ИЗ "ПОДВИЖНИ ПЯСЪЦИ" (I)

Красин Кръстев

web

Когато магарето на Моисей излезе на коларския път, се бе стъмнило. От летните дървета се оцеждаше последната светлина: небето зад гърба му пламтеше, звездите, дребни като светулки, изскачаха и застиваха в неподвижно безмълвие. Лятна вечер като всяка друга - ясна и смайващо тиха, миротворно каканижат щурци, прегорял дъх на стърнища, прах, който се е стекъл в потоците на светлината, а дори полъхващият вятър не може да им го отнеме, дори магарето на Моисей, ровейки с копитата си, не може да го накара да оживее, защото го няма слънцето.

Но Моисей го чувства тоя прах с ноздрите си, макар да знае, че е неподвижен и хладен и чувства само миризмата му. Или не може да я забрави тая миризма; тя е едно вечно напомняне, невидимо присъствие на отминали лета, зной, който вече не стяга гърдите, погребан от много зими, от кафяво-жълти есени: изсушени багреници, които са се строшили беззвучно в колоната на отминалите години. А Моисей я води тая колона, възседнал магарето - което всъщност не е негово, купи го, за да го препродаде на един каракачанин, - но ако се обърне, какво ще види: само пуст път, сенки на дървета, хълмове, които започват да блестят под светлината на луната като сребърни, тържествени и почтени хълмове от старо сребро, тук-там потъмнели. А колоната на годините е невидима, само във вътрешния му взор се очертава, размазана като влечуго, чиито красиви прешлени се тулят в буренак; няма кавалкада, която той предвожда, възседнал магарето, а само мисли за нея, защото на седемдесет години няма илюзии за бъдещето и водите, макар че не се връщат в изворите си, търсят околни пътища, за да ги зърнат, питат росата на дърветата, която сутрин капе в ленивата, обточена лента на реката, питат я как са изглеждали тия извори - същите както по-рано ли? - и разтревожени поточета изцеждат спомени в дълбочините, подводни въртопи завихрят, а отгоре водата е мъртва и наистина ще умре - още малко и през камъшите на широкото устие ще се източи в морето.

Едро и безмълвно е лицето на Моисей. Малко бледо под светлината на луната е, челото му е прорязано от широки бръчки - порои на грижите, които са оголили скалния му масив, а очите му - замислени и пак от луната почти маслинени, а иначе сини и избелели от многото слънце и сушата на гладни лета. Защото преди автомобила и габардиновия костюм, преди ароматната гръцка цигара стояха километрите, които бе изминал по терлици от селото до града, и торбичката с парчето сух хляб; имаше страшни нощи: възседнал катъра зад майка си, яздеща по мъжки в старите панталони на баща му, който не можа да се върне от окопите на първата голяма война - сенки танцуват по снежните поляни, а двамата цигани отпред сякаш искат да стоплят нощта с южния си език, и гласът на майка му:

„Още малко, мъжлето ми, там долу зад брода е воденицата. Аз уж те взех да ми даваш кураж, а ти...”

Магарето, както тогава и катърът, в монотонен магарешки тръс следва криволицата на пътя, а звездите над него сякаш се движат, подскачат като кристални ябълки и звънтят, или неговото изцедено от годините тяло подскача, а звездите са неподвижни, студени фенери, пламъци, които не трепкат; както в нощта, в която мляха тайно житото, за да закопаят след това брашното в голяма бъчва под сайванта с буца камък-сол в нея, да не би да мухляса. Тогава неговите братя бяха малки и неговите сестри: Люца, Анастасия и после Милкана... Тя се роди, когато баща му се върна от плен и започна да пие, заедно с другите, които се върнаха от окопите. Събираха се в камбанарията на селската църквичка, където играеха на отус бир^*. И посред нощ се чуваше как някоя женица изплаква; както изплаква и неговата майка, отчаяно вкопчена в котленската черга...

„Тя ми е от чеиза! Моля ти се!...”

