БЕРНСКАТА МИСИЯ НА ИВАН РАДОСЛАВОВ
(За политическата публицистика на критика в "Correspondance balcanique")

Людмила Стоянова

web

Както знаем от биографите му, във войните от началото на 20. век Иван Радославов участва първо като обикновен редник - сражава се в боевете при Бунархисар и Чаталджа, а после като военен кореспондент, което пък слага началото на журналистическата му кариера. Сътрудничеството във фронтовата преса калява перото му в патриотичен публицистичен дух. То го подготвя за дейността му като редактор в излизащия на френски език в. "Балканска кореспонденция" (1918-1919) - издание на бюрото по печата към българската културно-дипломатическа мисия при посолството ни в Берн. Вестникът пропагандира българската национална кауза пред западноевропейската аудитория.

В качеството на експерт към мисията Радославов е командирован в края на 1917 г. На страниците на нейния орган "Correspondance balcanique" той публикува поредица статии, с които влиза в гореща ответна полемика с антибългарските писания в предназначените за европейския читател издания на Сърбия, Гърция и Румъния - и трите участнички в Световната война на страната на победилото Съглашение. Отнася се за пропагандно-агитационни текстове, издържани в ярък публицистичен стил. Те съобщават и въздействат, анализират и съпричестяват с тревожно-патриотичната позиция на автора. Подбрани свои публикации от "Correspondance balcanique", главно от съдбоносните седмици преди подписването на Ньойския договор, Радославов отпечатва в самостоятелен сборник - "Под знамето на България" през 1920 г.

При договарянето на условията за мир след приключването на Световната война, големите играчи от Съглашението неотменно фаворизират Сърбия, Гърция и Румъния - ключови техни съюзници на Балканите срещу "империалистическите" стремежи на присъединилата се към Централните сили България. "В трите съглашенски страни - пише по този повод в студията си "България и Антантата" проф. И. Илчев - изникнаха всякакъв род дружества в подкрепа на балканските съюзници - във Великобритания това беше "Сръбското дружество на Великобритания", вдъхновявано от въздесъщия Ситън-Уотсън, в Париж - "Румъно-френското дружество'', "Комитетът на румънците от Трансилвания" и "Елинското дружество". Участниците в тях ... провеждаха дни на дружбата, на които говореха пропагандисти, изпратени от министерствата на външните работи на балканските страни; заливаха страниците на печата със статии и писма на читатели; чествуваха тържествено националните празници на Сърбия, Гърция и Румъния." (Илчев б.г.).

Като контрамярка, макар и доста позакъсняла, българското правителство създава Българската културна дипломатическа мисия в Берн. Тя има за задача да промени обществените нагласи в страните от Съглашението относно причините за бъгарското участие в Световната война на страната на Централните сили. Печалният за България изход от войната вече ясно се очертава на хоризонта. За да изчистят образа на страната пред западното обществено мнение и да осигурят възможно по-добри позиции на нашите дипломати при договаряне на мира, в Швейцария са командировани дузина български общественици и учени - историци, филолози, географи и етнографи. Те трябва научно аргументирано да докажат справедливостта на българските национални права и искания, системно изкривявани от активно действащите тук доста по-отдавна гръцка, сръбска и румънска пропагандни мисии. Задачата е повече от амбициозна, да не кажем непосилна: да се коригира политиката на Съглашението спрямо София, да получи тя подкрепа от Париж, Лондон или Петроград, отдавна избрали други свои опорни точки на Балканите. Носеща платформа на амбициозната българска културнодипломатическа програма става именно споменатият в. "Correspondance balcanique", който трябва да пробие информационното затъмнение, наложено в западния печат над българската гледна точка към балканския конфликт и да подкрепи битката за преодоляване на негативните европейски стереотипи спрямо България.

Идеята за създаване на българска културна мисия в Швейцария и тематично профилиран печат към нея принадлежи на Симеон Радев, тогава пълномощен министър в Берн. В рапорт до министър-председателя от 13 март 1917 г. той подробно обосновава сериозния политически ефект от разкриването на подобна мисия. Едно от най-важните средства за нашата пропаганда, пише той, би било "създаването в Берн на една агенция, която би излизала по начало два пъти през седмицата в ... листа на френски и немски. Като дава сведения, черпени от издавани в София, Цариград, Букурещ и Цетина вестници, които тук не могат да се получават освен от съюзните легации и са един вид монопол, депешите на тая агенция ще намерят голям достъп в тукашния печат. След като си пробие път, тя ще може с ловкост да прокара своята защита на българското дело. Между другото тя ще трябва да публикува новини, които да показват, че френските, италианските, руските и английските пленници са много добре третирани в България, обстоятелство, което най-много може да спечели симпатиите за нашето дело. Не ще съмнение, че главната тенденция на тая агенция ще трябва да бъде насочена срещу Сърбия и Румъния. За осъществяване на плана не са нужни толкова пари, колкото хора, способни за работа" (Билярски 2013; 2015).

