АНА АХМАТОВА

Виктор Жирмунски

web | Ана Ахматова. Вечер. Броеница

Три поколения поети символисти можем да изредим в историята на поетическото изкуство у нас за последния четвърт век и - съответно на тези поколения - три вълни на символизма като усещане на живота, като мироглед и естетическа култура. Ще означим тези поколения с имената на поетите основоположници: първото - с имената на Константин Балмонт и Валерий Брюсов, второто - с имената на Вячеслав Иванов, Андрей Бели и Александър Блок, третото - с името на М<ихаил> Кузмин. Зад всеки от наставниците стоят цяла редица второстепенни поети и писатели, заразени от тяхното ново и творческо възприемане на живота. Встрани ще останат някои крупни предшественици на съвременното литературно движение (Фьодор Сологуб, Зинаида Гипиус)<...>

През зимата на 1912-1913 г. няколко млади поети съзнателно се откъснаха от символизма като литературна школа; немного сполучливо те нарекоха своето ново течение акмеизъм - мъгляво и неизразително понятие. Скоро след това акмеистите основаха малко стихотворно списание и към него издателство "Гиперборей". Философските и художествените причини, поради които тези младежи се разделят със символистите, разгласиха сред обществото атеистичните манифести на Н. Гумильов и С. Городецки. В тях се говори преди всичко за прогонване от изкуството на мистицизма като задължителна тема и основна цел на поетическото творчество. "Руският символизъм - пише Гумильов - насочи своите главни сили в областта на непонятното. Едно след друго той се побратимяваше ту с мистиката, ту с теософията, ту с окултизма." Обаче "според смисъла на самата дума непознаваемото не може да бъде опознато... Всички опити в тази насока са нецеломъдрени" <...>

Още през пролетта на 1912 г. излезе сборникът със стихове на Ана Ахматова "Вечер", който представлява първото сериозно постижение на новото литературно течение. Същата година теоретикът на акмеизма, известният отпреди това Гумильов, във втория сборник със свои стихове ("Чуждо небе") даде признаци на художествена еволюция, която се отдалечава все повече от заветите на символизма. Подобен прелом можем да забележим в първия сборник на О. Манделщам ("Камък"). Миналата зима същите поети издадоха по една нова книжка (Ахматова още предната 1914 г. - "Броеница", първо издание). Името на Ахматова веднага стана известно и любимо сред младежта <...>

* * *

Поезията на Ана Ахматова не се изчерпва с малкото характерни черти, на които искаме да се спрем: Ахматова е не само най-яркият представител на младото поколение поети; в нейното творчество има вечни и индивидуални черти, които не се побират изцяло в моментните и историческите особености на днешната поезия; в творчеството на Ахматова има черти, които го сближават с произведенията на символистите. Най-ясно тази наклонност на нейното дарование личи в поемата "При самото море"¹ и в някои неотдавнашни стихове. Сега нас обаче ни интересуват не вечното и дълбоко индивидуалното в лириката на авторката на "Броеница" и не отделни черти на близост до символистите, а конкретно особеностите на времето, които ситуират стиховете на Ахматова в етапа на други художествени стремежи и други душевни настроения, оставяйки настрана онези, които господстват в литературата през последната четвърт на века. Тези черти - принципно нови, принципно различни от лириката на руските символисти - ни карат да видим в Ахматова най-добрата и най-типичната представителка на младата поезия.

И естествено лириката на поетите символисти се ражда от духа на музиката; тя е напевна, мелодична, нейната действеност се корени в музикалната изразителност. Думите убеждават не като понятия, не със своето логическо съдържание, а създават настроение, което отговаря на тяхната музикална стойност. Сякаш преди думите във въображението на поета звучи напев, мелодия, от която се раждат думите. За разлика от това стиховете на Ахматова не са мелодични, не са напевни; при четене те не звучат песенно и трудно по тях би била композирана музика. Разбира се, това не означава, че в тях липсва музикален елемент; но той не преобладава, не предопределя словесния строеж на стихотворението и носи друг характер в сравнение с лириката на Блок и на младия Балмонт. Там има звучност на песен, мелодичност, която понякога напомня романс; тук е налице нещо сходно по впечатление с прозрачните и живописни хармонии на Дебюси, с онези неразрешени дисонанси и чести промени на ритъма, с които в съвременната музика се заменя мелодичността, вече престанала да бъде действена. Затова у Ахматова са толкова редки алитерациите и вътрешните рими; дори обичайните рими в края на думата не са натрапчиви, не са преувеличено богати, а туширани по възможност. Ахматова обича да използва непълни рими или римоиди: учтивость - лениво, лучи - приручить, встретить - свете, губ - берегу, плат - память. В строгия и хармоничен акорд по този начин се внася елемент на дисонанс; наред с това в римата стават възможни съчетания на думи, макар и не преувеличено звучни, но все пак нови и неочаквани. Ахматова обича също enjambement, т.е. несъвпадение на смисловата единица (изречението) с метричната единица (реда), преминаване на изреченията от един стих в друг; и чрез този похват също се тушира твърде натрапчивата точност на метричната, музикалната структура на стихотворението и римата става по-малко забележима:

Нежността се не сбърква, насъщната,
макар че е тиха тя.

(Прев. Станка Пенчева)

Ритмичното богатство и своеобразие на Ахматова, което характеризира нейното музикално дарование, също не усилва мелодичността на стиховете й. Тя обича прекъслечните, забавените, синкопираните ритми; като обвързва с различно редуване двуделните и триделните стъпки в една строфа или стих и при това се ръководи не толкова от някаква свободна напевност, колкото от това поетическите редове да отговарят на психологическото съдържание, тя приближава стихотворната реч до разговорната. Нейните стихове приличат не толкова на песен, а повече на изящна и остроумна беседа, на интимен разговор:

От едната проста учтивост
приближи ме усмивка позната,
полуласкаво, полулениво
след това ми целуна ръката.

(Прев. Иван Николов)

Или да вземем друг пример от интимната разговорна реч, претворена в поетича форма:

Нежността се не сбърква, насъщната,
макар че е тиха тя.
И напразно с кожи загръщаш ти
плещите ми и гръдта.
И напразно ми шепнеш покорно
за първа любов. Замълчи!
Как познавам аз притворните,
изгладнели твои очи...

(Прев. Станка Пенчева)

Както винаги у Ахматова, това стихотворение има за основа тънко и точно наблюдение върху едва забележими външни признаци на душевното състояние и ясно, епиграмно строго, наподобяващо формула предаване с думи на мисълта, в която е намерило израз настроение в отговор на възприетото. Стихотворението започва с общо съждение, твърде лично като чувство, но изказано във форма на сентенция; взето целокупно, в някогашния смисъл на думата, то може да бъде наречено епиграма. Не е възможно обаче епиграмата да бъде напевна; на нея е присъща логично съобразна и преднамерено проста разговорна реч.

И речникът на Ахматова разкрива съзнателен стремеж към простота на разговорната реч, към всекидневни и обикновено делнични от затворения кръг на лирическата поезия думи; в строежа на фразите личи тежнение към синтактична свобода на живото, неписаното слово. Ахматова говори най-обикновено: "...Може туй да ме опитоми", или: "Аз мислех: нарочно -/ искаш да бъдеш ти възмъжал", или: "Ти писмото ми, мили, не мачкай,/ а до края го прочети", или пък: "Аз самата не станах нова,/ а дохожда при мен човек". Такива думи изглеждат кристализирали в стихове откъси от жив разговор. Но този разговорен стил не изпада никъде в прозаизъм, навсякъде си остава художествено действен: той разкрива голямо художествено майсторство у Ахматова, стремеж към целомъдрена простота на думата, боязън от неоправдани с нищо поетически преувеличения, пресилени метафори и банални тропи, яснота и съзнателна точност на изказа.

Една от най-важните особености в поезията на Ахматова съставлява епиграмността на словесната форма. В това е нейната прилика с френските поети от XVIII век, изобщо с поетиката на френския класицизъм, и дълбоко различие от музикалната и емоционалната лирика на романтиците и символистите. Тънкост на наблюдението и точност на погледа, умение да обобщава и да синтезира обобщението в кратка словесна формула, завършеност на словесния изказ - всичко това са черти, рязко противоположни на музикалната лирика на старите и новите романтици и необходими условия за епиграмен стил. При това обаче съществува дълбока разлика между Ахматова и французите: там, където у тях има само съждение, антитетично заострено и изразено във форма на афоризъм, приложим винаги и по всякакъв повод, независимо от породилите го условия, у Ахматова - дори в най-обобщените сентенции - се долавят личният глас и личното поетово настроение. Ето примери на характерни епиграмни стихове:

У любимата - много молби!
Нелюбимата - искане няма.

