АКАД. ПЕТЪР ДИНЕКОВ И ВЪЗРОЖДЕНИСТИКАТА НИ ВЧЕРА И ДНЕС

(Размисли на глас)

Иван Радев

web

У нас малкото на брой опити за реконструкция на етапите, през които минава критико-оценъчната дейност, по правило са посветени на цялата съвкупност от нейните проявления. Тя се възприема едва ли не като нещо единно и неразчленимо, въпреки че това е характерно само за първата й фаза - до 80-те години на XIX в. Класификаторската практика отдавна е прокарала разграничителните белези между теория и история на литературата, от една страна, между тях и литературната критика, от друга. Ако не беше така, ако разполагахме с една или две истории на академичното литературознание, с по-голяма сигурност щяхме да съдим за мястото на всеки от представителите му, с по-надеждни критерии щяхме да пристъпваме и към вписването на приносите им в неговия развой.

При тази липса, опитът за оценка на делото на дадена личност е застрашен от риска за затвореност на интерпретацията при отчитане на спецификата и заслугите й, от субективизъм и манипулативност, от самоцелна апология или игнориране. Така лесно се забравя фактът, че поставена в центъра на интерпретаторски усилия с делото си, тази личност е пресечна точка както на заварената традиция, така и на търсенията в обзоримото бъдеще. Произтичащите от това състояние на метакритическата практика последици с пълна сила се проявяват при всеки опит да се заговори за персоналния дял на всеки от видните участници в професионалната рецепция на българската литература от XVIII-XIX век. Сред тях задължително откроява мястото си и академик Петър Динеков със своето активно присъствие в литературния живот от 30-те до 90-те години на XX век .

Случаят с акад. Петър Динеков е от такова естество, че наистина предоставя добри и показателни възможности - макар и от предварителен характер, с всичките неизречени, но подразбиращи се уговорки - за един срез на състоянието на възрожденистиката ни от вчера и днес. Привилегията именно той да се окаже в ролята на своеобразен „медиатор” при немалкото на брой литературоведи, посветили се на Възраждането през занимаващите ни десетилетия, има своите предпоставки както в стеклите се обстоятелства около времеизявата му, така и в личните му качества на интелектуалец и в особеностите на характера му.

Като споменавам „обстоятелства” и „времеизява”, какво имам предвид? Справката ни убеждава, че роденият през 1910 г. Петър Динеков (поч. 1992) има значителен брой връстници, изявили се в хуманитаристиката, вградили делото си в родната филолого-историческа наука. Това са личности, познати на всички нас: Кую Куев (1909), Иван Руж (1909), Емил Георгиев (1910), Борис Делчев (1910), Симеон Русакиев (1910), Иван Богданов (1910), Александър Бурмов (1911), Пантелей Зарев (1911), Пенчо Пенев (1911), Стойко Стойков (1912) и др.

Но трябва да си зададем въпроса - защо нито от самите тях, нито от другите - те не се възприемат като „поколение”, не са изразители на принципи, които да ги откроят като „генерация” със свое очертано и професионално защитено пространство във филологическото познание. Няма как да ги видим в „групова снимка” - тя се разпада, преди ощe да сме предприели типологизирането й. И това трябва също да си каже думата, когато инвентаризираме заслугите на всеки от тях, но след като сме изяснили предпоставките за непоколенческия тип присъствие, който те онагледяват. Ще обознача някои от основните според мен предпоставки за така създалата се ситуация. А вече върху тяхната основа се наслагват талантът, конкретното стечение на обстоятелствата, степента на волята, твърдостта на характера и пр.

Важна предпоставка, и то от строго професионално естество, която трябва да отчетем, е респектиращото дело на наскоро починалите Боян Пенев (1927) и Иван Д. Шишманов (1928). Единият - с пространните си и задълбочени студии, отлично подплатени с фактологични позовавания и аргументи, беше фактически осигурил за десетилетия напред правата и възможностите на културно-историческия подход в тясна връзка със социологията на възрожденското наследство. Другият - с публикуваните очерци и статии, влели концептуалните си конструкти в дяловете на петтомна „История” на родната ни литература от XVIII-XIX в., хвърля мост към нейната естетическа специфика и до голяма степен постига цялостната й интерпретация (от Паисий до Ботев) в духа на тези нейни аспекти.