За ръководител на създадената в отговор на това предложение задгранична мисия е назначен един от първите ни професионални дипломати Тодор Недков (Ценкова 2001-2016), представител на един от елитните тогавашни български родове. Родом от Свищов, през 1869 г. той завършва консерватория в Киев, а след това и парижката политическа школа. До пренасочването му за работа в Берн е секретар и консул в Битоля, Одрин, Солун и Букурещ. През 1918 г. в Швейцария, в качеството си на пълномощен министър, участва в подготовката на мирния договор след Първата световна война. Тогава се запознава с Ромен Ролан и дълги години двамата си кореспондират. Името му остава трайно свързано и с историята на Ротари клуб у нас.

Като експерти към мисията в Берн са привлечени едни от най-авторитетните учени на България - професорите Никола Милев, Любомир Милетич, Йордан Иванов, Димитър Миков, Димитър Мишев, Андрей Иширков и др. В книги, брошури, меморандуми, писма, телеграми и статии в швейцарския периодичен печат те разкриват историческите и етнически основания на българските искания за присъединяване на Западна Тракия, Македония, Северозападните покрайнини и Добруджа към България. В текстовете си залагат на документални материали, обговорени с най-голяма компетентност и на високо академично ниво. Делото им обаче се оказва "една битка на книги", която, за съжаление, не е взета под внимание при съставянето на Ньойския мирен договор.

В спомените си (цит. по Николова 1922: 6) Ив. Радославов емоционално развълнуван, но и необоримо логичен, прави проницателен коментар на причините за неуспеха на мисията: несполучливия според него избор на личността ръководител на мисията, не-демократичния - автократичен и централизиран метод на нейното управление, както и прекомерното бюрократизиране на дейността й. Като особено сериозна организационна грешка сочи и отсъствието на професионални публицисти и политици в екипа. Те биха отразявяли лъжите на вражеските пропагандни централи наистина не така обстойно и задълбочено, както споменатите академични мъже, но с далеч по-адекватни импулсивни - бързи, гъвкави и психологически въздействащи рефлексии, каквито моментът изисква. Мисля, че собствените му текстове в "Correspondance balcanique" са решени именно по такава динамична жанрова формула, оптимална за случая. Това съвсем не означава, че Радославов залага на лесната публицистика и припряното писане. Статиите му, наистина, отбиват с яростен патос антибългарските атаки на предназначената за чужбина гръцка, сръбска и румънска преса, но подбират, осветяват и коментират и важни исторически, демографски и статистически факти в подкрепа на горещите публицистични съждания. Журналистическите сондажи са дълбоки, аргументите, с които се оспорват хищническите апетити на съседите към изконно български земи - железни.

Сборникът "Под знамето на България" побира зад кориците си почти всички политико-публицистични текстове на бъдещия литератор, появили се върху колоните на печатния орган на мисията. В предговора Радославов откроява водещия го замисъл като автор и съставител: да защити "правото на българския народ за повече слънце и въздух" срещу един "мир на насилие и неправди", какъвто е наложеният в Ньой.

"Тези статии - обяснява по-нататък той, са написани на времето и се появяват днес в отделно издание с едничката цел да се подчертаят легналите несправедливости в този договор и да се способствува за тяхото отстранение." (Радославов 1922: 17). Неслучайно, главната тема в полезрението му, разгърната с брилянтна аргументация, е защо България избира да се включи в Световната война на страната на Централните сили против тези, които в момента заседават на масата на победителите в Париж, както и следва ли българският народ да бъде държан отговорен за това: "Неотстъпчивостта на съседите му, малкото влияние на големите им съюзници върху тях и главно късогледата политика на царска Русия - ето причините, които откъснаха българския народ от лагера на тези, с които традиции, култура и родствени връзки го свързваха. Една голяма трагедия - каквато историята рядко познава - се разиграваше в душата на този малък народ, когато вдигаше за трети път оръжие, за да кове съдбата си. Тези, от които зависеше да се предотврати това, отказваха всичко, към което аспирираше неговата наболяла душа, и позволиха по такъв начин на ръководителите на съдбините му преди четири години да извършат по-леко престъплението срещу неговата съвест." (Радославов 1922: 36).

Воден от принципни хуманистични и демократични съображения, а и проявявайки необходимия в случая дипломатически такт, в предговора Радославов подчертава: "Борбата, водена на страниците, които следват, е водена не под знамето на България до последвалата я катастрофа, а под това на нова демократична България, която вижда задачите на близкото бъдеще в едно сътрудничество за мир и култура на почвата на взаимното съседско разбирателство. Тези страници не са насочени срещу съседните нам, но също така изтерзани от дълги страдания и изпитания народи, но срещу политиката на техните правителства, които един век на измама, на хитрувания и интриги в международните отношения продължава да въодушевява. Нашата вяра е във възхода на демокрацията у съседните нам страни, която едничка може да тури край на старите вражди и отстрани веднъж-завинаги причините за раздори и разправии." (Радославов 1922: 17).

