* * *

Не съм готов за този свят - от мен все в битки свлича кожи той,
Голготите множи и с кръстовете им като метафора расте,
расте сред купища от кости в кланиците... И праха под ножа си
омесва в кал за нов градеж, с невинността на вещер и дете...

И все реди до пътя - път, до листа - лист, и все под вятър леден,
множи скръбта, която е ту бездна, ту копнеж за свобода...
Но милосърдие не диря аз!... За слабостта и за страха пореден
отплатата е присмех... Молещият за закрила е в беда...

Пламтя от гняв... Но виждам - гола е в нощта над мен звездата ми...
А все от нежната й гръд, като пастир в пустиня, суках сладост аз.
И щедро беше вимето й в сънищата ми, и тучна бе кърмата му, и беше свята,
и ведра като тайните, вселяващи екстаз...

Но и в съня измамата е кратка - няма вечен мир, щом си ти обречен...
И пак раздира ризата ми вятърът на варварските времена...
Пак в жад за плод засаждам стрък... А се боя, че думата изречена
ще падне в змийски полог и от нея
пак ще се пръкне бъдеща злина...

Защото бях все чужд за този свят!... В уюта му живях в немилост...
И бе за други пристан той, доде аз бродех без заслон...

Но вдигам чаша в своя чест, че все намирах сила
в несгодите да не застана пред мерзавеца в поклон!

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)