А Стойно, Цоньо и Манол викаха:

„Тате! Тате!...”

Само той, неподвижен, до прага си мърмори страхотни неща, дава невероятни обещания на себе си и за в бъдеще. За другите години - смътни и безмерни, затрупани от много слънчев прах, който вятърът на времето непременно ще отвее, за да се изцъклят нощите и избистрят дните.

И ония четирдесет километра по терлици, а пътят безлюден, гривек гука някъде в чукарите и баща му казва:

„Гривек гука...”

А той се обръща и го търси с поглед, или иска да обгърне с поглед пътя, селото, което тъне някъде там зад върховете, да запомни завинаги посоката, защото после със собствения си автомобил ще събуди влагата в стрехите му и ще каже:

„Дойдох!”

Но ще трябва да мине време... А сега, когато няма илюзии за други времена и устните му не трепкат от обещания и клетви, прилича на пясъчен часовник, който не може да бъде обърнат и поради това само скъпернически пропуска въображаемите песъчинки на дните и нощите, макар че дните и нощите са препълнили конуса му, само няколко песъчинки тракат отгоре - безцветни, нищожни, жалки останки от цял голям куп, разпилян разточително: песъчинките на утрешния ден, на следващата седмица и още колко?...

Гривек гука, но тоя звук идва някъде отпред, там, където е връх Орлови дупки, и когато той и баща ми го превалят, ще видят града: прашен, безжизнен и много голям; минаретата на четири джамии се провикват, че светът е лош; и кулата на градския часовник (строена преди повече от сто години на мястото на римския слънчев часовник) сега се възправя сред полумесеците на джамиите и стрелките му показват четири сахата следобед, прахът третпи над града като въздух над жарава, четири сахата следобед, неделя, август...

А сега щурци и нощ, оплетена в паяжината на безконечното им - „Чур, чур...” И съскането на кориите, а луната все повече се закръгля, изопва се и хубавее като моминско лице, което ще се сбръчка в утрото, както и неговото лице ще посивее, както и косите му посивяха - руси и лъскави, а приличат сега на прашни ръкойки, разхвърляни небрежно по едрата му глава.

Прилепите, които прелитат стремглаво - сякаш искат да прережат нишките на щурчовата песен - виждат, че на лицето му има нещо като усмивка, или виждат само замислената гримаса на едно човешко лице, което се мъчи да се пребори с каменопада на отминалите дни. Но тая гримаса не може да бъде единственият белег на грохота отвътре - или отвътре вече всичко е стихнало и движението е привидно, скърцането на семера е измислица: скални късове, разхвърляни тук и там, каменно тесто, разбъркано от великан и вече застинало - ето, змийче плъзва по тях, опипва ги с чаталестия си език и пролазва по-нататък, по гаснещата магма на успеха, по малахитовите отблясъци на честолюбието и летаргично се свива на витло в пукнатините на обезсърчението.

Но първо ще свали терлиците си, докато баща му пие бутилка бира в преддверието на Андановия хан, и ще започне съсредоточено да оглежда подутите си крака. А старата чешма отвън шурти.

„Измий се!” - казва баща му.

„Обуй тия кондури!” - казва Демир ханджията.

„Виж ти какви интересни! Отгоре с каишки!...”

Сякаш за пръв път вижда обувки и се радва. Негови ли са?

След един месец ще станат негови. След като направи хиляда кафета, след като сто пъти помете хана и хвърли зоб на конете, след като всяка вечер тъпче мангала - ред дървени въглища, ред пепел и пак въглища...

„Набиваш ги с дървения чук, ето така! За да горят по-бавно. И внимавай да не легнеш да спиш, когато се разгарят, защото ще се качиш на черешите...”

„След един месец!”

„Със здраве!...”

И баща му се изгубва в летния прахоляк. Със здраве!