Горните редове със съдържащите се в тях пацифистични апели към политическия разум на балканските правителства в името на едни омиротворени и икономически сътрудничещи си Балкани правят чест на Радославов, представяйки го като изпреварил времето си, забележителен предшественик на съвременните български европолитици и техните евроценности. А това впрочем не е единственият случай, в който откриваме свързващи мостове между делото му в Берн и целите и задачите, решавани от днешната ни балканска дипломация и днешните ни журналисти-международници.

Почти всички публикации на Радославов в "Correspondance balcanique" са реплики срещу българофобски журналистически материали и политически изказвания, поместени в пропагандния печат на другите балкански дипломатически мисии в Берн, в официозите на балканските столици и на някои съглашенски държави. Радославов воюва със спекулативните чужди вестникарски клишета, налагащи образа на България като империалистическа сила на Балканите. С искрена болка и горчив сарказъм са обговорени Солунското примирие, Букурещкият и Парижкият мир, довели в крайна сметка до разделение на новоосвободените територии между три други балкански държави и рухване на мечтата на милиони българи за свободен и заможен живот в България. Статиите опаметяват нещо, което професионалните историографи обикновено отминават: емоционалния фон на момента, колективните чувства и настроения на воювалите помежду си българи, сърби, гърци и румънци (враждебност, неприязън, горчива болка или нараняващ противника злорад триумф), мъката, преживяна от народа ни, в тези трудни месеци на смазваща рекапитулация на резултатите от трите току-що приключили войни.

Писани по димящите следи на трагичните събития, текстовете на Радославов излъчват енергична категоричност и открита оценъчност. Те редуват информативност и експресивност, стремят се да влияят и насочват, да направят пробив в изградения в Европа отрицателен стереотип за България. Трябва да се тури край на баснята, че "българският народ влезе във войната за задоволяване на империалистични и завоевателни амбиции" - акцентира водещото го идейно кредо Радославов. Възраженията му срещу подобни политически твърдения, приковаващи на позорния стълб собствения му народ, са колкото от социопсихологическо, толкова и от етнопсихологическо естество: "Абсурдно и наивно е да се мисли - настоява той, че един малък народ - може да води три войни в разстояние на три години и да пожертвува цвета на своите синове за задоволяване на ефимерни блянове - тъй несвойствени преди всичко на неговия национален характер." (Радославов 1922: 36). Обяснението, което предлага за проявения от народа ни героичен стоицизъм, е, че "в продължение на цели генерации България гледа своите съотечественици вън от територията си и се опита чрез трите войни да разшири така границите си, че да може да включи и тях - тя не успя и това позволи на съседите й да се увеличат за нейна сметка." (Радославов 1922: 36).

Един по един, тревожната Иван-Радославова публицистика разбива митовете за България като завоевателна и империалистическа сила, оспорва българската маргинализация и въвежда като контрапункт истината за Голготата на българското пътуване през историята. Повод за апострофите и разсъжденията в статията "Сръбски въжделения" (23 септември 1919 г.) стават изявления на високопоставено сръбско дипломатическо лице пред швейцарския "Journal de Geneve" по повод политиката на сръбското правителство спрямо оставените в негово попечителство¹ национални "меншенства". Нямайки необходимата сила на културно влияние, която обикновено подчинява и асимилира по-слабите националности, режимът на Пашич се готви да сложи край на договорената закрила на малцинствата, които по новото териториално разпределение остават в пределите на Югославия. Предтекстът е, че подобна закрила обижда суверинитета на държавата и отваря широко вратите за агитации и интриги от страна на неприязнено настроените съседи. Сърбия, както впрочем и Гърция, изобщо не зачитат подписаните от техните представители договори за защита на малцинствените права на българите от Егейска и Вардарска Македония. Сръбския министър-председател Н. Пашич цинично публично декларира, че "след десетина години в Македония няма да остане нито един българин" (Радославов 1922), изобличително го цитира българският публицист. В "Correspondance balcanique" той изнася поредица от факти за преследване на учители и свещеници, за затваряне на училища и църкви и за "унищожението на всичко, което се нарича сръбско, а има смелостта да се обяви за хърватско, словенско, черногорско или българско!" (Радославов 1922: 20).

На този фон още по-абсурдни изглеждат сръбските недоволства от следвоенния договор с България, "тъй като той не задоволявал сръбските легитимни териториални права и аспирации.", "И това се заявява без всякакъв свян - атакува Радославов, след като тъкмо този договор оставя наново под сръбско управление почти един милион българи; след като се късат нови меса от живата снага на България; след като се взима Цариброд, чисто български център, населен изключително с българи, избягали от сръбския терор из Пиротско вследствие репресиите на сръбските власти след нещастната за Миланова Сърбия война в 1885 г.; след като се взима Струмица, град, в който сърби не е имало никога!" (Радославов 1922: 20).

