* * *

С тези ръце мъртви птици съм носил,
с тези ръце съм изтривал сълзите на всяка последна любов,
с тези ръце стрелях в празни мишени, додето
други в сърцето ми стреляха...

И за един живот труд,
нищо
с тези ръце не постигнах...

С тези ръце сега стискам
ножа
и сякаш разрязвам
страха над трапезата...
Той ухае на хляб, на горчиви години,
на горест и срам в нощи с блудни вини и грабливи съзвездия,
и на нещо,
което все липсва и липсва...

С тези ръце всяка вечер избърсвам потта
и изстисквам кръвта си от раните...
Тя тече като мнима река в тия линии на дланта, по които
волната циганка някога
волен живот ми предрече -
и из сънищата ми
оттогава
все тече розова жажда
за розово бъдеще...

С тези ръце сега вдигам чашата, пълна с ненавист... Да пием,
щом някъде някога някой е казал,
че болката с вино се дави!...
След туй да затръшнем вратите си... Нека
навън да останат
метафори,
рози,
пристанища,
клюнове, вбити в дъгите,
надежди,
усмивки,
и оня
ужасяващ ме крясък: „Разпни го, разпни го!..."

Знам: светът е приют за кретени - глупост е жертвата за идеали.
Злостна сган хитреци вече всичко е спряла, прикрила, заела, обсебила...
Но Бог подло мълчи.
Бог е мъртъв!...
Какво ли
друго да сторя, освен
камък на гроба му вечен да сложа
с тези ръце?...

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)