Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБИМАТА ХРАНА НА ХИЕНИТЕ

Зигфрид Ленц

web | Сън с флейта

Той седеше с гръб към стената, под препарираната глава на един глиган, а до него седяха двете жени. Чувах как жените го увещават, още от входа на кръчмата долових упрека в гласовете им и заплашителните предупреждения, които хвърляха в младото му, неподвижно лице - ту нетърпеливо, ту с нежно възмущение те го увещаваха, а той седеше и мълчеше. Младият американец не каза нито дума, когато двете жени станаха едновременно; не се изправи, не ги погледна, когато си взеха чантите и бутнаха един пакет под масата му, а после, хванати подръка, се отправиха покрай мен към изхода. Държаха се подръка много плътно, отминаха, като си шушукаха, и аз зърнах чистата им, розова кожа, поддържаните им коси, върху които носеха еднаквите си плоски шапки, напомнящи яйца на очи с виолетюи. Видях ги още веднъж как минаха отвън край витрината, подръка, с нежността на приятелки-съзаклятнички; и двете се усмихваха.

Останахме сами. Той изпи на големи глътки чашата си, поръча си допълнително двоен коняк, запуши и с неподвижно лице продължи да седи под препарираната глава на глигана, който, сковано ухилен, се пулеше през цигарения дим с изкуствените си очи. Извитите му бивни изглеждаха крехки, изсъхнали; пясъчножълти, те се издигаха към очите му. Изпих един обикновен коняк, погледнах към мъжа: седеше замислен, с атлетическо телосложение и младежки вид, с разкопчано палто от камилска вълна и плътно пригладена коса. Изглеждаше добре; приличаше ми на мъжа от плаката, чиито приятели му завиждат, задето получава от жена си като подарък само спортно бельо.

Той сложи крак върху пакета, който двете жени му бяха поверили; крачолът на панталона му се повдигна, показа се ластичният край на чорапа и част от крака - мускулест, с гладка кожа. Много пъти мършавият келнер идва на масата му, слагаше пълна чаша и отнасяше празната, видях, че бяха все двойни коняци, които той изпиваше на големи глътки, без да промени израза на лицето си. Най-после сякаш му дожаля за келнера; поръча цяла бутилка, сам си наля и сложи шишето на издрасканата мраморна маса.

И сега той се обърна; сякаш разбуден от издрънчаването на бутилката върху мрамора, вдигна глава, поогледа опушените тапети, откри над себе си главата на глигана, а след това и мене в моя ъгъл. Усмихна ми се тъжно. Отвърнах на усмивката му, той посочи с палец към главата на глигана и каза:

- Знаете ли кога за последен път са му дали да пие?

- Тази сутрин - отвърнах аз.

- Добре - добави той, - тогава няма от какво да се боим.

Ненадейно вдигна бутилката и я протегна към мен подканящо.

- Какво ще кажете - рече той, - преди оня там горе да е ожаднял...

Взех си чашата и се преместих на масата му. От него долиташе мирис на много скъп одеколон за бръснене; шията му беше без бръчки, никъде по зъбите му не се виждаха пломби. Той уверено ми напълни чашата, каза "хайде" и пихме до дъно.

- За какво? - попитах аз.

- За всичко, което мразим - отвърна той.

Докато говореше, цигарата се люлееше между устните му. Имаше кафяви, полегато разположени очи, тънки вежди и видях, че лицето му е без бръчки под очите.

- Още по едно? - запита той.

- Да не бързаме - казах аз.

- Те скоро ще се върнат. Трябва да сме привършили, когато дойдат. Нямаме много време.

- Добре тогава - отвърнах аз, - съгласен съм.

Той пак напълни чашите, хвърли поглед през витрината и съблече палтото си, като се полуизправи, изпъна назад ръце и пусна палтото да се плъзне надолу. Улових погледа му и попитах:

- За първи път ли сте в Германия?

- Не - каза той, - аз не, но жена ми и дъщеря ми, те са за първи път тук.

- Дъщеря ви?

- Марджъри, да. Тъкмо отидоха да си купуват обувки.

- Тук има здрави обувки - рекох аз.

- Ах - каза той с погнуса, - те навсякъде си купуват обувки, най-напред в Париж, после в Италия, а сега и тук.

На лицето му се появи израз на примирено презрение, на унило озлобление, той смачка горящия край на цигарата си и хвърли угарката в пепелника, та чак се вдигна прах.