Сръбският дипломат арогантно защитава пред швейцарското издание "законните" и "легитимни" аспирации, с които западната ни съседка сяда на масата на преговорите. Българският коментатор обаче справедливо ги сравнява с "оня вой на сръбската преса в първите години на европейската война, която на увещанията за намиране база за едно българо-сръбско разбирателство настояваше за Велика Сърбия до Янтра!" (Радославов 1922: 21).

Изказването на белградския правителствен чиновник пред "Journal de Geneve" основателно е интерпретирано като поредното доказателство, че е много трудно да се избяга от реалностите на епохата и от балканските отношения с типичните за тях недоверие, ненавист и завист.

Около вероломното пренебрегване на лоялността към официалните следвоенни договорености от страна на Атина пък е организиран публицистичният триптих "Атинският кредитор". Сега Радославов спори с гръцките "Journal des Hellenes" и "Echo de Grece", като разобличава гръцките диверсии по етнографските граници на България. Цитираните два гръцки вестника, иначе в стара окопна вражда помежду си като органи на двете воюващи една с друга главни гръцки партии, са твърде единни в антибългарската си тенденциозност.

На читателите на "Correspondance balcanique" Радославов припомня ключови моменти от хрониката на войната на обединените балкански държави срещу "болния човек от Босфора". "България влезе във войната - заявява той, напрягайки всичките си сили и влагайки всичкия ентусиазъм, който може да вдъхне една справедлива кауза и който гарантира успеха. Нейни повече от половин милион щика бяха, на които християнска Европа възлагаше всичките си надежди, а Балканския съюз - всичките си упования." (Радославов 1922: 22).

Участта на Гърция, присъединила се към Балканския съюз в последния момент, акцентира Радославов, "беше решена по бойните полета на Тракия - в епичните боеве на Бунархисар и Люлебургаз. Десетки хиляди българи спяха вечен сън за каузата на балканското братство, в това време когато гръцката армия устройваше парадно влизане в Солун и маневрираше в окупирани от нея български краища" (Радославов 1922: 22). Перото му негодува срещу наглостта на онези, "които, неуспели да осъществяват намеренията си другаде, искаха да бъдат възнаградени с области, чието население жадуваше съединение с българските си братя." (Радославов 1922: 23). В подкрепа на разсъжденията за неправомерното териториално разширение на Гърция след войните е цитирано спонтанно и непремерено изказване на самия гръцки министър-председател Венизелос: "Прав безспорно беше "най-големият държавник на модерна Гърция", когато в един припадък на искрено увлечение беше заявил, че Гърция се събужда след тази война в такива граници, каквито не е обхващало въображението и на най-горещия гръцки патриот! И, разбира се, затова Кукуш и Доксат трябваше да бъдат обърнати в пепелища и подвизите на елинската армия обезсмъртени в една книга, свързана с името Карнеджи." (Радославов 1922: 23).

На Карнегиевата анкета и подкрепата, която тя оказва на беззащитния български народ с изнасянето на истината за балканската етническа карта и за издевателствата на съседите над българските общности в освободените от Османската империя земи, Радославов всъщност се позовава неведнъж. Той е един от първите наши общественици, оценили потенциала на ползването на изнесеното в анкетата при уреждане на балканските следвоенни спорове. Единственият приятел на България в Ньой впрочем, твърди Радославов, са, за съжаление, недостатъчно влиятелните тогава американци.

Статиите "Под знамето на България" освидетелстват за поколенията злощастни факти и истини, пред които не само историописците интернационалисти от тоталитарните десетилетия, но дори и мнозина от днешните историци глобалисти и "демократи" все още продължават свенливо да си затварят очите. А някои от тези статии може би следва да бъдат четени с най-нова дата и превантивно, като поучителен ретроопит. Следното горестно заключение в първата част от триптиха "Атинският кредитор" например: Българският народ "виждаше, че в своето велико доверие в договори и подписи беше работил наистина за pour le roi de Prusse и между другото за Велика Гърция. Велика Гърция, която излизаше върху гробовете на 100 000 български синове, върху развалините на сублимния блян за балканско споразумение, върху бъдещия мир на Балканите!" (Радославов 1922: 23).

Втората статия от триптиха "се сражава" с публикации в "Echo de Grece", орган на бившия гръцки крал. Там е поместен текст, призоваващ за "автономия на Славянска и Северна Македония", нещо срещу което Гърция нямала нищо против, ако обаче "гръцките" краища с Битоля, както и гръцка Струмица бъдат присъединени към Гърция. Само в такъв случай Македонският въпрос можел да се смята разрешен. Вестникът назовава Битоля и Охрид "гръцки покрайнини".