(Прев. Николай Бояджиев)

Това е общо съждение, епиграмна формула, но нейната художествена действеност е свързана с лично преживяване; в зависимост от трагичното развитие на цялото стихотворение тя се обагря с някакви интимни и лични обертонове. Същото се отнася и за други подобни примери:

Да не знаеш, че в слава и щастие
грохват обезверено сърца.

(Прев. Николай Бояджиев)

Или:

Жената поетеса е нелепост.

(Прев. Валентина Радинска)

Още по-редовно в основата на епиграмната формула на Ахматова стои не общо съждение, а точно и фино възприятие на явление от външния свят, понякога дори с изключителна острота и тънкост предадено непосредствено усещане като израз на стоящ зад него психически факт. Тези редове в стиховете на Ахматова се запомнят отделно от другото и представляват истински, лично нейни постижения:

Как не прилича на прегръдка
това докосване с ръце.

Или:

Той коленете ми пак докосна
с нетрепнала почти ръка.

Или пък:

И звъни, звъни гласът ми крехък,
звънък глас на неузнали радост...

(Прев. Николай Бояджиев)

Особено характерна за Ахматова е употребата на такива епиграмни редове като финали на стихотворения. Често подобен финал е ироничен завършек на лирическото настроение, от което е проникнато стихотворението - както у късните романтици и у Хайне:

И извиках задъхана: "Смешно!
Пошегувах се само в яда!".
Той, усмихнат спокойно, зловещо,
ми отвърна: "Не стой на студа".

(Прев. Ася Григорова)

Понякога вместо с такъв контраст имаме работа с епиграма, която завършва и изразява чрез формула духа на стихотворението:

Минувачите мислят си смътно:
май от вчера е тя овдовяла.

Или така:

А в живота ми като нетленен
лъч скръб легна, не звъни гласът ми.

(Прев. Николай Бояджиев)

На липсата на напевност, на мелодичен елемент във формалния строеж на стиховете на Ахматова, разглеждани в психологически план, отговаря туширане на емоционалния елемент. По-точно казано, емоционалните колебания на душевния живот, промените в настроението тя предава не с непосредствено лирически средства, а ги изразява най-напред в явленията от външния свят. И тук отново имаме работа с главната черта в поетическия облик на Ахматова: тя не говори за себе си направо, тя разказва за външното обстоятелство на душевното явление, за събитията от външния живот и за предметите от външния свят и само в своеобразния избор на тези предмети и променящото се тяхно възприемане се чувства истинското настроение, особеното душевно съдържание, което е вложено в думите. Това прави стиховете на Ахматова душевно строги и целомъдрени: тя не говори повече от онова, което говорят самите неща, не натрапва нищо, не обяснява от свое име:

Бе сетната ни среща на брега,
където често сенките ни бдяха.
Набъбваше Нева и във града
да не залее всичко се бояха.

Той беше много сигурен в едно:
жената поетеса е нелепост.
О, как запомних онзи царски дом
и Петропавловската крепост,

и въздуха, но не обикновен,
а като дар от Бога, тъй чудесен.
Във този час бе пратена за мен
последната ми, най-безумна песен.

(Прев. Валентина Радинска)

Думите звучат преднамерено външно, сдържано и безразлично. Припомнят се подробности от обстановката и ненужни детайли от разговора, които засядат така отчетливо в паметта в момент на изключително душевно вълнение. Пряко за душевното настроение говори само думата "последен" ["сетен"], употребена два пъти, в началото и в края на стихотворението, и развълнуваното, натъртено повишаване на гласа в стиховете:

О, как запомних онзи царски дом
и Петропавловската крепост!

И все пак в разказа за явленията от външния свят е показано голямо душевно събитие, при това не само повествователното му съдържание, но и емоционалните обертонове, специфичния дух на стихотворението.

Всяко душевно състояние, всяко настроение в стиховете на Ахматова е означено със съответстващото му явление от външния свят. Спомените за детството значат:

Със вързопче със пенал и книги
от училище се връщах вкъщи.

(Прев. Николай Бояджиев)

Или:

И отново момиченце босо
край морето бих станала аз,
пак корона от плитки да нося
и да пея с вълнуващ глас.

