Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗМИЯ

Уилям Сароян

web

Един хубав майски ден, докато се разхождаше в парка, той видя малка кафява змия. При приближаването му тя се шмугна в тревата и опадалите листа, но той пое след нея, въоръжен с дълга пръчка, изпълнен с инстинктивния човешки страх от влечугите.

“Аха, помисли си той, ето го и нашия символ на злото!” Побутна змийчето с върха на пръчката и то се сгърчи, но след това вдигна глава, стрелна се да захапе пръчката и изплашено се скри в тревата. Той го последва.

Змията беше много красива и невероятно умна, но му се искаше да остане с нея още малко и да разбере някои неща.

Кафявото змийче го отведе навътре в парка, така че той се отдалечи от останалите хора и остана сам с нея. Гризеше го усещане за вина, че като преследва змията, сигурно нарушава някакви разпореждания на управата на парка и затова се замисли какво да каже, ако някой го хване. Упражняваше се наум как обяснява: “Изследвам съвременния морал” или пък “Аз съм скулптор и изучавам структурата на влечугите”. Все щеше да измисли някакво правдоподобно обяснение.

За нищо на света нямаше да признае, че възнамерява да убие змията.

Преследваше неотлъчно изплашеното влечуго, като от време на време се втурваше напред с подскоци, за да не го изгуби от поглед. Накрая змията се умори и спря. Той приклекна да я разгледа отблизо, сегиз-тогиз я побутваше с върха на пръчката. Признаваше, че се страхува да я пипне с ръка. Това би било като да докосне някаква тайна в човешкото съзнание, нещо, което не бива да бъде изкарвано на дневна светлина. Гладкото пълзене, ужасяващото мълчание - ето такъв е бил някога човекът, а сега, когато той бе достигнал до последния етап на своето развитие, змиите продължаваха да се влачат по корем по земята, сякаш не бе настъпвала никаква промяна.

Първият мъж и първата жена, онези от Библията; еволюцията. Адам и Ева, човешкият зародиш.

Змията бе прекрасна, чиста, грациозна, с отмерени движения. Нейният страх пробуди страх и у него, връхлетя го паническата мисъл, че всички змии в парка ще придойдат тихомълком да спасят кафявото змийче, ще го заобиколят със злобното си мълчание и непоносимия ужас на зловещите си тела. Паркът беше голям, вероятно в него имаше хиляди змии. Ако всички те разберяха, че е при малкото змийче, лесно можеха да го обградят.

Той се изправи и се огледа. Всичко изглеждаше мирно и спокойно. Тишината бе почти библейска, като в началото. Чуваше как някаква птичка подскача от клонче на клонче в близкия храст, но той беше сам със змията. Забрави, че е в обществен парк в голям град. Над него прелетя самолет, но той нито го чу, нито го видя. Тишината бе недвусмислено категорична и погледът му бе също толкова недвусмислено фокусиран върху змийчето.

В градината със змията, само че не беше гол и сега не бе началото, а началото на хиляда деветстотин трийсет и първа година.

Отново приклекна и започна да си играе със змийчето. Като гледаше пред себе си змийското тяло - съвсем отделно от него самия, проснато отгоре на повърхността, а не скрита дълбоко в него част от собствената му личност - му стана смешно и първо се усмихна, а после се разсмя на глас. Змията наистина бе нещо невероятно. В началото се страхуваше, но после притеснението му поотмина и той й заговори на английски. Беше му много приятно да й говори.

- Е - рече той, - ето ме и мен, след всичките тези години, млад мъж на същата тази земя, под същото слънце, обладан от същите страсти. И ти лежиш пред мене същата. Положението е същото. Какво възнамеряваш да сториш? Да избягаш? Но аз няма да ти позволя да избягаш. Какво мислиш? Как ще се защитиш? Аз възнамерявам да те унищожа. Такъв е човешкият дълг.

Змията потрепваше безпомощно, не можеше да избяга от пръчката. На няколко пъти я клъвна с малката си уста, но след това се отпусна уморено. Той отдръпна пръчката и чу как змията каза:

- Благодаря.

Той започна да свирука и тананика, искаше да види дали музиката ще й въздейства, дали тя ще затанцува. “Ти си моята любов”, тананикаше той; Шуберт бе последван от нюйоркски мюзикъл; “Единствената ми любов”; змията обаче отказваше да танцува. Може би трябваше да пробва с нещо италианско, той запя “La donna e mobile”, като нарочно изкривяваше думите, за да се забавлява. После опита приспивната песничка на Брамс, но музиката нямаше никакъв ефект върху змията. Тя беше уморена. Изплашена. Искаше да я оставят намира.

Изведнъж той се сепна; през ума му бе минала мисълта да остави змията да избяга, да й позволи да изпълзи обратно в долния свят на своето низко племе. Но защо да й позволява да избяга?

Сграбчи един голям камък от земята и си помисли: “Сега ще стоваря този камък върху главата ти и ти ще умреш.”

Искаше да унищожи, да обезобрази тази зла и греховна красота.

Но въпреки всичко той не можеше да се насили да хвърли камъка върху главата на змията, изведнъж се изпълни със съжаление към нея.

- Съжалявам - рече той и пусна камъка. - Моля те да ми простиш. Сега виждам, че към теб изпитвам единствено обич.