Преливащ от тревога, гняв и презрение, Радославов отприщва отново каскадата на своите несъгласия, жупела на своята ярост. Претенциите на "Echo de Grece" саркастично назовава "отзив на наболялата душа на Константинова Гърция" и осветява за френскоезичните читатели на "Correspondance balcanique" историческата истина за "Битоля и Охрид като два центъра на българизъм, от които последният е хранилище на българския дух и национално съзнание през най-тъмните времена на робството, а първият - център за възраждане и свобода." (Радославов 1922: 24). Дори парижкият "Information" е шокиран от необузданите гръцки щения. Сега Радославов цитира впечатляващо сравнение в уводната статия на френския вестник, според което "За българската душа Битоля е нещо такова, каквото Алзас-Лорен за Франция." (Радославов 1922: 24). Това впрочем не е единственият случай, когато като отличен дипломат и тактик Радославов търси потвърждение на тезите си в не-балканския съглашенски печат, който иначе трудно може да бъде заподозрян в симпатии към Родината му.

По отношение на Тракия "Echo de Grece" е още по-голям максималист и иска пълното й анексиране към Велика Гърция. Органът на управляващите венезилисти превъзбудено защитава елинските интереси в Тракия: "Тракия ще ни се върне и ний няма да срещаме по-нататък пречки по пътя, който води към града на нашите национални блянове." (Радославов 1922: 29).

Радославов разобличава грубото фалшифициране по страниците на двете гръцки издания на въпроса за етническия състав на тракийското население. Редакциите им очевидно разчитат на неосведомеността на европейската аудитория. С реторичен сарказъм българинът пита: "А дали Гърция е в пределите, които етнографията й е отсъдила, се вижда от факта, че цели български краища, населени изключително с българи - Воден, Лерин и Костур - по Букурещкия договор останаха анексирани към Гърция." (Радославов 1922: 25). После с отрезвяващ скептицизъм предсказва: "Много разочарования има да претърпят още тези верующи, които смятат ерата на международното братство за близка." (Радославов 1922: 25).

Гледището, че Тракия трябва да остане българска, само защото за нея е една икономическа необходимост да има излаз на Егейския бряг, както и гръцкият аргумент по темата, изнесен в "Echo de Grece": "България, чийто народ е два пъти по-малък от този на Гърция, няма защо да претендира за излаз на две морета", са убедително опровергани с невъзможни за оспорване статистически данни, но и с експресивни метафори, предсказващи раждането на бъдещ литератор: "България държи на Тракия като неотделима част от българските земи, като край, чиято земя от векове е торило българското рало и браздите от това последното са поени с българска пот и българска кръв. Към този естествен предел на своите стремежи се е движил народът ни към юг през цялото време на своето историческо битие." (Радославов 1922: 26-27). От перспективата на едно по-мащабно, прогностично политико-историческо мислене, Радославов основателно предупреждава: "...който ще тури край на българските стремежи на юг, би извършил едно неестествено дело и като такова нетрайно, способно само да раздуха нови борби на живот и смърт" (Радославов 1922: 26-27).

Триптихът "Атинският кредитор" разобличава и йезуитските твърдения за проявена толерантност от гръцката армия спрямо цивилното население, превърнати във важен коз в преговорния процес. Авторът отново се позовава на международната Карнегиева анкета, изнасяща сведения за най-страшни издевателства и престъпления над българите в несправедливо оспорваните от южните съседи български етнически землища. Анкетата включва факсимилирани писма на гръцки военни, "които се хвалят пред близките си за унищожаването на цели български села заедно с жителите им" (Радославов 1922: 28). В нея са възпроизведени пощенски картички, пръснати с хиляди из цяла Гърция, представящи гръцки войник, който вади очите на един български пленник. За раздухването на тези национални вражди и сеенето на международни омрази Радославов обвинява и патрона на "Echo de Grece" - гръцкият крал: "За да бъде обезсмъртен в елинската история, по примера на своя византийски предшественик, ослепил 20 000 български войници в Македония след едно сражение при Беласица... повече от скандално той прие да се нарича българоубиец" (Радославов 1922: 28).

Политиката на завоевания и мародерство и култивирането на разрушително вандалско поведение и най-долни шовинистични и инстикти у един народ е осъдено от Радославов като престъпление срещу законите на хуманизма и етичната еволюция на европейската цивилизация. Тесният националистически егоизъм заглушава по-широките чувства на човещина и международна солидарност, смята той и с тези си разсъждения пак далеч изпреварва своя век на бушуващи национализми.