Кой от представителите на следващите едно-две поколения би си позволил да игнорира този техен опит и натрупвания, да поеме и измине техния път или да предложи радикално нова гледна точка към същата тази литература? Освен, разбира се, с някои свои текстове поклонниците на естетика, обслужваща социалистическата идеология, като Димитър Благоев и Георги Бакалов. Ще се съглася, че тяхното присъствие и дял в процесите е част от общата картина, но е по същество друга „тема”...

Втората сериозна предпоставка, проявила се като предизвикателство с алтернативата си, това е кардиналната политическа промяна през 1944 г. Освен раздвоеност в политическата ориентация и тип присъствие, тя акумулира напрежение, създава конфликти и противопоставяния с големи последици в сферата на литературоведската практика. Формирани при едни, представителите на поколението са принудени да се реализират в коренно променени условия. Така съдбоносният повратен политически акт ги поставя с лице пред изкушенията и нагажденството, изправя всеки участник пред избора да се приобщи към обслужващите новата власт група леви интелектуалци или да запази известна суверенност, автоматично обричаща го на изолация и самопогребване.

Оказва се, че в полето на критико-оценъчната дейност и професионалната интерпретация на литературата НЕ САМО ГИ НЯМА починалите Шишманов, Боян Пенев, Димо Кьорчев... Но го „НЯМА” и Борис Йоцов, „НЯМА ГИ” и иначе живите през първото десетилетие след 1944-та - акад. Михаил Арнаудов, Владимир Василев, Иван Мешеков, Иван Радославов, които, макар и присъстващи тялом, са „мъртви” за пряко участие в картината на протичащия литературен живот...

На фона на унаследеното от Иван Д. Шишманов и Боян Пенев какво заварва и какво трябва да продължи, да задълбочи и доразгърне това „раздвоено поколение”, чийто представител е Петър Динеков? Защото реално постигнатото от двамата - това е стожерът и таванът на възрожденистиката ни от ЗАВЧЕРА, т.е. до 30-те години на XX в.

Продължението в периода от 30-те до 60-70-те години на така близката и жива традиция според мен го въплъщават най-вече и най-показателно две толкова различни във всяко отношение помежду си личности: Михаил Арнаудов и Петър Динеков. Не бива да ни смущава фактът, че по възраст Арнаудов е от по-предишното поколение. Има се предвид времето, когато той се ориентира и ангажира с литературата на Възраждането - а това става именно в края на 20-те и началото на 30-те години, време, когато и името на много по-младия Динеков започва да се появява в периодическия печат. Както се знае обаче, чрез текстовете си - откъм език, акценти и жанрови предпочитания - те тръгват по съвсем различни пътища към явленията на възрожденската ни литература.

Тук не е нужно да коментирам типа присъствие на акад. Михаил Арнаудов във възрожденистиката ни от ВЧЕРА - присъствие, трагично прекъснато по политически причини за едно десетилетие и подновено от средата на 50-те години. Само ще напомня, че той концептуализира културно-историческия подход, чрез който на практика продължава завареното от Шишманов-Пенев. Но не трябва да се забравя - прави го не толкова в дълбочина и извисяване, колкото в ширина и с пределно необзорима и недотам мотивирана контекстуалност, в която естетическото е в значителна степен маргинализирано и неравнопоставено спрямо своето обкръжение. Някои от особеностите на неговия модел на включване във възрожденистиката съм се опитал да коментирам по друг повод (вж. Историко-литературните проекти на М. Арнаудов, сб. „Михаил Арнаудов”, БАН, 2007).

