КОНСИСТЕНЦИЯ

Христо Минков, Дияна Боева

web | web

"...а тя му казва: "Всички мъже са най-обикновени хора!"
Дж. Керуак, "Видения за Коди"

* * *

Спомняш ли си
как обикаляхме 2 седмици по морето
и двамата бели
като девствен сняг
а онази сутрин
преди да си тръгнем
бяхме мрачни и изморени
и закусвахме бира
на онова барче
на плажа в Синеморец?

Ти каза, че сервитьорката
(голяма сладурана между другото,
с пиърсинг на пъпчето)
е поне на 17
а аз бях готов да се басирам
че е на 13

наближаше 11
и по масите нямаше никой
всички си печаха задниците по това време
на плажа,
надявайки се без време
да хванат тен и рак
а мен винаги
ме е било страх от дълбока вода

а после ти гепи онази халба,
щото много те кефеше
(която по-късно счупи)

После вече
не си говорехме
дори за мачове

Беше пуснала Депеш.
Black celebration

* * *

Поемам слабата си доза кафе и тази сутрин. Мразя бира на гладно понеже. Някакви спазми в корема ми се съпротивляват безумно. Премятам крака и го гледам доверчиво. Не знам защо ме води точно в това барче, в което инфантилна сервитьорка обръща пепелниците върху мен, мислейки си, че вътре има пепел от рози, която се ръси върху пообленото ми деколте. Трета поредна година сме в Ахтопол, почти всеки ден сме и до Синеморец. Възкачваме се по пясъка боси и отплуваме сякаш в обратна посока. Морето на юг е пастелен пейзаж и ласка - не задкулисна и свита, а истинска. Девствено отражение на тъмнината в мен. Която е негова и моя едновременно. Празничен пир на скалпела ми, който прибягва все по тъч линията и подразбира уплашено, че този ден е най-последният от последните. Явно избръмчавам. Все си въобразявам, че пир и бира на гладно са едно и също нещо. Тъмнината в мен го обгръща и се слива с мълчанието наоколо. Всички мълчат. Гледат встрани обаче. И се усмихват леко. “Как не й омръзна на тая да свисти така онемяло и диво. Не е притворна обаче”. Така си мислят. Нямам и намерение да чупя халби за бира. Поемам нещата и ги поставям на местата им. Изсипвам пепелника в близката кофа. Изтривам го с бяла салфетка. Измивам чашите. Слагам нова покривка. Малката икебана от живи цветя се слива с багрите на застлаността. Сядам и правя жест към обездумената сервитьорка: “Сок от боровинки, моля. Двойно кафе и сандвич с шунка”. Той не се изненадва. Внесох ред в изнуреното създание. Подарих му малко мълчание и си спечелих доза неприязън. Когато се запознах с него пък, поисках да му изгладя фланелката. Почуди се. И ми купи сатенена пола - намачкана отвсякъде. Такъв й беше моделът. Нося я и до днес. Чернилката на дъното на чашата ми за кафе е измислена... освен ако някой умишлено не ми е направил “турска” и гъста смес... Слагам сметаната... Консистенция...

© Христо Минков, Дияна Боева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2006, № 4 (77)