ЗАЩО "ЗАЩО ОБИЧАМЕ ЖЕНИТЕ" НА МИРЧА КАРТАРЕСКУ?

Илиана Павлова

web

Удоволствена книга. Иска ти се да не я напускаш, да липсва последната бележка, да я няма страницата с кратките отговори „Защо обичаме жените”, да отсъстват финалните благодарности... Просто да не свършва...

Светът Картареску прелъстява, неусетно обсебва сетивата, деликатно, но и по мъжки властно - с разказваческия маниер на безспорно големия автор. Противно на очакванията, в „Защо обичаме жените” дидактичността отсъства. Въпреки оголеното още в заглавието реторично подсказване за делитба на ние - т.е. мъжете, и тях (обичаме?!) - жените, всякакъв вид мъжко-женска кадрираност на разказа e изоставена. Книгата не търси само читателките (макар че чести са обръщенията към тях), а е устремена към Читателя, който е и мъж, и жена едновременно, едно цяло, готово да се наслаждава на своята заедност.

Заедност е ключова дума за прочит на тази книга. Заедността е чиста радост, тя е разтваряне в необята на въображението, начин за усвояване и създаване на света, привързаност и споделеност едновременно, поглед и усет, докосване и разбиране - „Всъщност имам две тела, целият ми живот е двоен” („За интимността”). Заедността прибира, подслонява, приютява, дава шанс на човека да се завърне в абсолюта на началието, при своята най-чиста субстанциалност. Защото „обичаме с мозъка на дете”, така и любим.

Светът Картареску е свръхсетивен, самонаблюдателен, двупосочен - тук „аз” не е просто форма за разкриване на отношения, а за разпределяне на значения. „Ние не сме обекти, а процеси. В крайна сметка, аз съм моето търсене към себе си” („Кой съм аз?”) - едно търсене на другото ми тяло, на собствената ми представа и спомен за мен. Затова и „моите историйки” не стоят изолирано в книгата, те се допълват, доизговарят се взаимно, следват се като в неспирно déjà vu, изграждат един странно деформиран (но само от заглавията на отделните разкази), а всъщност дълбоко единен свят на мечтата и носталгията, на съня и реалността, на истината и измислицата - сега и някога.

„Защо обичаме жените” е книга безвременна. И в този смисъл надличностна. Конкретиката на румънските пространства привидно се скрепва с разказващото „аз” на Мирча. Въпреки че се натрапва непрекъснато обаче („когато бях момче”, когато „бях на двадесет и шест”, когато бях студент и посещавах кръжока на Синку...), документално-биографичното е осъдено да чезне. То е оголен похват, заложен капан, лесен начин за попадане и пропадане в нереалното - „ни следа от земя”. Мирча, всъщност, е внезапно извиканото име, с което Картареску ловко примамва и приласкава читателя в разказа, за да го остави накрая с глупавото недоумение: кой (е) Мирча Картареску?

„Защо обичаме жените” е ефирна и лека, с фин и топъл език. Заслугата е и на великолепните преводачи Иван Станков и Ванина Божикова, а българското издание на „Фабер” е по естетски предизвикателно с корицата-картина на Модилиани: голо тяло, доверчиво пренесено в блажения сън - оголената доверчивост на съня, към която повежда и самият Картареску. Сънят с отворени очи - споделен, разказан.

Затова и, накрая, когато затвориш последната страница, неминуемо идва усещането за носталгия - знак, че се е случила желаната заедност. Перифразирайки Пол Саймън (с цитата се открива книгата): I met my old friend… And talked some old times...

Всъщност, веднъж влезеш ли в света Картареску, не може да не го почувстваш близък и свой.

© Илиана Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.03.2007, № 3 (88)