(Прев. Станка Пенчева)

Тъгата, несподелената любов са изразени с думите:

Потьмняха и сякаш се поприсвиха
зениците с блясък искрящ.

Или пък:

Как безпомощно, жадно и жарко глади
студените мои ръце.

Ето израз на душевен смут:

Не мога клепки да повдигна аз,
когато името ми произнася.

Или още по-ясно и по-външно:

Ръкавицата лява поставих
на свойта дясна ръка.

(Прев. Николай Бояджиев)

Любовта е образ на любимия. И мъжкият образ, впечатлението от мъжката красота са обрисувани до пълна зрителна яснота.² Ето слова за очите:

Личи смях в погледа спокоен
под миглите му с цвят златист.

Или пък:

И очи на лица старинни
и загадъчни в мен се взряха...

И още:

На мен покорна е мечтата
в лика на сивите очи.

Ето неговите устни:

Ако бих знаел как мили са за мене
днес твоите устни сухи, зачервени!

Ето ръцете му:

Но ръката суха повдигнал,
той цветята леко допря.

А ето и други ръце:

Как не прилича на прегръдка
това докосване с ръце.

Тези примери са достатъчни. Ала и без тях във всяко стихотворение на Ахматова ние възприемаме - всеки път различно, но винаги отчетливо и ясно - звука на неговия глас, неговите движения и жестове, костюма му, маниерите му и ред други незначителни особености на външния му облик. Естествено, тези детайли не са натрупани безразборно, за фотографска точност като в реалистични произведения; понякога това е една подробност, само едно докосване на четката на художника, но никога това не е лирически намек, а строго и точно наблюдение и то винаги разкрива душевния смисъл на преживяното. Никъде този елемент не е ясен в такава степен, както в следното стихотворение:

Притежавам усмивка една:
движа устни с едва видим зов.
Аз за теб я пазя и знам -
тя на мен е дарена с любов.
И какво че си зъл развратен,
че си във любовта многолик!
Аналой златен виждам пред мен
и до мен сивоок годеник.

В това стихотворение точно и осезаемо възпроизведеният детайл - "движа устни с едва видим зов" - неочаквано се развива в цяло повествование, което разкрива необикновено дълбокото душевно съдържание, вложено в този детайл.

Не е възможно детайлите в стиховете на Ахматова да бъдат наречени и символи. Тук в образите и думите са вложени не мистични преживявания, както беше в годините на символизма, а прости, конкретни, строго определени и очертани преживявания. Не може също да се говори и за лирическо, емоционално проникване в предмети от външния свят, при които външният свят живее единен живот с душата; такова проникване е най-срещано в романтичния възпев на природата (например у Фет). У Ахматова явленията от душевния живот са напълно отделени от фактите на външния живот; душата не излиза от бреговете си, не залива външния свят; преживяванията и външните факти се развиват успоредно едни на други и независимо едни от други, при което дори понякога в противоположни посоки. Така в стихотворението "Бе сетната ни среща на брега...", което цитирахме по-преди, спокойният ход на външния живот рязко противоречи на настроението за сбогуване, само маркирано с думите "бе сетната".

Така става разбираема особеността на душевните преживявания, за които Ахматова разказва в стиховете си. Тези преживявания са винаги определени и отчетливи, ясно очертани, отделени и разграничени едно от друго. При символистите стихотворенията се раждат от душевното напрежение почти екстатично, от глъбините на още неразделената душа; отделните страни на душата са слети и говори по-дълбоко залегналото цялостно и творческо единство на духа. У Ахматова целостта и неделимостта се заменят от реалност, съпровождана от ясно, строго и точно самонаблюдение, още повече че душевното съдържание на нейните стихове не се излива пряко музикално в песен, а всяко отделно преживяване се свързва с отделен факт от външния живот. Именно тези външни факти, определени и графични, позволяват да бъдат правени такива деления в обикновено сливащата се и безформена маса от душевни преживявания. Особено ясно е това спрямо религиозното чувство, което играе такава голяма роля в лириката на поетите символисти.

Там то е мистично настроение, непосредствено и дълбоко индивидуалистично преживяване на безкрайното, винаги неспокойното, развълнуваното, което се колебае между полетите и паденията. Обратно, у Ахматова то не е мистика, а обикновена битова религиозност, която се проявява чрез традиционните си форми в обстановка на всекидневно съществуване:

Икона - в стая с овехтяло
килимче и хлад помрачен,
прозорецът широк изцяло
обвит е с гъст бръшлян зелен.