Моисей се усмихва или се мъчи да се усмихне, не сега, а по-рано, или се усмихва, когато прекосява за пръв път Аба пазар и кларнето на някакво безпричинно оживление писка. Бозаджиите крещят до прегракване, величествени като телохранителите на Новуходоносор, касапите лениво размахват в ръцете си конски опашки, пъдят мухите, а от разсечените телешки трупове капе кръв; виж как са изцъклени очите на агънцата и оня одран шопар, по който мазнината е избила като пот; конският пазар - атовете, които нервно пръхтят, дорестата кобилка, която един селянин недоверчиво оглежда, а джамбазинът суче мустаци:

„Да знаеш, може и да близни!...”

А по-долу друг един мустакат крещи:

„Унде попа?! Унде попа?!”^**

Циганката, която врачува на красивата жена, и един блеснал офицер снизходително се усмихва до нея с тънките си мустачки:

„Пази се от дълбока вода, госпожице, и от звяр горски. Щото писано е, че и в железен долап да се затвориш, щом звяр горски трябва да тъ яде, шъ тъ намери, биля щъ разкъса!... Па хубав мъж ма, блазе ти, хубо шъ тъ люби...”

Песента на шарманката, слепият старец, който обяснява какво чудо е станало в долната баня... И Моисей се спира, за да чуе чудото: както се невестите къпели в долната баня, в Конбаня, да вземе плоча на пода да мръдне и малак черен оттам да излезе; и както си били голички, голи-голенички, де да се дяват не знаят, невестите, хубавелките. Но не за хубост телесна малакът бил излезнал, ам` да им грабне пендарите, златните върви с рубетата...

И щурците пригласят на шарманката, която едва-едва се чува зад нищото на петдесет и повече загърбени години. Свеж дъх на риган плисва от едно долче, трепти ароматът му като воал на самодива, подет от ветреца, а сърцето на нощта тупти, чухалче протяжно се обажда в тъмнината - вик от забравени времена, който всичко знае и всичко разбира, на който му е ясна целта на мирозданието и безстрастно отбелязва със своето: „Чух... чу-уу-ух...” - тайнствения шепот на тревите, дирята на изгорялата звезда, тръпките на зачатието, съня и смъртта - глас на самодоволен нощен бог, скрит в листак, утвърждаващ със загадъчния си вопъл онова, което за всеки друг е неясно и безсмислено; неясно и безсмислено е и за Моисей, който уморено се взира в безмълвието, процеждащо се заедно с лунните нишки през короните на крайпътните дървета.

И обръща глава, сякаш иска да съзре тоя всезнаещ бог, за да му поиска обяснение, сметка за произшествията, които са се случили с него през всичките тия години: защо се е родил в семейство на въглищар? Защо, когато реката придойде, майка му го забрави в големия кош до синора и водите го понесоха? Защо водите проявиха милосърдие и майка му го намери обезумяла, оплетен в клоните на някакъв храст? Намери го посинял от плач и мокър, но жив. Но защо досега е жив? Защо магарето под него ситни? И къде отива? Какъв ще бъде утрешният ден? Ами денят на първия му успех?! Къде се таеше причината за тоя успех - предшестващ автомобила, хотел „Комерсиал”, шантунгения костюм, бастунчето и мустачките, Лила, която увива уханното си тяло до неговото.

Първият успех: с болки в подутите си крака, отвратен от терлиците (които изхвърли на купа тор зад обора), той нахлузи на босо новите си кондури и започна да бяга по цял ден, без да подгъва крак; защото пристигаха кираджии и търговци, господа в шаячни сетрета и искаха овнешка яхния и мавруд, печени яйца и бира, овес за конете и плява за мулетата, искаха каймаклия кафе, „френцско” - горчиво, или по турски сладко с щипка ванилия, камбурска мастика и катък, кани с пелин, в които плуват захаросани рошкови. Трябва да изтича и до сладкаря, за да поръча гюм с шербет, подправен с мускус, две тави баклава, тахан и бадеми, защото някакъв турчин от Лозенград е дошъл да си купува булка. Бакшишите, които предшестваха първия му успех - сами по себе си носещи вече белега на успеха - изписан върху позеленялото чело на Негово Величество; скътвани в девет възела, а после преместени в американената торбичка, която уши в една нощ със скимтящ есенен вятър, и мангалът припламваше, скърцаше отвън фирмата „Андонов хан”, а той броеше съсредоточено скъдния си успех: грошовете, които смени за сребърни столевки по-късно, и още по-късно вече първата банкнота от петстотин лева, която беше знамението, божията промисъл, пътят в безбрежната пустош на амбицията му да забогатее.

