ПРОЕКТ ЗА ПОП КИНО¹

Момчил Цонев

web

10, 9, 8, Той, аз, то, 4, 3, 2, 1... започва естествената критика и всички, които учудено дисектират началото на текстовостта-тук, ще упътим към непубликувания текст “Към критика на неестествената критика в четири следобед” за повече pseudo-манифестна информация + хедонизъм + няколко полезни съвета как да убием неестествената критика, без да оставим отпечатъци. Останете с нас и след уводните реклами, за да прочетете за 11-ия Фестивал на европейските копродукции (2-8 юни 2006).

Благодарности: “Скъпи Джилбърт, който живееш на “Пикадили” и на Оскар Уайлд едновременно, благодаря ти за картичката с мъглив лондонски изглед, надписана с думите: “Големият критик е несправедлив, неискрен и нерационален”².

Първо тяло на текста: Напълно преднамерено тук няма да се говори за европейските копродукции на фестивала тази година, защото ще се говори за половината от неговата програма `06, заземена в новото българско кино. По случай 15 години Национален филмов център уютната коруба на кино “Център” приютяваше в следобедните си часове по 5-6 души, за да разберат как Господ не ще да слезе да види бг киното и това си е. За съжаление, тук не може да се изкрещи “Мистерия”, както прави една тв критичка, защото мистиката и чудесата у нас минават за три дни, а вече изтече много време, откакто само шепа хора ходят на български филми.

Второ тяло, или самият проект, който отначало благодари на Ричард Хамилтън за осветляването на поп присъствието в изкуството, а после насилствено заменя понятието “попарт” от текста на англичанина с “поп кино” и се отдалечава на безопасно разстояние да види какво следва, ако в България започне да се прави именно поп кино и то е:

1. “популярно” - да притежава Чаплинова масовост, т.е. да радва масовия зрител, но и само да отрича себе си като масово, когато чупи всекидневните ни прозорци с камъни-вмисляне. За съжаление, в България почти не се прави такова поп кино, а някои от режисьорите ни сякаш използват изкуственото слово на Хегел в диалога на сценариите. Поп киното е диалектично, но и щастливо, раз©глобено между двете условности масово-елитарно. Великият черно-бял на бг киното от 90-те, “Вагнер” (1998, реж. Андрей Слабаков), намира масовия зрител с популярни комедийни актьори (“Уличен” тип) и пресова елитарния си зрител с гротескова Абсурдия. Но когато мислим само този съвременен филм като поп и не приемаме другите за такива, ще трябва да действаме радикално - например, да отвлечем термина “кино” от киното и да го подарим на всяко движещо се изображение от любителски записи, реклами, тв предавания и клипове.

Киното ни не е достатъчно популярно и се нуждае от шокова терапия - да наречеш една комерсиална реклама кино, а новото бг кино не-кино, е тъкмо това. Или пък да удостоим, напълно нерационално и спонтанно (като истински естествени критици), “Улицата” с прозвището “най-добрата поп полилогия на 90-те”, да прожектираме на кинофестивали клипа на “Обсебен” от Стенли с анонса “нов бг филм”. Конкуренцията на такива малки жанрове ще обсеби старите кинаджии да режат мъртвото месо от историите си, да динамизират действието и оптимизират въздействието.

2. “шеговито” - сериозността е подходяща за науката и сексуалните отношения в епохата на СПИН/ХИВ, не и за поп киното. Разбира се, времето ни продължава да е абсурдно и не може да бъде заличено в нещо като римейк на оптимистичния соцреализъм. Но поп киното заснима актуалния абсурд хедонистично. Сълзата, проронена над усмихнатата уста, може да бъде идеал за желана зрителска реакция.

Щастлив случай: една от тотално и травматично живяните в България теми - за човека в тоталитарната държава, беше разказана хедонистично във “Вагнер”! Нямаме много други такива случаи в киното ни. Например постюгославското поп кино успя да разкаже хедонистично за геноцида на войните в Западните Балкани (най-актуалният пример е т.нар. “балканска комедия” “Бал-кан-кан”, Македония/ Италия, 2005, реж. Дарко Митревски). Няколкото бг филма от последното десетилетие, контрабандно внесли у нас юготемата за етнически конфликти, не успяха да я разкажат поп (а може би защото ние не сме живели тази тема толкова тотално, дълбинно до кръв, както на запад от нас). Бг вариацията, но без никакви следи за откъсване от патетичното/травматичното, са разказите за възродителния процес и смесените райони, например в “Откраднати очи” (2004, реж. Радослав Спасов) и “Нощ и ден” (2006, реж. Красимир Крумов).

Последните редове поканиха на гости въпроса за разказите в националните кинематографии. Постюгославската кинематография има характерни само за себе си и много успешни разкази, които явно търпят от време на време контрабанден износ за България, какъвто е случаят с етническата тема, но и с другото голямо юголице - балканската Абсурдия. Частични следи от нея бягат по 35-те мм на “И Господ слезе да ни види...” (2003, реж. Петър Попзлатев). Българската кинематография не си създаде (или не й беше създаден отнякъде, от европейския запад например) своя голям разказ, който да се превърне в индустрия за успешни филми. Това не е фатално за поп киното - то ще се примири и с няколко, дори по-малки, разказа, които обаче да са естествени за България (без киноконтрабанда! без травми! без излишна патетика!). Щастлив случай на сполучливо открит разказ: не е тотално живяна, но и не е контрабандна стока от чужда кинематография, това е темата за безпризорното чалга-детство от дома за изоставени деца до публичния дом (“Лейди Зи”, 2005, реж. Георги Дюлгеров).