Едничкото средство, за да се реши правилно въпросът за Тракия и Македония и да излезе на бял свят истината за демографските им характеристики, би бил предлаганият от българското правителство плебисцит, категоричен е Радославов. С провеждането на такъв плебисцит обаче Гърция обяснимо отказва да се съгласи. Той би изкарал наяве, "че има още краища в гръцка Македония, в които 370 000 души българско население се оставя на гонение и изтребление." (Радославов 1922: 27). Трябва искрено да съжаляваме - гневно възклицава българският публицист, "че има още политици, които градят бъдещето и успеха на своя народ върху робството и мизерията на други." (Радославов 1922: 25). С безпогрешен политически усет той предсказва жестоката цена, която ще платят в следващите години европейските народи заради несправедливите следвоенни мирни договори, а и поради неспазването на малкото демократични клаузи в тях. Историята потвърди предвижданията му с развихрянето на нови международни кръвопролития и ожесточени балкански конфронтации по време на следващата - Втора световна война.

За нов, демократичен подход и нови, демократични принципи в уреждането на международните спорове и за оставяне в историята на средновековното "право на силния", пледира и статията "За Добруджа". Ето как започва тя: "Заседанията на Парижката конференция, на които беше решена и участта на българския народ, през цялото време бяха покрити с една непроницаема тъмнина. Българският народ не знаеше нито какво искат от него, нито за какво го държат отговорен, нито каква присъда му готвят. Той трябваше цели месеци мълчаливо и покорно да очаква тази последната, използувайки само случайно тук-там появили се съобщения и откъслечни сведения, за да предяви своето право да се защити." (Радославов 1922: 33).

От едно злонамерено спрямо България съобщение в букурещкия "Independаnce Roumaine" българската общественост случайно научава, че на Парижката конференция е ставало дума и за Добруджа. Румънският вестник коментира договора между Съглашението и Румъния преди влизането на последната във войната през 1916 г. Този договор гарантира териториалната цялост на Кралството с нови анексии на български краища - на Русе и Варна включително. "Вестникарят" Радославов обговаря договора с изключителен дипломатически такт в духа на демократичните принципи на лелеяното ново международно право. Мегаломанските румънски аспирации увековечават робството на 300 000 българи от Добруджа. Те обаче, пише Радославов, "не са сигурно тези на грамадната част от румънския народ... ... ... Здравият му инстинкт със сигурност ще му подскаже, че залогът на неговото бъдеще и преуспяване е в това на съседите му. Идеите на "Independаnce Roumaine" му са чужди, защото те са такива на едно малцинство, което в една хищническа политика дири увеличение на своите лични блага и затвърдяване на своята власт и своите привилегии." (Радославов 1922: 35). Арогантната тенденциозност на румънския официоз, който излъчва безогледна омраза към всичко българско, е обект на горещо изобличение и в статията "Independаnce Roumaine" и българският договор".

В "Швейцарският печат и нашият договор" договорът, връчен на 19 септември на българската делегация в Париж, Радославов окачествява като "договор на отмъщение, но не и на справедливост. Не такъв, какъвто българският народ вярваше, че ще получи в този ден, когато слагаше оръжие и апелираше към съвестта на арбитрите." (Радославов 1922: 35). Това е договор, който "осъжда на разпокъсване, на бавна смърт и унищожение цял един народ" (Радославов 1922: 35).

Швейцарската преса коментаторът изобличава в прояви на политическа неморалност, лицемерие и непоследователност. Той цитира журналистически интерпретации в "Лозански вестник" (Gazette de Lauzanne) от 21 и 24 септември 1919 г., според които Парижкият договор е проява на "странно снизхождение към българите", чието "правителство е влязло във войната просто защото се нуждаеше от печалби и завоевания" (Радославов 1922: 49). "Българите ще охкат, но неубедително. В действителност, и най-циничните измежду тях не биха се осмелили да се надяват на толкова мек мир..." (Радославов 1922: 49).

Радославов изобличително-иронично сравнява зачестилите подобни издевателски българофобски изказвания в швейцарския печат с изразявяните от същия този печат към българите "преди по-малко от шест години (в началото на Балканската война - бел.моя, Л.С.) симпатии и благопожелания, от които мастилото още не е изсъхнало! Няма и шест години откак българският народ беше сочен за подражание, за неговата армия имаше само похвали и адмирации, целите му намирани за най-законни. И изведнъж!" (Радославов 1922: 49).

На какво се дължи тази радикална промяна, пита Радославов и отговаря, че в нея няма нищо красиво и насърчително и че тя заслужава специалното внимание на моралистите. Защото е класически пример как винаги "томува, комуто историята е отредила печалната участ на победения в неравна и тежка борба, нему се пада да бъде преследван и хулен." (Радославов 1922: 36-37).

Прави впечатление, че винаги, когато обсъжда печалните резултати от подписаните с България мирни споразумения, Радославов разглежда българския случай не само като изключение спрямо някакъв правилен хоризонт, а и като общ проблем на европейските народи - проблем с историческата истина, справедливостта и демократичното мислене, особено когато се решава съдбата на малките нации: "Малка Швейцария винаги е била символ на истина и сраведливост в очите на малките и онеправданите. Мислят ли онези, които изменят на нейните най-хубави традиции, че като аплодират едно насилие, работят за нейното реноме? (Радославов 1922: 38).