„Вторият живот”, който акад. Арнаудов осигурява на изследванията си през 60-70-те години, разбира се, че е от определено значение за поддържане статута на академизма в историко-литературната наука. Но дори и когато се обявяват като „преработени”, те са със знака на т.нар. „познато познание”, акт на поддържана памет за вече усвоените територии и традиционно прилаганата интерпретативна стратегия в актива на възрожденистиката ни. В този смисъл появилите се отново негови монографии за емблематичните фигури на Възраждането (Паисий Хилендарски, архим. Неофит Бозвели, Васил Априлов, Любен Каравелов...) не са носители на нещо ново в иначе коренно променената културологична ситуация. Всяка от съпоставките категорично свидетелства в тази насока.

На този нужен с академичността си, но познат михаиларнаудовски фон - ако ми е позволено така да категоризирам зейналата бездна в името на очаквания и надежди за нови визии към родната литература през Възраждането - младият Петър Динеков стартира великолепно като възрожденист с първите си по време книги: „София през XIX век до Освобождението” (1937), „Софийски книжовници. Поп Пейо” (1939). А защо да не добавя и „Първи възрожденци” (1942), „Литературни легенди” (1942)?... Те са едно амбициозно тръгване към книжовния развой на Новото време чрез интерпретацията на явления, оказали се на прехода от отмиращата средновековна традиция към възрожденското начало. И са с потенциите на перспективата - като тематизация на миналото, като жанров избор и професионална ориентация.

Прави чест на Динеков, че макар и изпитал диктата на политическата конюнктура през 40-50-те години той не се нарежда задъхано и публично-нагажденски до своите връстници Пантелей Зарев, Иван Руж и Борис Делчев, до новооглашените Пенчо Данчев, Емил Петров, Богомил Райнов или Стоян Каролев, които чрез политизирана саморазправа с литературата на миналото започват да утвърждават себе си.

Истината обаче е, че стресовите последици от генералния държавен поврат в страната рефлектират осезателно и върху него като един от занимаващите се с този отдалечен от съвременността етап на литературата. Разбираме го по отказа му през следващите години от цялостни и задълбочени изследвания върху развоя на българската литература от XVIII-XIX в., от разгърната професионална презентация на възловите й личности и явления. Може би причината е, че част от тях са в параметрите на духовно-религиозното, други априори се сдобиват с етикета буржоазни автори и т.н. Вероятно е витаела и смътна заплаха, проговорили са съображения, че тръгвайки по този път, ще демонстрира приемственост и с отричаните тогава видни представители на т.нар. „буржоазно литературознание” у нас (Ив. Д. Шишманов, д-р Кр. Кръстев, Б. Пенев, Б. Йоцов...). Предположенията в тази насока днес не са толкова важни, колкото последиците от реалното му поведение в литературоведското поле. Програмирано или не, Динеков се насочва към жанровите форми на обзора, на етюда, на фрагмента, с неангажиращия език на олекотено-есеистичното писане. Но за разлика от М. Арнаудов - в несъмнена близост и с придържане към естетическото, с ориентации към провокативното битие на проблемите, без тяхното разгръщане и обстоятелствено аргументиране, без архивиране на аргументацията и основанията, без философско-идеологически и методологически претенции. Крайният резултат от проявите му - целенасочено или не - довежда до практика, която до голяма степен ще предопредели крайния ефект от неговото присъствие и дял в литературно-историческата наука. Най-общо казано, тя се състои в отказ от монографичния и студийния жанр за сметка на настоятелното пренасяне на „сборниковия тип” интерпретиращи издания от териториите на съвременната върху литературата на Средновековието и Възраждането.