Шокова терапия за кинаджии: медиатизиране и масовизиране, навлизане в дневния ред на бг медиите и във всекидневието на човека у нас, контрабанда на самите себе си, отвличане на сюжети от себе си и въвличане в поп кино, достатъчно хедонистично и откачено, за да е интересно (Фелини не е създавал интерес с нормалност! гуруто на постюгославското кино Кустурица е кино-не-нормален!). Преди всичко друго, попкинобог е великият Абсурд в кибритената кутийка на хедонизма.

3. “сексуално; опиращо се на различни хватки” - вече не се правят иновации чрез сексуални сцени, които даже няма да шокират никого. Поп киното разбира това по друг начин - сексът като игра, следователно, поп киното като homo ludens за съзнанието на зрителя. Перманентната игра е перманентен интерес към екранния разказ, което не се случва често на новото бг кино (действието нерядко пропада в грозни черни дупки, където филмът умира, престава да бъде концентрация на витална форма-формула).

Шокова терапия за кинаджии: сексуализация на киното, не на киноекипа.

4. “преходно (разпространява се за кратко време)”, казва Хамилтън за попарта и сам не знае какъв пророк е, защото новото ни кино минава с по една прожекция по фестивалните екрани и ако е рекъл Бог, за кратко и по конвенционалните. Поп киното също е преходно, но терминът “преходност” зависи от положението ни върху канапето на интерпретацията - да се разпространява за кратко време, ще означава новото бг кино да се разпространява безплатно и легално по интернет, да се прожектира безплатно в салони и на градския площад нощем, колкото се може повече извън столицата, дори и в бившите селски киносалони! Тези отчаяни попактове очевидно целят бг киното да загуби вечния си статут във филмотеката и да стане повече от преходно (от ръка на ръка - диск, от компютър на компютър - файл, от салон на салон - на какъвто носител дойде).

5. “подлежащо на изтъркване (лесно за забравяне)”. Ето нашето несправедливо тълкуване: това е текст за критическия дух в поп киното. Защото има ли нещо по-лесно за забравяне от мимолетната критика, докоснала се до вечното изкуство (това последното = малко романтически визии). Какво обаче прави критиката (и по-точно естествената й част) в поп киното?

Още един акт на шокова терапия за кинаджиите: да отмъкнем термина “кино” от киното и да го дадем на естествената критика, която ще подлежи на филмиране. Да отмъкнем термина “кинофестивал” и да го дадем на критиката, която ще почне да се прожектира на фестивали, каквато чест досега имаше само българското не-поп кино. Каквото има да казва, критиката вече ще го показва. Ще реже от класическите ленти, ще сглобява Фелини и собствените си кадри (Фелини + за Фелини). Така слабите режисьори на критика няма да отегчават публиката, защото измежду мъртвите им кадри ще нападат от засада шедьоврите; и зрителят ще се върне към бг киното, ще се зарадва на тази новост, нали все пак и колажирането изисква талант, иначе кой щеше да се интересува от постмодернисти?

6. “произвеждано масово” - знаем какво се има предвид, нали Уорхол психира пространството със серийното си производство на попмерилин, но в киното масовата липса на оригинал е естествено състояние. Ето и нашето неискрено тълкуване: масово нахлуване/(въз)произвеждане на некинаджии в поп киното - нещо като нахлуването на критиците в киното на Френската Нова вълна или превръщането на телевизионерите в 95-ите догматици.

Шокова терапия за кинаджии: мъртвите от тях ще бъдат помолени да се заемат с други дейности, докато се търси следващият Фелини, незавършил каквато и да е филмова академия. Либерализацията трябва да напредва по посока на режисьорската бастилия.

7. “евтино”, но “донасящо голям доход” - киното ни днес е само първото. Поп киното е и двете. Добро кино се прави на всякакъв носител, който съхранява движещи се изображения. Притеснението от липсата на средства, мащабен екип и кинолента изчезва, когато се прави авторско gsm кино или черно-бели филми на евтина некачествена лента... когато дигиталната и видеокамера, назаем от приятел, се налепват с образи... когато следващият бг филм прожектира снимки от аналогов апарат на големия екран и симулира вътрешно мистично движение. Техническите обструкции не са художествени обструкции.

8. “младежко (обичано от младежта)” и “очарователно” - естествено.

БЕЛЕЖКИ

1. А за идеологическите му противници този текст спокойно може да се възприема просто като разказ. Всички фриволности в него принадлежат на фикционалната литература. Всички истини, които ще рефлектират върху кинореалността, са запазена марка на критиката. [обратно]

2. Уайлд, Оскар. Критикът като художник. Част ІІ. // Уайлд, Оскар. Критикът като художник. Варна, 1982. [обратно]

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 24, 21.-27.06.2006, с. 7 (вариант).