АЗ, ЕМПЕДОКЪЛ

Кратерът страшно прилича на зейнал прерязан гръклян.
Дълго
единствен аз
виждах над него главата на Бога.
Снощи внезапно ми хрумна за Бога причастие
самозаклан -
всъщност разбрах,
че е време да върна плътта си на земния логос.
Първо повиках да дойде при мен престарелия роб;
казах му: "Верен добряко, умий за последно краката ми!"
В робския поглед видях да възниква безсмислен въртоп.
"Как си представяш - попитах - живота,
по-точно вратата му?"
Робът тогава изрече въртопа от своя гледец:
"Ей, паметта за лице на жена не отваря ли дните ми
заедно със красотата на кратките мисли в очите й;
ей, не покриват ли с кърпа лицето на всеки мъртвец -
моето нека покрият с разстланото женско лице..."
"Робе - извиках, - със много земя си задръстил кръвта си,
с много вода и със въздух,
но огънят липсва в плътта ти!"
Млъкнах - видях във въртопа жестокото робско сърце...

Вън боговете протягаха в мрака съзвездни тела.
Бързо напуснах града по посока гръкляна на Етна -
исках до пладне да вляза в закланата Божа глава...
Само да стигна върха и във кратера да се метна!