От розите струи дъх сладък,
пращи кандилцето с блед плам.
А раклите тук майстор рядък
е зографисал като в храм.

При такова разделение и отмереност, при такава конкретизация на душевните преживявания почти за всяко движение на душата е посочен фактическият повод. Този фактически повод, тази случка въвежда в лирическото произведение съвсем нов за него повествователен елемент. Редица стихотворения на Ахматова могат да бъдат наречени малки повести, новели; обикновено всяко стихотворение представлява извадка от новела, представена чрез най-проницателния момент от своето развитие, откъдето се открива възможност да бъде видян целият предходен поток на фактите. Това наблюдение важи не само за такова наистина повествователно стихотворение като "Костелът с високи кубета...", което разказва за смъртта на влюбеното момче, но и за съвсем обичайни за Ахматова стихове като "Смущение" ("Цели десет години тревоги/ и безсъния десет години/ вложих в тихото мое слово,/ ала ти го прие безучастно") или като вече цитираното "Бе сетната ни среща на брега...", или "У любимата - много молби...", или "Гост". Като повествования за нещо случило се повечето от тези стихотворни новели започват епически, т.е. разказ за факта в минало време: "Напусна ме при новолуние/ любимият приятел".

Но и самите чувства, за които говори Ахматова, не са онези чувства, които ни теглят към лириката на поетите символисти. Там ние имахме работа с признания от неведоми глъбини, с откриване на някои метафизични основи и стремежи на лирическата личност, с мистични просветления и падения. Така е например у Александър Блок, за когото и светлата юношеска любов към Прекрасната дама, и пълните с отчаяние стихотворения от последните години, написани "преди края", са етапи на една мистична трагедия. Така и у Зинаида Гипиус копнежът по невероятното, желанието за чудо ("Нека бъде туй,/ което не става,/ ни веднъж не става!", "Но иска, моли сърцето!"), като романтичното копнение по невъзможното щастие, обезценяват всичко обичайно, просто и земно. Обратно, Ахматова говори за простото земно щастие и за простата, интимна и лична мъка. Любовта, разлъката в любовта, несподелената любов, любовната изневяра, светлото и ясно доверие, отчаянието са онова, което е близко на всеки, онова, което преживява и разбира всеки. На простото и обикновеното тя умее да придаде интимен и личен характер. Ще приведа за пример стихотворението, което изглежда особено достъпно и убедително поради своето човешко съдържание, поради простата и нежна тъга, която го пронизва; и в него ще почувстваме онова особено настроение, което принадлежи на нейното изкуство, което прави това общочовешко съдържание неподражаемо лично:

Да ме утешиш дойде ти, мили,
най-покорен и най-нежен...
Да се вдигна от леглото нямам сили.
А прозорците са с гъсти мрежи.

Мъртва, мислеше, ще ме завариш
и поднесе ми венец банален.
Как с усмивка рана в мен разтваряш -
ласкав, присмехулен и печален.

Днес какво е смъртната тревога,
щом да постоиш с мен не отричаш!
Ще измоля прошка аз от Бога
и за теб, и всички, що обичаш.

По такъв начин музата на Ахматова вече не е муза на символизма. Възприела словесното изкуство на символистичното време, тя го пригажда за изразяване на нови преживявания, напълно независими, конкретни, прости и земни. Ако поезията на символистите виждаше в образа на жената отражение на вечно женственото, то стиховете на Ахматова говорят за неизменно женското. Няма ги мистичното вглъбяване, прозрение и просветление:

Ни овчарка съм, ни принцеса,
вече и монахиня не съм -

в тази сива делнична рокля,
със криви токове аз...

(Прев. Николай Бояджиев)

Тази душевна нагласа ни кара да причислим Ахматова към преодолелите символизма, а пък поетическото й дарование прави от нея най-значителния поет сред младото поколение.

БЕЛЕЖКИ

1. Аполлон, 1915, № 3. [обратно]

2. Срв. статията Недоброво, Н. В. Анна Ахматова. // Рус. мысль, 1915, с. 60 (2-я пагинация). [обратно]

© Виктор Жирмунски
© Манол Наков, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2006
Ана Ахматова. Вечер. Броеница. Съст. Зорница Йорданова. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Руска литературна класика (Сребърният век). София: Тилия, 1996.