Но преди това инфлуенцита му прати хабер; и като сучеше мустаците си, Демир ханджията му каза да тръгне обратно по ония същите четиридесет километра, само че на север, в другата посока.

И не в пепелния зной на лятото ще тръгнеш, Моисей, не по изгорялата трева на хълмовете, в която пука гъмжилото на скакалците, а по таящата се кал; защото нали си с градски кондури и те ще натежат като олово, не от калта, която лепне по тях, а от скръбта. И няма извор, който да я измие, нито бърза пенлива вода, която да я откърти от душата ти, Моисей - скръбта и почудата пред първия знак на преходното, пред първия вик на кукумявката в един мъглив ден, който по календара се брои за пролет. И ще видиш кокичетата, напъпили през влажната шума, през дъбовите листа - гниещи, мъртви, прободени сякаш от остриетата на живота, мъртва шума, нарочно създадена, за да смекчи самоуверената дързост на живота; спомен и приемственост като „Милата мама...”, която често ще виждаш в дългите нощи на своите честолюбиви желания... Ще си спомняш не само как пуши цигара, за да прилича на мъж, не само върху катъра „с панталоните на тати”, когато отидохте да мелите тайно житото, защото тогава беше война и глад; не само в снежния мрак, който циганите отпред искаха да разтопят с топлия си език; нито ще я помниш единствено с нейното тайнствено - „Щъмата!”, което произнасяше, милата, сложила пръст на устните си, когато неволно ти промълвяваше за заровената бъчва с брашно - и ти понижаваше високия си детски глас и суеверно се оглеждаше, търсейки ушите на стените. А твоите братя Цоньо, Стойно и Манол бяха малки и не разбираха защо трябва да ядат само по едно парче от това толкова вкусно и дъхаво нещо. И ще помниш майка си - опънала се бездиханна и крехка в сандъка пред теб - как разчупва питата по равно на всеки, а своето парче го поделя тайно между по-малките. Ще я помниш как те носи на гръб до Градец при знахаря, за да стегне с липови кори счупения ти глезен, а ти пищеше като уплашено зверче при всяко тръскане и викаше: „Боли, мамо, боли!...” А хладната пот по челото ти, когато изгаряше от треска? Само нейната ръка, нали знаеш, че само нейната ръка можеше да приспи треската и да снеме огъня от прозрачното ти тяло. И ако забравиш, Моисей, това някога, ако забравиш нейния глас, нейния смях, нейните песни, знай, че Недялка, майка ти, те е родила в един декемврийски ден, сама се е затътрила под сайванта - там, където си държахте дървата, и превита като болно животно, разтърсвана от конвулсии, напрегнато се е вслушвала в скрежа на декември, за да чуе първа плача ти. Но ти си само на деветнадесет години, Моисей, и още не разбираш, че смъртта е необходима на живота, не само за да намери чрез нея животът обновление, а за да го направи по-мъдър и смислен, за да му даде своя шанс да оцелее в поредицата от светове, които тя допълва с неумолимото си присъствие, както окапалата шума допълва с присъствието си първите злакове: теменужката и минзухара, игликата и божура, целият пролетен свят, който смуче сокове от нея, сила и увереност в значимостта на проявленията си, преди да разпилее семената си под напора на октомврийския вятър.