В изграждането на статиите в сборника доминира един предпочитан от Радославов структурен модел: добросъвестно цитиране на чуждия вестникарски източник или изказване на някой балкански и европейски политик, последвано от страстното му публицистично-аналитично обговаряне с енергично налагани контратези и апострофи. Авторската позиция се разбира от текста, не от подтекста, понеже отвъд преобладаващата стандартна външнополитическа и дипломатическа лексика, политическата публицистика на Радославов съдържа и стилистични пластове с активна експресивна оцветеност. Езиковите средства са използвани стегнатото и функционално. Те, естествено, са контекстово обусловени и са подчинени на основната цел - да информират и  въздействат. Речта е жива, емоционално ангажирана и ангажираща.

Две от заключителните публикации в сборника - "Българското бягство" и "На Анатол Франс" са с есеистичен характер. Първата е изпълнена в жанра художествено-публицистично есе. Втората пък е решена като отворено писмо до френския писател, адресирано до "Юманите". Към личността на Анатол Франс в мисията ни в Берн впрочем проявяват специален интерес: от една страна, дипломатически и прагматичен, доколкото той има отношение към преговорния процес, от друга - чисто интелектуален. Ръководителят на мисията - Тодор Недков, както отбелязах в началото, след приключването на преговорите развива професионалната си връзка с французина в дългогодишно приятелство, а Иван Радославов още преди войните, през 1911 г., е превел и издал с посредничеството на издателството на Ал. Паскалев неговия роман "Таис" на български език. С това на отечествената културна сцена бива представена една от ярките фигури на френския авангард и е отворен прозорец към специфичното естетическо излъчване на актуалната тогава френска литература.

Писмото на Радославов до изящния френски стилист е писано през март 1919 г. Това вече е друго - драматично и нервно време, време на загуба на опори и ценностни ориентири. От кървавите бойни полета нашата интелигенция вече се завръща обезверена, съкрушена от катастрофалните български загуби на дипломатическото поле и от краха на националния идеал. Иван Радославов е сред малцината й представители, които не губят желание да защитават каузата на слабите и онеправданите, които продължават да спорят и обясняват особеностите на балканския политически екран пред инициаторите на Ньойския диктат. Писмото му е отговор на поместена в органа на френската левица статия на Анатол Франс, в която българският народ е наречен "варварски". С впечатляваща емоционална енергия, без да губи почтителността си към френския литератор, към когото се обръща с "учителю", Радославов с укоризнени интонации припомня различията в етичния кодекс на политика и интелектуалеца. Тях именно Анатол Франс е пренебрегнал с некоректната си реплика в "Юманите": "Нищо по-естествено от това, когато заинтересовани политици си служат с такива средства! Когато истината издъхва в техните ръце в угода на предвзети идеи, на чужди на правдата планове и съображения! То е даже в реда на нещата! Но изкуството и високата мисъл, но гениалния художник, турен в услуга на лъжата и клеветата, на безогледния егоизъм! - ето кое е непонятното! Има наистина от какво да се отчае човечеството! В тези дни, когато цял един свят си отива, когато над неговите димящи още развалини нищо не ни сочи пътищата на обновлението и възраждането, само от служителите на истината чрез красотата светът очакваше да изтрият следите от страшното разрушение в душите, за да ги издигнат до един идеал на по-висока човещина и взаимно уважение! Празна надежда! Ефимерен блян!"

Не само балканските предели, а и целият следвоенен европейски регион е сложен и затова още по-отговорна е ролята на хората на перото, настоява българският публицист. Есеистичния си апостроф, развит върху политически, емоционално-етични и литературни съображения, той завършва с укорително възклицание: "Гдето погледнеш, само падения, макар и велики падения! Нищо отрадно, нищо ободряващо! Какво печално време, учителю, и какво страшно време!" (Радославов 1922: 48).

Есето "Българското бягство" е сред най-силните и въздействащи текстове, които са писани по темата за бежанската драма на България след войните, за голямото разорение, което те донасят на България, за изкуствените граници и за осакатената национална съдба. "Парадоксът е , че към България бягат българи", акцентира Радославов - от юг, от запад и от север... До Парижката мирна конференция напусналите домашни огнища и стрехи, за да се спасят от неминуема гибел, са 400 000. Колко ли ще бъдат те след това, пита се реторично публицистът и продължава с историческо обобщение за езуитската политика на на Великите сили спрямо България и системно извършваното върху народа ни насилие: "Това не е първото бягство, откак българският народ се е събудил за нов самостоен живот, откак съществува като отделен народ със свои аспирации, свои упования и свои надежди за обединен независим живот! Почти половината век от неговата бурна история е картина на едно принудително бягство! Систематично далечни "велики" покровители и малки алчни съседи са се стремили към неговото унищожение." (Радославов 1922: 42).

