ПРЕХЛАСНАТИЯТ

web

А понякога ме връхлита лудо блаженство.
Всички неща намятат орхидеената мантия на радостта.
Всички лица изнасят на златни пръти на показ своята сърцевина.
Надписите на природата започват да гукат, лесни за разчитане.

Всички чудеса напират като морски звезди към повърхността.
Въздушните гълфстриймове кръжат и се носят като диамантени потоци.
От всяко мъртво сечиво се надигат в почуда стотици зеници.
Във всеки камък прескача искрата на диво ревнив живот.

Камбанариите - пламтящи господни мечове. С тътен отбиват часовете.
Езикът ми - йерихонска роза. Ухание струи и музика от устата ми.
Връхчетата на пръстите ми, които се превиват в заклинания -
Споходени от всички залутани целувки, пронизващи вселената.

Затова се случва, че над летящите покриви на града
Който ме подслонява, сияйната луна простира арката си
Като от опал източен високосводен виадукт.
И няма нищо действително, освен привиждащото се под него.

Призрачни оркестри се долавят, които бродят там.
Като че изпод паважа изплуват пещери от светлина.
Минувачите крачат на кокили от слонова кост.
Сградите, възправящи се там, се перчат с пурпурни мантии, гала одеяния.

Образи и лица изникват като пияни тропически пеперуди
Когато в червени нощи крачиш през жежките градини на Цейлон.
По ръкавите и колената накацват тегнещи тъй много
Че отмалял накрая, в пълен шемет и олюлявайки се стоиш сред цъфнала отрова.

© Хуго Бал
© Владимир Сабоурин - превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2016, № 3 (196)