Нощта прилича на люлка от ритмичното поклащане на животното под него - спокойна и ласкава, приласкаваща, отнемаща всяка мисъл за бялата светлина, властна с чернилката си като неосъзнатия мрак на нищото. Моисей опъва безполезните поводи, сякаш иска да пробуди магарето от нощната му летаргия, от сомнамбулизма на неговия тръс, за да го подкара към Голямата мечка, към рояка на Квачката и още по-далеч, зад звездния хоризонт в небето на Южния кръст. Или нищо не иска, случайно е дръпнал повода на магарето, което утре ще стане собственост на каракачанина, носещ тежкия мирис на човек, нощувал с животни, спарен каракачански мирис; както и мазните банкноти - тридесет по десет лева - ще носят същия дъх. За цяла нощ езда триста лева ще са твърде малко, но Лила ще каже, че все пак е добре, защото не са вече ония времена. Помниш ли, когато продаде меласата, целия се беше натъпкал с помашки, лъскав милион. И мъжът на Милкана (зет ти, прокурорът) каза: „Внимавай, Моисей, не се занимавай с черна борса, защото вече никаква търговия не се разрешава на частните лица...” А ти се усмихваше, напълнял от пачките на милиона, надиплени под ризата ти, и му обясняваше, че по-скоро ще се хванеш хамалин, отколкото да вземеш да се занимаваш с черноборсаджийство...

И ще обърне със сумтене Лила стокилограмовото си тяло и блажно ще промърмори, че триста лева е все пак добре; но това утре по пладне или по-късно, по здрач, когато с натежала глава няма вече да търси причините, както сега, и да дърпа поводите, не защото не иска да съзре Южния кръст, а по навик, сякаш за да притегне самотата си, клупа на пулсиращото неразбиране, на безкрайното учудване, че е прекосил толкова много място, а се е движил в кръг. И отново се завърна Моисей назад в годините, за да погребе своята майка, а селото му се стори като чуждо: осмоъгълната куличка на черквата, която се взираше като циклоп в света с единствения си мазгал, калдъръмът, който водеше към чеквата, покрит със сластолюбивите пера на мъглата, и баща ти, Моисей, гологлав и просълзен, братята ти Стойно, Цоньо и Манол, Анастасия и Люца, малката Милкана, която се е хванала за престилката на баба Райна; и ти постави, Моисей - когато сложиха тялото до олтара, - измачканите кокичета на своята скръб, в разпиляната й руса коса ги остави, която беше като жива. Остави ги, преди нейковският поп гъгниво да подеме:

„Изостави всяка житейска грижа и приеми Царя на всички!”

Преди тоя милозлив глас да изцеди от раздърпаното множество въздишка и трополенето от колениченето им да изтръгне пламъчетата на свещичките, които мизерно трепкаха във влажния полумрак - ти докосна бледото чело на майка си и жалостиво се отдръпна, сякаш уплашено от студа на това извънвременно тяло, присъстващо в друго измерение на пространството, в измерението на смъртта, което не можеш да побереш в деветнадесетгодишната си глава... А и сега седемдесетгодишният Моисей не може да го побере, да го вмести в кривата на своето завръщане.