С излъчващо непомерен трагизъм библейско сравнение Радославов, който често поема ролята и на летописец, съумява да изведе българския бежански сюжет и българската национална драма върху мащабен исторически хоризонт: "Повтаря се в наши дни страшната трагедия с бягството на древния народ от египетското робство, с тази разлика само, че днешното се извършва във времената на велики хуманитарни принципи и че това насилие не намира един Еремия, който на бреговете на "Вавиланските реки" да излее скръбта му! Ще позволи ли историята да се извърши пълното унищожение, да се заличи един народ, който пълни с делата си някои от нейните най-хубави страници?" (Радославов 1922: 45).

В композиционно отношение сборникът "Под знамето на България" налага впечатление за предварително добре обмислен, високо отговорен съставителски труд. Текстовете в него очертават един малко познат дори в професионалните литературоведски среди профил на елитарния  критик и теоретик на българския символизъм Иван Радославов. Тук той се представя като един от най-добрите сред призваните наши публицисти-хроникьори, отразяващи драматичните военно-политически процеси от второто десетилетие на балканския ХХ век. Създател на темпераментна борческа журналистика, този различен Радославов може да бъде оприличен на романтичен воин, защитаващ с перо в ръка последния неразрушен български редут - този на духа. Писането му съвсем не е патриотарско, патетично и горделиво описание на войни, триумфи и победни паради, но не звучи и само в минорната гама на поражения и капитулантски споразумения... То придава изключително реалистично духа на времето, състоянието на наранената от катастрофата, но не изгубила чувството за собственото си достойнство, горда българска душа.

Тук е мястото да отдадем дължимото и на Видка Николова, съставителка на второто разширено издание на Иван-Радославовия публицистичен сборник от 1991 г. С него тя извежда от забравата тъкмо този несправедливо премълчаван и недооценен образ на критика. Извършила е респектираща издирвателска работа, снабдила е текстовете с богати обяснителни бележки и коментари и е написала впечатляващ очерков предговор към книгата. Това е първият, изключително достоен опит да се приближи до наши дни не само Иван Радославов - патриотът-анализатор на фаталните следвоенни договори, сключвани с България, но и да се открои автентичният медиен отзвук на същите тези договори в стария балкански и западноеврепейски печат. На Видка Николова дължим и припомянето за публичния медиен линч, на който е подложен критикът от блюстителите на новата следдеветосептемврийска държавна културна политика. Като главен негов обвинител се изявява Веселин Йосифов - журналист, публицист, литературен критик и дългогодишен председател на Съюза на българските журналисти, създател и главен редактор на в. "Антени"². Йосифов прави първите си стъпки в полето на идеологизираната журналистика при налагащата се нова политическа конюнктура, когато цялото поколение на Иван Радославов е изтласкано с дирижирана акция в периферията. Тъкмо той заклинателно обвинява редактора на "Хиперион" не само по познатия шаблон - "идеалист", "символист" и "метафизик" в областта на литературата, а и като" проводник на грубия шовинизъм и патриотартството", при това, по думите на Николова, дори без да е познавал книгата "Под знамето на България".

В заключение на тези юбилейни бележки бих искала да кажа, че и историята на печатната ни журналистика, и литературата ни история еднакво са в дълг към публицистичния дял от наследството на бащата на елитарния "Хиперион". А значителна част от неговата публицистика е посветена на нещо съвсем не маловажно - българския кошмар, свързан с капитулацията, следвоенните мирни договори и Първата национална катастрофа. Оценката на този дял от наследството му задължително трябва да се промени днес, още повече че припомнянето на фиксирания в него исторически модел и съдържащия се в него "ретропит" със сигурност не са за пренебрегване на фона на преживяваната в последните месеци общоевропейска политическа бежанска криза и начина, по който българските политически мъже реагират и "търсят" (дали?) изход за страната от нея.

БЕЛЕЖКИ

1. Съгласно чл. 61 от Австрийския договор. [обратно]

2. Макар и неогласено официално издание на МВР. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Билярски 2013: Билярски, Цочо. Предговор. // Радев, С. Македония и българското възраждане. Подготвили за печат Цочо Билярски и Красимир Каракачанов. София, 2013.

Билярски 2015: Билярски, Цочо. Един последен поклон на Иван Михайлов и в. "Македонска трибуна" към Симеон Радев. // Сите българи заедно, 2015 <http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=762:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61> (31.01.2016).

Илчев б.г.: Илчев, Иван. България и Антантата. 1.3. Между две войни. Антантата и България след Междусъюзническата война (август 1913-август 1914 г.). // Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/ii_ww1/glava1_3.html> (31.01.2016).

Николова 1991: Николова, В. Да бъде поверено на човек с ръст да прави история.... Предговор. // Радославов, Иван. Под знамето на България. София, 1991, с. 6.

Ценкова 2001-2016: Ценкова, Искра. Портрет по италиански. // Тема, 2001-2016 <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=34&aid=801> (31.01.2016).

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.02.2016, № 2 (195)