Искаше да я докосне, да я вдигне в ръцете си и да разбере истината, да узнае каква е тя на пипане. Но това бе трудна задача. Змията бе изплашена и всеки път, щом той протегнеше ръка, тя се извърташе и стрелваше глава да го ухапе.

- Към теб изпитвам единствено обич - повтори той. - Не се страхувай. Няма да те нараня.

Изведнъж посегна рязко, вдигна змията във въздуха, усети каква е на допир и я пусна обратно на земята.

- Готово - рече той. - Сега вече знам истината. Змията е студена, но чиста. Не е слузеста, както си мислех.

Усмихна се на кафявото змийче.

- Вече можеш да си вървиш. Край на инквизицията. И въпреки всичко ти пак си жива. Беше в присъствието на човек, а още си жива. Върви си сега.

Но змията не си тръгваше. Тя бе примряла от страх.

Той се срамуваше от това, което бе сторил, гневеше се на себе си. Господи, беше изплашил до смърт змийчето. То никога нямаше да се възстанови. Щеше да помни до края на живота си как той се бе надвесил над него.

- Върви си, за Бога! - извика той. - Върни се при племето си. Разкажи им какво си видяла със собствените си очи. Кажи им какво си почувствала, кажи им за замайващата топлина на човешката ръка. Кажи им какво си изпитала в присъствието на човека.

Изведнъж змията се извърна и запълзя настрани, далеч от него.

- Благодаря! - извика той и се разсмя радостно, гледаше как малкото змийче пълзи устремено през тревата и листата, бяга от човека. - Прекрасно! Иди при тях и им кажи, че си била в присъствието на човек и при все това си още жива. Помисли си само колко много змии нито веднъж не са срещали човек. Представи си колко по-различна ще те направи това.

Радостният му смях сякаш извираше от движенията на отдалечаващото се змийче, той бе доволен и щастлив. Излезе обратно на алеята и продължи разходката си.

Вечерта, когато тя нежно свиреше на пианото, той каза:

- Днес се случи нещо странно.

- Странно ли? - попита тя, но не се обърна.

- Да. Като се разхождах в парка, видях една малка кафява змия.

Тя спря да свири и се извърна към него.

- Змия? Отвратително!

- Не - рече той. - Тя беше прекрасна.

- И какво стана?

- А, нищо - отвърна той. - Хванах я и известно време не й позволих да избяга.

- Защо?

- Просто ей така.

Тя прекоси стаята и седна до него, гледаше го странно.

- Разкажи ми за змията - подкани го.

- Змията беше прекрасна - рече той. - Изобщо не беше грозна. Докоснах я и усетих колко е чиста.

- Радвам се - кимна тя. - И какво друго?

- Исках да я убия - каза той. - Но не можех. Беше толкова красива.

- Радвам се - повтори тя. - Разкажи ми всичко!

- Това е всичко.

- Не е - възрази тя. - Знам, че не е. Разкажи ми всичко!

- Странно е - рече той. - Мислех да убия змията и никога повече да не идвам тук.

- Не те ли е срам? - извика тя.

- Естествено, че ме е срам.

- И какво друго? - полюбопитства тя. - Какво си мислеше, мислеше ли си за мен, когато гледаше змията?

- Ще се разсърдиш - отвърна той.

- О, глупости. Знаеш, че не мога да ти се сърдя. Разкажи ми!

- Ами - поде той, - мислех си, че си прекрасна, но зла.

- Зла ли?

- Казах ти, че ще се разсърдиш.

- А след това?

- След това я докоснах - рече той. - Не беше лесно, но я вдигнах с ръка. Какво трябва да означава това? Хайде, ти си чела толкова много книги. Какво означава това, че вдигнах змията?

Тя се засмя нежно, интелигентно.

- Ами - рече тя през смях, - не означава нищо друго, освен че си пълен идиот. Това е прекрасно!

- Това според Фройд ли е? - попита той.

- Да - смееше се тя. - Според Фройд.

- Така или иначе - рече той, - беше хубаво, че пуснах змията на свобода.

- Казвал ли си ми някога, че ме обичаш? - попита тя.

- Ти трябва да знаеш - отвърна той. - Не помня всичко, което съм ти казвал.

- Не си - поклати глава. - Никога не си ми казвал, че ме обичаш.

Отново се разсмя, изведнъж бе толкова щастлива, че е с него.

- Винаги говориш за други неща - рече тя. - Неща, които нямат нищо общо. В най-невероятни моменти.

- Змията - рече той - беше малка и кафява.

- И според мен това е - продължи тя, - защото не искаш да се натрапваш.

- За какво, по дяволите, говориш? - попита той.

- Радвам се, че не си убил змията - отвърна тя.

Върна се при пианото и нежно прокара ръце по клавишите.

- Изсвирих й няколко песни - рече той. - На змията. Изсвирих й фрагмент от “Недовършената симфония” на Шуберт. Иска ми се да го чуя отново. Нали се сещаш, онази мелодия, която бе използвана в мюзикъла “Blossom Time”. Там, където се пее: “Ти си моята любов, моята единствена любов”.

Тя засвири нежно, усещаше погледа му в косите си, по ръцете, по врата, по гърба, по раменете, усещаше как я изучава, също както бе изучавал змията.

 

 

© Уилям Сароян
© Владимир Молев, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Уилям Сароян. Светът, денят, нощта, аз. София: Фама, 2007.