Сутринта, когато тръгна да прави пазарлък за магарето, имаше само сто лева, последните сто лева от милионите, прошумели из ръцете му. Лила с една тъжна усмивка на пожълтялото си лице му рече: „Поне остави за хляб.” А ето сега ги няма и стоте лева, а само животното, глупаво и охранено, заспало, клатушкащо се като махалото на топузлия часовник, прехвърля от крак на крак тежестта си: това са минутите, това са секундите, нишките на изгубеното време, които се сплитат в паяжина зад гърба ти, Моисей, нежна, блестяща пояжина, която никой не може да скъса, защото е отвъд времето, върху нея плуват облаците на забравата, мятат се мълнии на отминал гняв, лее се дъжд от скръб неизплакана; и тая крехка мрежа е изтъкана от теб, Моисей, душата ти е изтекла в нейните прозрачни нишки, твоите чувства и желания, мечтите ти са запечатани в лепкавата й материя; всичко вече е отвъд времето, в протяжното минало, на което и сега отдаваш незначителните мигове на тая умиротворена от горските шумове нощ. И като клюмаш с глава, обикаляш по концентричните й кръгове - първо най-вътрешните: вниматено пристъпвай, нишката е изтляла от бавния огън на времето и може да се скъса, можеш да увиснеш в ничие пространство, нито тук, нито там; внимателно, защото едва сега прохождаш, това е съвсем, съвсем в началото, в забравеното правреме: от люлката, опъната под крушата, ти изпълзяваш и се взираш в кротките очи на мама, чуваш нейното люлкане и се изправяш, както тя е пожелала, и ставаш голям, ставаш силен, ставаш независим, както майка ти бе пожелала, Моисей, защото майките винаги желаят щастието на децата си.

И ето вече правиш първия завой по първия кръг и вървиш след стадо гъски, в някаква рокличка облечен, и гъските съскат, но проявяват милост, не изкълвават очите ти, защото може би и те са усетили безмерната ти воля, страхотното ти желание да напуснеш тоя свят, а когато се върнеш, да го видиш в краката си, да иска прошка за многобройните обиди, които ти нанесе през бързите четиринадесет години на детството.

Но светът никога не коленичи пред теб. Дори в годините на небивалия ти възход светът не склони глава, а нехайно те оглеждаше през лорнета на своята неукротима история, за да те забрави миг след това в жвакащото тресавище на недостижимите ти блянове.

Ти не искаше собствено спасение и прослава, а искаше да спасиш рода, твоя род, твоите братя и сестри, твоя престарял и впиянчен баща, искаше да ги изведеш в друга, благодатна земя, в която единствено вие ще бъдете господари, единствено на вас ще пеят „осанна” и ще ви кичат с лавър, не защото сте полубожества, а защото имате право на щастие - „както всички ние имаме право на щастие!”. Но ти нехаеше за правата на другите, ти беше сляп за всичко останало, което не засягаше кохортата на най-близките, които по свое хрумване обяви за нещастни; без да се помъчиш да разбереш истината за тях, ти пое безвиновната отговорност на планинската им мизерия, осенен от лъчезарното хрумване, че само чрез теб и с теб те ще получат лихвите на своя недоимък: кристални замъци, вълшебни вечери, цялото знание на света, опаковано в мъдри, тежки книги, слава, ослепителни богатства и почтена смърт. Не, ти не искаше толкова много и не можеше да искаш, защото въображението ти беше куцо през ония гладни години, въображението ти беше изнемощяло като постник, едвам дращещ в горската си скит, през чиито процепи надничат ръмжащи ветрове - искаше само ПАРИ, ПАРИ и ПАРИ и смяташе, че с тях ще очертаеш границите на своето царство: „Да бъде благословено во веки веков? Амин!”

И затова не дочака дори панахидата на майка си, а се върна обратно в града, за да къташ в американената торбичка грошовете, които ти подхвърляха шпионите, предрешени като попове, капитаните, дето се гнусяха от дъха ти на лук; поднасяше мастика със седем вида мезе на околийския, докато той грухтеше, че ще запали всички села по Тунджалъка: „Само да посмеят, ще им разплача майките!...” - крещеше той и плюеше върху кончовете на ботушите си; мустакат, едрогърдест, непобедим войн, когото Коста Ташев разстреля през двадесет и пета...

И през парчетата прегорял плат върху изопнатия му корем се видя как пролазват влечугите на неговото чревоугодие и се чу как бълбука сунгурларски мискет...

