ПЕСЕН НА НОСТАЛГИЯ, ОТНОВО

Мая Атанасова

web

Мислех си, напълно искрено и наивно, че след еуфоричното безумие на посттоталитарните “деветдесетте” на отминалия вече век географията на родното ще припознае своя еквивалент в границите на страната ни, а извечният ни копниж за скиталчество ще се впише в една нормална човешка потребност за общуване с други земи и народи. Последното случило се у нас обаче ни отнася в някакви ново-стари плоскости на объркани времена и понятия. Очевидно, в джунглата на света има място и за рòден комунизъм, дори и в двайсет и първия век, и за изкуство - едно от малкото останали ни достъпни средства да се доберем до онова, което сме, а защо не и да влияе донякъде на онези, за които пътят е единствено познатото немислене от миналото.

Ясно е, че всяко докосване до темата за емигрантството неизбежно налага размисъл за спецификата на това преместване в пространството. Да, знаем, че светът е в движение, че хората живеят навсякъде. Но добилото метафоричен смисъл “бягство” за нас е нещо по-различно и по-дълбоко от естественото придвижване из териториите на света. Всеки търси отговори, всеки поставя въпроси. И тук поезията върши своята работа, отново.

Посегнах повторно към По палмов мост / Аccross The Palm Bridge с доверието към издаваното от ИК "Стигмати" и привлечена от непретенциозността на стиховете, от неизговорената тъга... долавяйки една подканяща рехавост... да допишеш неизказаното в опита да се изрече света, който носим или съчиняваме, който ни изговаря. Светът, от който се разграничаваме и който пренаписваме наново с всяко бягство и завръщане, с всяко питане към себе си... многоточията на параболата по пътя ни, маркиран от въпросителни. Защото бягствата са само един ход от сюжета в света на илюзиите и реалностите, в мисленето ни къде сме и какви сме преди, сега и след; преди и след мечтите ни за рая, обещаван ни тъй щедро от комунистите.

Радка Шидерска пише стиховете си вКалифорния - един далечен и мечтан рай за мнозина - но не и за самата поетеса. Слънцето на тази далечна земя е приело да захранва носталгията и спомена на/за онези, избрали да положат съдбата си в земи, различни и далечни от родната. Говорим за избора на изгнаничеството, с търсенето по пътя към себе си и с мисълта за близкото и необходимото, каквото е родното. Говорим за несретничеството в двайсети и двайсет и първи век, което комунизмът с посттоталитарните си игри наложи едва ли не като една нова “модерност”... уви все така драматично-трагична за живеещите я.

Носталгията е естествено първата - и неотменна - спирка в това болезнено лутане:

Живея в чужда страна.
Разхождам се в чужд град,
където колите са повече от хората.
...
В многообразието на чуждите магазини
търся хляб,
който да ми припомни вкуса на българския.
...
само сънищата са мои.

(напомняне за Чужденка на Жени Заимова...)

Пренаписването на биографията е проста, но болезнена реторика сред крайните състояния на чувствата и съзнанието, а те гравитират неизменно около полюса на идентичността.

...Забравих коя съм
между тези хора
с избеляла памет.

Думите са начинът поетесата да мечтае на глас - мечта за себе си, за птица и море, мечта за сънуване, в което навлиза майка ти, но на сутринта палмите са изтрили всякакъв спомен, мечта да запазиш поне сянката на сърцето си почти по залез - и по изгрев, но и мечта по зима, която е далеч оттук, чак в България. Много сетивно изговаря носталгията поетесата, с усещане за цветове и докосвания, за калейдоскопични спомени, които настояват да се слеят в картина на един пренаписан живот с ясни стойности. И тук идва другият диалог - с времето, в Паралелни плоскости:

Не мога да прескоча
в другата лента на времето,
която се плъзга обратно.
...
Искам да стигна до детството на децата си.
...
мога само да вървя напред
безутешно.

Подобна категоричност в търсенето на алтернатива под калифорнийското небе е разбираема тъкмо в контекста на избора на изгнаничеството.

Третият цикъл в книгата По една река за Мексико бележи един друг топос на родното - земята на Мексико. Чувствителността на поетесата припознава в тази страна носталгията си по нещо свое, познато и близко и й посвещава едни от най-хубавите си стихове, както и есето За фикуса Бенджамин и още нещо...Тъгата е състояние, тя проговаря чрез детайлите на онова, което е пред погледа ти и което се разкрива чрез сетивата ти, разплакано дете, разцъфнал цвят, позната песен, последно поглеждане през прозореца на автобуса... отново на път. Все така, отново.

Една красива и нежна песен оглася пространството наситено с жежък прах, поема негата на безвремието му и го преобръща - с ласката на тъгата, с призоваващия глас на спомена...

Безкрайно може да продължи тази импресия на носталгията, но това не е нужно, поетесата спира това настойчиво, макар и песенно, изговаряне на думите в пространството на. идентичността, на душевния мир и хармония. Всъщност това са думи, наслагващи моста, по който да се върна - но който може би първо изгаряме.

Съзнавам, че стиховете на Радка Шидерска провокират с категоричния си и семпъл изказ, с едно ясно езиково поведение, което говори много и на англоезичния читател. Изданието е билингва (превод на английски проф. Богдан Атанасав и Христина Атанасова), с чудесни илюстрации на художника Музафер Сабри.

© Мая Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2006, № 3 (76)

Други публикации:
Литературен вестник, № 29, 2005.