- Обувки - рече той презрително, - където и да идем, първо искат да видят обувки. Сякаш Европа няма какво друго да предложи, освен магазини за обувки. Това пътуване ще стане причина до края на живота си да ходя бос. Мразя ги.

- На почивка ли сте тръгнали? - попитах аз.

Той ме погледна изненадано, с доброжелателен израз, който ме изплаши; бързо доля чашата ми, измъкна за двама ни цигари от пакетчето си, запали ги и аз почувствах, че възнамерява да ми довери нещо: младото му лице се приведе към мене над издрасканата мраморна маса, усетих по-силно мириса на много скъпия одеколон за бръснене.

- Мразя ги - повтори той, - никой не може да си представи колко ги мразя.

- И дъщеря си ли? - попитах аз. - Също и Марджъри?

- Няма разлика между двете, поне за мен не съществува никаква разлика: те са жени.

Въздъхна, издаде напред полуотворените си устни, сякаш щеше да духа гореща супа; очните му ябълки се зачервиха по края, кожата на лицето му настръхна, побиха го тръпки, предизвикани от алкохола и спомените, нещо измъчено се появи в държанието му, той изнурено се опитваше да предотврати затварянето на левия си клепач, изплъзването на погледа... Започваше да се напива. Мислех за жените, с които пътуваше, за розовата им кожа, мислех за съзаклятническата им нежност и за това, че най-напред ги бях взел за сестри, и докато ги виждах пак пред очите си: шушукащи, хванати подръка, предизвикателно здрави, открих, че изпитвам състрадание към него. Тогава казах:

- Много съжалявам.

- Благодаря - каза той, - не беше напразно, сега знам какво да правя и ще го сторя. Сега се пробудих. Това пътуване ми отвори очите.

- Понякога едно пътуване е добро за тази цел.

- Приятелю - каза той, - това пътуване пожелавам на всеки, който поне малко държи на жените.

- Неприятности ли имахте?

- Не сме прекосили океана, за да купуваме обувки, приятелю. Първо заминахме за Париж, защото се ходи в Париж, но нямахме намерение да останем там. Искахме да идем в околностите на Берне, нагоре в Нормандия, да намерим една равна горска поляна край буйна река; така се бяхме уговорили. През войната сред утринния здрач в началото на ноември се наложи да кацнем принудително на тази горска поляна край Берне - с прострелян бензинопровод. Бях пилот и сега исках да видя още веднъж тази поляна, от която не очаквах много, но която не ни разочарова, когато приземих машината и я спрях току пред буйната река. Исках да видя тази келява поляна, която после, след като закърпихме бензинопровода, ни позволи дори отново да излетим. Ето причината, поради която искахме да идем в околностите на Берне.

- И какво стана? - запитах аз.

- Не я видях повече - каза той. - Останахме в Париж, те не можеха да се откъснат оттам, купуваха обувки. Не напуснахме този град, докато не изтече времето, определено за Франция. Заминахме за Италия, малката поляна така и не видях.

Той говореше тихо, сега без презрение, без озлобление, в гласа му звучеше равнодушие, убедителна обективност; напомняше ми глас, който понякога чувам по радиото: той идва до мен отдалеч, от невидима тъмница, предполага някакво отношение, не допуска никаква възможност за възражения и не иска друго, освен да му дадеш право. И аз му давах право: бях на негова страна, понеже жените с розовата кожа му бяха попречили да види своята поляна, да изпита плахото щастие, като открие отново следите на приземяването; и аз му кимнах решително. Той доля чашите, изпи своя двоен коняк на големи глътки и примирено се усмихна.

- А в Италия? - попитах аз.

- Италианците правят най-хубавите обувки - каза той, - Марлена Дитрих си купува обувки само от Италия, Сорая също, и всеки, който поне малко държи на себе си, трябва да купува обувките си при макаронаджиите.

- Познавахте ли Италия?

- Приятелю - каза той, - когато отидох за първи път в Италия, имах орден втора степен. А сега заминахме затам, защото исках да намеря един човек. Не зная как се казва, зная само, че живее в планината край един мост. Тогава ми бяха възложили задачата да разруша моста и аз отлетях, за да им я изпълня, но по време на нападението на моста се появиха овце, цяло стадо в праха под мен, и един човек, който караше овцете. Не можехме да чакаме, не можехме да помолим овцете да освободят моста; изпълнихме задачата и още докато летяхме обратно, реших да потърся по-късно човека, който караше овцете, и да му занеса нещо.