Същият сунгурларски мискет, който ти, Моисей, му поднесе час преди това, без да знаеш, че това е страшната 1925-та; както не бе чул бурята на двадесет и трета, нито изстрелите, които екнаха в задния двор на хана през едно ноемврийско утро, изстрелите, с които убиха полуживите новозагорци, защото нямаха сила да занесат прангите си до кавалерийските казарми. Но ти не попита какви бяха тия, кой стреля, коя майка е кърмила тоя, който стреля? Макар да усети жалост, ти първо съжали рода, тънещ в жабурняка на глада, и реши, че трябва да побързаш, иначе всичко може да е напразно; след година Манол трябва да постъпи в гимназията, а за Люца ще е най-добре стопанското училище - и тия, за които първо се погрижи, първи те огорчиха.

Страх ли те е сега, Моисей, от тоя разговор, върху това безропотно животно? Страх ли те е от тая нощ, плъзнала непоносимия си мрак навсякъде? Страх ли те е от мрака на мъртвото време, от бездната, в която се лутат живи и мъртви, в която се носи плачът на красиви жени, смесен със строгите тактове на военни музики, и звънтят шашки и златни наполеони, купища омачкани банкноти вятърът разпръсква като пеперуди, самоубиец, не снел въжето от врата си, ти се усмихва, бумти тъпанът, който надява на главата на пияния немски офицер, бумтят празните бензинови цистерни, с които американците ви плашеха; и във воя на „летящите им крепости” се вплита песен на чучулига, капе роса от утринни дървета, вятър гальовно роши маковете, мигащи в ръжта, и ти вървиш из ръжта, Моисей, млад и силен, с изправена глава - „да върви по дяволите тоя мрак на нощта”! Щом си живял там, значи живееш и тук, под същото старо небе, под което утре пак ще шушне животът в блесналия ден!

И защото срокът на изпитанието наближаваше, Моисей отново преброи съкровището си и когато установи, че е спестил само две хиляди лева, разбра, че това не е пътят, сочен от неговия бог, че се кланя на лъжливи идоли, че не е усетил в сърцето си божественото просветление и ако продължава така, ще му са необходими милион години, за да постигне начертаната цел. Но след толкова време защо ще му е на Манол гимназията? Или на Люца стопанското училище, или файтон за баща му, или магазин на братята му; откъде ще намери толкова стари женихи, за да ожени Анастасия и Милкана, и кой ще пожелае да вземе младоженки на един милион години, обрасли в треволяка на вечността.

И затова се оттегли в пустинята на твоята малка стаичка, вслушай се в драскането на мартенски вятър - примрял като котка за любов, прерови праха на малкото си спомени, за да откриеш в жалката им купчинка някоя дръзновена мисъл, равносилна на спасение, натрупан жизнен опит - не мечти и диви фантазии, а нещо реално, за което да се хванеш и да изплуваш от постната чорбица, в която къкриш.

И тогава видя една пламнала къпина, която не изгаряше, видя дим без огън и огън без дим и чу гласа, който те викаше:

„Мойсее! Мойсее!...”

Ала извърна лицето си, защото се боеше от очите му, само попи гласа му: чудното шушукане, което приличаше на ромол на поток, на съскаща есенна шума, властния тътен на яростно море, тънката свирня на пролетен кос, вопъла на вонящ чакал, ръмженето на лъва от цирка на братя Данкови, грохота на каменна лавина и песен на славей. Ти ги попи с ушите си заедно със съкровените тайни, с първите скрижали, на които се подчини, без да се учудиш, защото те вече бяха узрели в сърцето ти; оставаше да дойдат жътварите и да натръшкат снопите, оставаше да дойдат диканите и да разкъсат с кремъчните си дъна на гумното изобилието на жътвата...

„Как не съм се сетил по-рано, че трябва да посея грошове, за да пожъна левове?!...”

„Как не съм се сещал тогава, че парите не са като житото! Че от тях хляб не може да се омеси, че не ги ядат мишките и не оставят златна плява подире си за добитъка. И не създават уют, както кръглата пита на Бъдни вечер - а тъга и раздори! И не засищат глада, а самите те са като гладни вълчета, и не правят очите на жената топли, а хищни!...”