Ето защо няма как да избегнем извода, че в областта на възрожденистиката акад. Динеков не заложи на стратегията и на типа реализация, предоставена от тандема „Шишманов-Пенев”, за да ги постигне и преодолее в друг мащаб и на друго равнище. Дефинитивно формулирайки го, или не, пред себе си, той предпочете да смени „оптиката” в духа на тогавашния „вятър на демокрацията”, да сведе текстовете си до популяризаторството, до насоченост не към нерешените и задълбочаващи познанието интерпретации, а към тяхната демократизирана версия. В този си вид и в тези си форми „професионалното говорене” за литературата на Възраждането „се спасява” от изискванията за демонстриране на идеология и методология, за политическа идентификация и пр. По тази причина няма как да не отчетем неговия дял и вина за „зейналата дупка” и пълната липса през периода на 40-50-те години на цялостни, мащабни изследвания върху възрожденската ни литература. Техен заместител се оказват публикуваните вестникарски статии, портретите по юбилейни поводи, докладите на конференции, предговорите към скромни томчета, в най-добрия случай с избрани съчинения на някои от класиците... И аз отчитам ролята на антологиите „Старобългарски страници” и „Възрожденски страници”, които състави проф. Динеков, предназначени за школска употреба и вариант на по-широко поддържана популярност - но единствено ако са успоредени с томовете съчинения на Софроний и Неофит Бозвели, на Раковски, Друмев, Блъсков и останалите. А такива до средата на 60-те години няма, липсват и така нужните, след оставеното от Иван Д. Шишманов и Боян Пенев, по-цялостни монографични проучвания върху представителните фигури на литературата.

За мен е безспорна истината, че сред връстниците си Динеков в най-голяма степен притежава качествата от предварителен характер за изключително пълноценна литературоведска дейност. Тези качества, така както преценявам, наистина биха го извели спрямо предходниците му на едно завидно място в развоя на академичното литературознание. Става дума за талант и чувствителност, осведоменост и познаване на чужди литератури, критически речник и ораторска дарба, контактност и публичност, интелектуално излъчване. Към предпоставките от предварително естество трябва да добавим един факт, с твърде противоречивите си за Динеков последици - „свободното поле” след 1944 г. за активно присъствие, изследователска кариера и доминиране в трите основни официално конституирани национални центрове на хуманитаристиката: Софийският университет „Св. Климент Охридски”, Българска академия на науките, Съюзът на българските писатели. Знае се, че почти до кончината си той присъстваше винаги много активно в организационния и творческия живот на всяка от тях, включително и в дейността на още редица други, не по-малко осигуряващи престиж и влияние (художествени съвети към издателства, ръководни органи на национални и международни форуми, юбилейни комитети, редколегии и пр.).

Но може би точно посочените качества и предпоставки в своята съвкупност са се превърнали в голямото изпитание за великолепно подготвения специалист и то налага своя отпечатък върху характера на делото му откъм приноси и задълбоченост на постановките, на анализите и обобщенията. Тоя извод може да изненада мнозина, изпитали пряко обаянието и респекта, излъчвани от ерудита, човека, събеседника, кавалера акад. Петър Динеков. Както обаче Боян Пенев казва по повод на Яворов: „много се иска от онзи, на когото много е дадено”. Днес, в опита си за равносметка на научно-изследователското му дело и извличане на поуките от него, няма как да избегнем строгия, но обективен извод за неговия скромен дял в развоя на възрожденистиката ни, съотнесен към доказания му интелектуален и професионален потенциал, към заеманите възлови позиции и възможности за реализация.

Отказал се на практика от своевременното следване и задълбочаване на живата традиция, заложена от Ив. Д. Шишманов - Боян Пенев, Динеков се оттласва и от подхода и жанровата пристрастеност на М. Арнаудов към разгърнатия монографичен тип изложение. Някак незабелязано може би и за самия себе си той тръгва по път, неспецифичен и неадекватен за историко-литературната проблематика - имам предвид „статията” и „портрета” като предпочитани от него жанрови форми, както и „сборниковия тип” като издателски акт на цялостно представяне.

