ДОКОСВАНЕ ДО НЕНАЗОВИМОТО
За новата книга на Людмила Балабанова

Антоанета Николова

web

Стиховете на Людмила Балабанова винаги изненадват със съчетанието от лаконичност и дълбочина. Тя е от поетите, които притежават рядката дарба да предават с малко думи огромно богатство от смисли. По този начин тя осъществява едно от основните изисквания към поезията, формулирано може би най-ясно от китайските мислители. За тях истинска поезия е тази, при която "думите свършват, а смисълът продължава". Затова неслучайно хайку поезията, вдъхновена до голяма степен от културата на Китай - както от дзен будизма, японски вариант на китайския будизъм чан, така и от китайската поетика - представлява реализация именно на това изискване. То обаче може да бъде отнесено към всяка истинска поезия.

Затова за поет като Людмила Балабанова, която с цялото си творчество показва великолепно осъществяване на този висок критерий, писането на хайку е резултат на един естествен процес на постигане на все по-голяма изчистеност и прецизност на стиха. Нейната собствена вътрешна взискателност, която не търпи никакви словесни излишества, я води до тази форма и много от стиховете й, дори от периода, когато може би все още не познава хайку, се доближават до неговото звучене. Защото хайку не е просто тристишие или изказване на сентенции. То до голяма степен може да бъде определено като есенция на поетичното, при което е постигнато именно онова продължаване на смисъла отвъд думите, онова слово отвъд словото, което бележи всяка истинска поезия.

Много е лесно хайку да бъде изтълкувано и дори приложено като мода или маниерничене, което напразно се стреми да види света през призмата на една различна културна традиция, която едва ли има почва у нас. Наистина хайку е свързано с дзен будизма, резултат на една друга култура, но самият дзен будизъм, макар и реализиран и осъществен по определен начин, е израз на стремежа да се прозре истинската природа на нещата в мига тук и сега, да се достигне до голата и неукрасена сърцевина на истинската Реалност, първоизточник на всяко творчество. Затова в известен смисъл всеки истински творец по един или друг начин осъществява неговите принципи. Писането на хайку изисква пределна отдаденост на случващото се и същевременно пределна дистанцираност от него. То изисква пълна забрава на аза и даване на възможност на света да проговори чрез поета.

Тези нелесни принципи са осъществени в поезията на Людмила Балабанова. Затова тя несъмнено е един от пионерите на хайку в България. И то не просто защото е от първите, пишещи хайку, а защото съумява да пише с онази пределна изчистеност на словото, което отеква у читателя с богатството на все нови и нови смисли.

Ето защо всяка нейна нова книга се превръща в истински поетичен празник, празник на съкровения досег с истинската поезия, празник на Словото отвъд словото, на отвъдсловесното значение.

В пълна сила това важи и за новата й поетична книга "Прашинки в слънчевия лъч". Бих искала да отбележа, че това е едно наистина великолепно издание, където формата и съдържанието са в съвършено, взаимно допълващо се и обогатяващо се единство. И тук не мога да не отбележа майсторството на рисунките и дизайна, осъществени от Ирина Каракехайова и Яна Левиева.

Освен това, благодарение на издателката Божана Апостолова, е осъществена възможността хайку стиховете да звучат по най-адекватния за тях начин. Може би именно така трябва да се издава хайку поезията. Край всяко стихотворение да има достатъчно пустота и мълчание, където да отекват смислите на изреченото и неизреченото.

Това ни позволява, където и да отгърнем книгата, на всяка страница, да се потопим в съвършенството и отвореността на цял един свят, загатнат само с няколко щрихи.

Какво ли няма по тези страници. И радост, и болка, и любов, и надежда. Близкото и далечното се сливат, сакралното и ежедневното непрестанно отпращат едно към друго, звездите и земята отекват помежду си. Бих нарекла тази книга, може би повече от всички други, книга на или за живота. В не многото на брой стихотворения (33 - сакрално число) Людмила Балабанова успява да ни преведе през вълнообразната крива на един човешки живот. И то по начин, който е дотолкова изчистен от всякакви лични наслоявания, че успява да се превърне в наше собствено преживяване.

От първата страница ние влизаме през вратата на най-дългия ден на годината, за да започнем пътуването през единствения и неповторим и превръщащ се чрез стиховете в толкова наш живот на поетесата. Продължаваме през детството и смисъла на първите уроци, преподадени от бащата, през първата целувка, семейството, майчинството, умъдреността на зрелостта. В поезията на Людмила Балабанова обаче събитията от ежедневието отекват с едно почти вселенско звучене и се превръщат в знаци, където космическото се слива със земното, а земното се отваря към космическото. Затова първият урок, преподаден от бащата, е урокът да се познават звездите. Звездите са изначалното познание, спрямо което се съизмерва земното ни битие. Затова и уханието на липата, асоциирано с първата целувка, стига до звездите. Затова и децата, които са си отишли, преди да пораснат, се асоциират с Млечния път. Млякото на земната топлота и отвъдната далечност на неизминатото се сливат в неочаквано единство, където богатството на смислите е толкова голямо, че откликът му може да породи цяло приказно повествование.

Отвореността на земното към космическото е и отвореност на космическото към земното. Затова слънцето пуска корени в небето и не може да се разбере "това щурче" дали не пее от луната. Затова и светлинките по тъмната улица са едновременно светлинките на земната обич и на далечната звездна съотнесеност. А в тяхната близост и двете страни са прегърнати.

Тази космичност е и дълбока вътрешна съотнесеност към другите планове на битието, където може да се долови "дъха на тревите от другия бряг на реката" и да се видят духовете на рибите в пресъхналата река.

Защото цялата поезия на Людмила Балабанова, така крехка и същевременно толкова устойчива, така съвършена в себе си и толкова отворена за отклици, представлява едно прозрение, позволяващо ни да съзрем другите съзвездия отвъд екватора и изненадани да открием прашинките в слънчевия лъч, невидими до преди малко.

© Антоанета Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2008, № 1 (98)