- Жив ли беше?

- Ние купувахме обувки - рече той. - Не видях човека, защото не ме пуснаха да ида дотам. Можеха да излизат сами, пазаруваха без мене, но когато се връщаха в хотела, искаха да ме заварят. Мислеха, че ще умрат, получаваха нервни кризи и обриви, ако не ги чаках. О, мразя ги, мразя тези нежни оплаквания, кротките им упреци, а най-много ги ненавиждам, когато подмятат за своята беззащитност или апелират към така наречения джентълмен в нас... Известна ли ви е любимата храна на хиените, приятелю? Това са обувките, за бога...

Цигарата подскачаше между устните му, димът се виеше край лицето му, издигаше се и се сгъстяваше под четинестата глава на глигана, чиято зурла беше тъй широко разтворена, че напуканият гипсов пълнеж в устната кухина проблясваше с розовия си цвят. Младият американец се взря в мен с болезнена доброжелателност, доля чашата ми, вежливо ме подкани да я изпия и аз пих. Лицето му бе леко подпухнало от алкохола, погледът му вече не беше уверен, но гласът му не се променяше. Звучеше тихо и ми въздействаше с убедителната си обективност, тъй че не се осмелявах да диря възражения. Давах му право, както на оня глас по радиото.

- А от Италия дойдохте при нас?

- Да - отвърна той, - от Италия дойдохме тук. И по пътя се молех рояци мравки да нападнат немските магазини за обувки. Молитвата ми не бе чута, приятелю. Щом зърнах първия магазин за обувки, те се спряха, но този път не се предадох така лесно; този път съм заложил нещо на карта. На четиридесет километра оттук, след едно нападение над този град, те ме улучиха, цялата ми опашка бе отнесена, тъй че трудно можехме да скочим. Но аз скочих, парашутът се отвори добре, понесох се надолу и видях косо под себе си реката. Но веднага след това, когато парашутът ми вече се беше разтворил, видях, че над мене пада Чарлз с разперени ръце, а подире му плющяха и се развяваха въжетата и парашутът, който не се разтваряше. Така летеше надолу и аз се надявах, че ще падне върху парашута ми. Но той дори не го докосна, а префуча покрай мен; успях да хвана въжетата му и да ги задържа. С моя парашут двамата паднахме в реката. Чарлз бе ранен, удави се.

- Това стана на четиридесет километра оттук?

- Не повече. Тогава войната свърши за мен. А сега искам да ида на гроба на Чарлз и да му кажа, че съм тук. Бяхме приятели от училище. От четири дни сме в този град и още не съм заминал при него... О, мразя ги! Но сега знам какво да правя.

Поривисто сграбчи бутилката, стисна я; видях как ставите на пръстите му побеляха, как устните му се свиха и изведнъж той се облегна назад и ритна с крак пакета под масата. Пакетът се плъзна между краката на стола ми, продължи нататък по средната пътека на кръчмата и стигна чак до кафявата плюшена завеса на входа.

- Обувки - каза той, - вътре има обувки: любимата храна на хиените.

Мършавият келнер подаде подозрително глава през плъзгащата се кухненска врата.

- Плаща! - извика американецът.

Келнерът дойде и той плати.

Когато, без да бърза, обличаше палтото си, видях как вън зад витрината двете жени слизат от едно такси - бързо, с плоските си шапки, които така напомняха яйца на очи с виолетки. Едната от тях - не можах да определя дали бе Марджъри, или майка й - носеше завързан пакет. Отметнаха плюшената завеса на входа, вдигнаха без учудване пакета, който лежеше там, и дойдоха на масата ни. Той бе много спокоен. Равнодушно позволи на една от жените да го целуне по бузата. Лицето му остана неподвижно, когато му подхвърлиха двата пакета през издрасканата мраморна маса. Взе ги безмълвно. Чаках, чаках нещо, което смятах, че трябва да се случи, но не се случи нищо. Той ме погледна само веднъж, с израз на необяснима благодарност, после тръгнаха към таксито: той знаеше какво да прави.

1960

 

 

© Зигфрид Ленц
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.03.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009
















Партньори