Да напомням ли, че СБОРНИКЪТ по правило защитава своята функционалност най-вече в полето на оперативната литературна критика? Известна е предпазливостта дори и на талантливи, доказали себе си критици като Боян Пенев, Владимир Василев, Борис Йоцов, Иван Мешеков да се възползват от неговите възможности. Свръхпреупотребата му със застрашителна сила се открои особено през 60-70-те години на XX в., когато книгите на критиците в количествено отношение започнаха едва ли не да съперничат на броя на стихосбирките, издавани от поетите. Въпреки неговата видима професионална „недостатъчност”, „сборниковият жанр” през въпросните десетилетия се прехвърли и в литературната история - в някаква степен измествайки или компенсирайки липсата на присъщите й жанрове като студията, монографията и разгърнатите цялостни проблемни изследвания.

Едва ли ще сгреша, ако подчертая, че акад. Петър Динеков се наложи като най-ревностния поклонник на сборниковата форма сред възрожденистите от 40-те до 90-те години на XX в. Вече отбелязах първите му по време издадени два сборника. Следва внушителна поредица от еднотипно съставени книги, някои от които са и преиздавани: „Литературни образи” (1957), „Писатели и творби” (1958), „Възрожденски писатели” (1962), „Литературни въпроси” (1963), „Из историята на българската литература” (1969), „Между свои и чужди” (1969), „Историческа съдба и съвременност” (1972), „В света на Христо Ботев” (1976), „При изворите на българската култура” (1977), „Между фолклора и литературата” (1978), „Похвала на старата българска литература” (1979), „В живота и в литературата” (1982), „Литература и култура” (1987), „От Възраждането до днешния ден” (1987), „По следите на българската литература и наука” (1988), „Проблеми на старата българска литература” (1989)...

Всеки може да се убеди, че няма друг представител на тогавашните академични среди, включително и акад. Пантелей Зарев с неговата продуктивност и политически прононсирани възможности - който да съперничи на акад. Динеков в експлоатиране на сборниковия тип публично присъствие върху територията на възрожденистиката, а защо не и върху литературната медиевистика? По негово собствено признание (вж. предговора към книгата „В света на Ботев”, 1976) - почти всичките те са съставени от изнесени доклади, от юбилейни статии по вестници, от предговори към събрани и избрани съчинения, т.е. предназначени винаги за по-широка публичност. И ако възприемем пределно опростената делитбена схема „професионално/полезно литературознание”, естествено е те да се окажат във втората „графа”. Сам по себе си този факт не съдържа нищо лошо - един високо квалифициран специалист влага усилията си в популяризирането на литературните ценности, вместо да отправя своите обобщения към една тясно специализирана среда, той ги отправя към по-широка читателска аудитория. Всичко щеше да си е на мястото, ако в случая не ставаше дума за акад. Петър Динеков - личност, оглавявала в продължение на десетилетия преподаването на българската литература до Освобождението в единствения тогава наш университет, както и изследванията на същия този изключително важен дял в единственото тогава научно звено към БАН.

Изминатият от акад. Петър Динеков път актуализира и един непоставян, но важен за интерпретативната практика и стратегия проблем - проблемът за „актива” и „пасивите” при представителите на литературната критика и наука. Ще спестя коментара какво значи това в една откровено идеологизирана сфера като оперативната оценъчна дейност, но явлението не подминава и заниманията с литературата на миналото. Някои от примерите-липси, които предлага Динековото наследство, са показателни точно по тази причина. Как иначе да си обясним случая с т.нар. „католическа книжнина”. Той е в основната редакция на академичната четиритомна „История на българската литература” и в редколегиите на първи и втори том, в поне един от които тя би трябвало да намери мястото си като явление. Само в края на том първи срещаме личната му безапелационна оценка: „... просветният и книжовен живот на католиците НЯМА НИКАКВО ОТНОШЕНИЕ КЪМ РАЗВИТИЕТО НА ОБЩАТА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА И ЛИТЕРАТУРА” (с. 407). Това е гледището на специалиста проф. Динеков от 1966 г. Но как да го съгласуваме с постановките му за същата тази литература в негова статия от по-ново време, според които т.нар. „католическа книжнина” е толкова интересна и показателна, че тя трябва да се обособи като самостоятелен етап от развоя на целокупната българска литература?...

