бъде основен творчески стимул за надарените. Независимо дали става дума за обективна проблематика или за екзистенциални теми.

Именно събитията от 1923 година родиха една от най-великите български поетични книги "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев. Тази стихосбирка е най-големият и безсмъртен паметник на един от най-могъщите поети, които е раждала българската земя.

Поезията от "Пролетен вятър" грабва и очарова, привлича властно и неудържимо, защото говори с езика на кръвта. В тази стихосбирка Н. Фурнаджиев е като Антей на отчаянието, защото в случая всеки контакт със земното го прави нещастен от случващото се.

В образите и метафорите на великата стихосбирка има неща, които ни карат да потръпваме. Защото някакви гласове ни нашепват, че ние винаги подсъзнателно сме ги знаели и сме се досещали за тях. Все едно дали ще наречем това "проективна идентификация" в духа на аналитичната психология на К. Г. Юнг, или пък "мистично съучастие" по примера на Леви-Брюл.

Фурнаджиев озвучи българското поетично небе по непознат дотогава начин, с неистова сила, с йерихонската тръба на своя ненадминат поетичен глас, изля от небесата сълзите на Йеремия, които продължават да капят и кънтят по родната ни изстрадала и изтерзана земя. Той съчета Ботевите висини с Вазовите кънтежи от битките в Епопеята, с Под гърма на победите, с Яворовата безмилостна градушка, с Гео-Милевия спазматичен вик.

Н. Фурнаджиев остана справедлив въпреки всичко, защото не взе страна и не раздели народа си. Впрочем взе страната на многострадалния си народ, без да го дели, без да го противопоставя и неговата анатема бе за тези, които го разделиха и противопоставиха по най-мерзък и подъл начин, служейки на антинационални и антинародни интереси. Той го оплака и ожали с непостигана дотогава сила и болка. Великият поет не можеше да понася тези, които го разделяха за свои лични партийни и егоистични интереси.

"В "Пролетен вятър" няма идеологии, няма партии. Опитите за партийна приватизация на който и да е голям творец са предварително обречени на провал, на пълно фиаско. Защото идеологията на големите творци винаги е била, е, и ще бъде Хуманизмът!

Н. Фурнаджиев оплака събитията от септември 23-та година, защото интуитивно усети политическата спекулация в случилото се. Фурнаджиев е най-незаблуденият и незаслепен политически от всички големи творци по отношение на септемврийското въстание, които са откликнали на събитието - Гео Милев, Антон Страшимиров, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев. Той вярваше в поредната стихия на ненакърнимата българска жизнена воля и не можеше да гледа безучастно как за пореден път е оскърбяван българският народ и неговият национален характер.

В "Пролетен вятър" Фурнаджиев изгради общия пантеон на загиналите и от двете страни на барикадата, което по-късно бе сторено и изразено от Далчев и Иван Динков.

След "Пролетен вятър" българската литература не можеше вече да бъде същата. А самият Фурнаджиев изкачи своя поетически Олимп, който по-късно не можа да повтори. Не успя да го повтори, защото тези, които твърдяха, че е на тяхна страна, започнаха да му пречат с всякакви средства. Защото такава отблъскваща беше идеологията им - диктатура на неукия, на необразования, на неталантливия, на посредствения.

Заедно с най-талантливите той напусна посредствениците и се отдели в "Нов път", като започна да търпи ударите на литературни пигмеи. Затова не можа да постигне върховете и снеговете си от "Пролетен вятър", а ние можем само да предполагаме каква драма изживя този поет, защото бе наблюдаван подозрително до края на живота си.

С времето става все повече безпощадно ясно, че големият поет не е бил на ничия страна. Това личи дори от гениалното му стихотворение "Конници", с което доскоро грубо се спекулираше:

Конници, конници, конници, кървави конници.
Моя родино и пламнало родно небе...

реди потресен поетът, потресен от бесовщината, обхванала част от народа му и превърнала го в отвратително население. Защото "Пролетен вятър" - това е тъмната надежда на Фурнаджиев, че българският апокалипсис от 1923-та е последен, че повече такъв няма и не трябва да се случва в българската национална история. Това бе крехката надежда на великия поет най-сетне тоя исторически кошмар да свърши и да се възцари братството и свободата по българската земя. Но, уви...

Ограничените и примитивни любители на идеологемите не проумяха и не проумяват, че "Пролетен вятър" няма нищо общо с елементарното опростенческо "ние" и "те". И когато Милена Цанева поставя на поета въпроса кои са конниците - революционерите или шпицкомандаджиите, - Никола Фурнаджиев повдига рамене: "Де да знам. И аз не мога да кажа кои са." И това е през 50-те години на миналия век, когато тотално и грубо властва комунистическата идеология и идеологическият натиск върху поета бе неимоверно силен.

О, каква беда бе то, за ВСИЧКИ НИ!...

бе покъртителният, потресаващ вик на поета.

...и в нивята - в кърви двата трупа.

("Гибел")

Това е апокалипсисът на братоубийството. Няма победители, гибелта е обща, тотална, безпощадна, до това води разделението и противопоставянето, което е взело безумно връх. Трагедията е колосална.

В поезията от "Пролетен вятър" шества и властва смъртта. Безутешно пищи сивата птица над водите на Марица и реката свети като смърт. Чия е тази смърт - поетът не сочи. Но изводът се налага сам и трябва да се досетим - тя е общобългарска. Заплашено е племето, застрашен е националният генофонд. Като при слънчево затъмнение слънцето грее през черен облак. Тъмни сили бликат и шестват из тая лирика, от небето извира "зла светлина", поетът ни кани на сватба и смърт.

Тежък, черен и огромен е грехът в тая поезия и той трябва да бъде възмезден. Братоубийството е предизвикало божието наказание и проклятие и Бог е замахнал към грешните и въздава. Черният трамвай е сякаш погребална катафалка, която пътува през бездънните черни улици, покрити с черна лепкава кал. Няма изпращачи на убитите, а ватманът сякаш е самият Сатана.

Сълзите в "Пролетен вятър" са студени, тежки, каменни, въпросите тегнат като олово. Къде да спра? - пита ужасен поетът. Къде да намеря пристан за изтерзаната си душа? Самият аз кому съм вече нужен? Като Моисей той иска да преведе народа си през пустинята, надеждата му е в следващите поколения, които не ще саподвластни на бесовете на разделението и ожесточението, което е гибелно. Апокалиптичните преживявания на поета са адекватни на събитията, които се случват. Отключени са огромни енергии, които трудно ще заглъхват в "Дъга" и по-нататък.

В идеологическите призиви към поета да търси оптимизма, опитите му за оптимизъм достигаха до такива стихове:

Вий сте всички добри, вий сте всички дълбоки и умни,
ваште думи сега толкоз кротко и мъдро звучат,
но във ваште очи светят пламъци сини, куршумени,
и на тяхното дъно тлей малка и хилава смърт.

И завършваха с тяхното продължение:

Тук сред вас може би ще напиша порядъчни книги,
много коли с петит и корина, тъй, както е ред,
после, както е ред, и през няколко фази ще мина
и накрая ще бъда прославен, но лишен поет.

Ето това искаха по-късно от него. И успяха да го разколебаят, но не и да го победят.

Сред най-силните плесници в българската литература остават стиховете на Фурнаджиев:

И спят отдавна всички знамена
и вместо слънце нощна лампа свети
и в нощната, позорна светлина
строят си къщи всичките поети.

И за мен "Пролетен вятър" и Никола Фурнаджиев са едно от седемте чудеса на българската поезия.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2006
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. София, 2006.