Как не си се сетил за това по-рано, Моисей, та да заобиколиш водовъртежите, стаили се в реката, да не попаднеш в подмолната власт на раците, а след толкова време, под тая неугасваща светлина на звездите ти дойде на ум? След толкова време ли най-после се реши да станеш богоотстъпник - няма да бъде достойно сега. По-добре обтегни повода, за да побърза ничието магаре, та да срещне по изгрев истинския си стопанин, оня брадясал каракачанин с дебелия портфейл; за да разбереш, че не напразно си се кланял на Златния телец, че не напразно си жертвопринасял твоята плът, родната плът, най-святото и най-доброто, най-истинското и най-вечното в търбуха на неговия олтар - заради купчинка опърпани банкноти, заради шепа златни търкалца. Жалки наполеони, от които настръхнали петли се мъчат да разбудят една неосъществима зора.

След една безсънна нощ, прекарана в таванската стаичка, вмирисана от миризмите на кухнята, той се реши вече да сее, а не да къта семената, защото беше пролет и браздите димяха с откритата си гръд. Само трябваше по-добре да се приготви и още на сутринта започна приготовленията си за първото приключение, което му донесе и първия успех; но той не го зарадва, както последвалите успехи не го радваха, а му внушаваха, че това е единственият верен път, който трябва да следва до края на живота си.

Тъй е с всяка религия, тя не въодушевява, а примирява, обещава свобода, а заробва, обещава щастие за в бъдеще, а иска платежът да се извърши сега, за да се изкупи тая хипотетична награда в настоящето, истинско време; така беше и с неговата религия, заради десет хиляди лева трябваше да плати с безчестие и той прие, защото Богът му бе обещал, че всичко ще бъде благополучно, бе му обещал, без да му дава знамения в ръцете, просто му каза: „Тръгни!”

И ти, Моисей, му повярва с простодушието на сърцето си; затова се спазари с Кольо Вагабонтина и нае каручката му за двеста лева, затова купи тайно десет празни тенекии, напълни ги с вода, а върху водата поля газ, за да я тули, след това ги запои с припой - досущ като купешките - и каза на Демир, че ще прескочиш за ден-два в село; а до магазинчето на праматарите се качи на каручката и каза: „Дий!” на бялото конче, което изглеждаше слабо, ала беше пъргаво и жилаво конче, защото неговият галоп те спаси от пушкалото на дерменкьойския кръчмар, на когото продаде вода вместо газ. Десет хиляди за триста литра вода! Това вече беше успех, или началото на всичките ти успехи. А зад гърба ти каменните баири кънтяха от неукротимите псувни на кръчмарина - и ти не искаше нищо в него миг - уплашен, блед на тресящата се каручка. Искаше само час по-скоро да потънеш в самотата си; само по-скоро да прекосиш прохода със сивата топка банкноти - двадесет по петстотин, емисия 1922-ра. И се озърташе като лалугер, препускаше към дупката си, към топлото леговище, към малката стаичка, в която между прегорялата миризма на лук се разхождаха хлебарки.

Ти все още не беше повярвал с цялата си душа във всемогъществото на Молох, все още не чувстваше тия десет хиляди лева за твои, все още ти се струваше, че можеш да се отклониш от дадения обет, от клетвата, да си възвърнеш свободата, да счупиш идола, ала уплашеното ти сърце сякаш предчувстваше вече, че това е невъзможно, и стинеше - объркано човешко сърчице, разтревожено птиче, което знае, че ако отлети, ще престане да пърха... И пърхаше то в гръдната ти клетка; и още пърха тоя седемдесетгодишен затворник - брадясал и унил, с разбити илюзии - все още продължава да блъска вътре и да служи на Бога, на който ти го отдаде в жертва.

БЕЛЕЖКИ

* Хазартна игра (тур.) - б.а. [обратно]

* * Къде е попът (рум.) - б.а. [обратно]

© Красин Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Красин Кръстев. Подвижни пясъци. София, 2003.