Многообразното изследователско дело на Динеков от 40-те до 60-те години така и не включва прояви за преодоляване на политическата конюнктура в сферата на историко-литературното мислене. При толкова много негови публикувани текстове и сборници, така и не срещаме такива, които да изтъкват заслугите, да тиражират съчиненията на Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев, д-р Кр. Кръстев, Д. Кьорчев, Б. Йоцов, В. Пундев и др. Може да се приеме, че тези и другите примери са свързани с правото на избор на отделната личност и не е редно да ги вменяваме във „вина” на акад. Динеков?... Все пак, в продължение на десетилетия това е човекът, който не просто „задава модела” на собствената си реализация, а е и водеща фигура в единствените, вече споменати два центъра на възрожденистиката - Софийския университет и Литературния институт към БАН. Ролята му официално не е строго регламентирана като законодателна, но за добро или лошо, точно като такава тя е факт.

Във финала на предлаганите „размисли на глас”, ако имам право на едро скроена и груба метафора, тя би звучала така: след равнището, наложено на възрожденистиката ни от „Шишманов-Пенев”, чрез акад. Михаил Арнаудов се предлага тя да практикува по вече „позната улица”, а от акад. Петър Динеков - тя да продължи „по крива улица”. Да се изненадваме ли, че техните „улици” така и не се „пресичат”, макар емблематичните им фигури да съжителстват във времето и в институциите?... При толкова многото страници на двамата, при така пресичащите им се интереси в няколко области на литературата и хуманитаристиката, аз лично не съм попадал на публично огласен разгърнат текст, който да отразява отношението на единия към другия. Така и не разбираме както мисли Арнаудов за Динеков, и обратното - Динеков за Арнаудов. А те в продължение на десетилетия са били „призваните”, и „увенчаните” с мисията да законодателстват, особено в областта на българската литература през Възраждането...

Това е моето разбиране за обобщения образ на възрожденистиката от ВЧЕРА, която по обясними причини бе с лекота преодоляна от представителя на едно чуждо литературознание - Георги Д. Гачев с книгата му „Ускоренное развитие литературы” (1964), и в по-приемливи форми заговорила на читателя и на следващото поколение, чрез усилията на Боян Ничев с „Увод в южнославянския реализъм” (1971), на Ил. Конев с „Литературни взаимоотношения и литературен процес” (1974), на Тончо Жечев с „Българския Великден или страстите български” (1975), както и с ред текстове на Никола Георгиев, Радосвет Коларов... По обясними причини днес поколението на четиридесет-петдесетгодишните не се счита задължено по чисто професионални подбуди да осъществява приемственост, да се позовава на възрожденистиката от ВЧЕРА. В този смисъл „мостът” към онова, което е тя ДНЕС, се срути, преди да бъде завършен. По въпроса чия е „вината”, предпочитам да не предлагам засега своя отговор...

В този ред на поднасяните „размисли на глас” по повод поуките, към които приканва делото на акад. Петър Динеков, изплува в паметта ми възстановеният от Елена Огнянова спор между Симеон Радев и Михаил Арнаудов, зациклил на неколкократно повторения и неполучил отговора си въпрос на първия към втория: „КОЯ Е ВАШАТА КНИГА г-н АРНАУДОВ?”... Авторът на „Строителите на съвременна България” може да си го позволи, дори и в ситуацията, която го изправя пред внушителната, респектираща с многотомието си, „библиотека Арнаудов”.

Но - странно съвпадение! - същият въпрос витае и около наследството на акад. Динеков, така както ни се разкрива то в областта на възрожденистиката. Най-жестокото и тъжно доказателство е позицията на идващите, отношението на новото поколение в литературната ни наука към неговото дело. Не аз съм човекът обаче, който ще си позволи да го постави пред паметта на акад. Петър Динеков. Твърде важни са „уроците”, които съм извлякъл от неговия тип реализация, без да съм сред студентите и „учениците” му, без да съм се сближавал с него и без да следвам неговия модел на реинтерпретация на личностите и явленията на българската литература през Възраждането.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143)