["ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА" ОТ ДИМИТЪР МАРИНОВ И "ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА" ОТ МОСКО МОСКОВ]

Александър Теодоров-Балан

web | Историография и критика

История на Българската литература. От Д. Маринов, преподавател при Ломската реална гимназия. 1887. Издание и печат на Христо Г. Данов в Пловдив. Първо издание. Цена лева 3.50.

Москов, М. История на българската литература. - Вж. Български преглед, год. II, 1895, кн. IV-V, стр. 247-248.

Като казахме в свое време, че съчинението на М. Москов веднага ни докарва на ум съчинението с такова също име от Д. Маринов, ние се повръщаме сега да покажем как се разбира това наше съпоставяне. Личното обстоятелство, което би ни възпряло да сторим това, вече не съществува.

Далеч стои “историята” на г. Маринов (Пловдив, 1887; ще означаваме тоя автор с Мр.) от историята на г. Москов (ще го означаваме с Мс.)¹, ако гледаме обема на едната и другата книга; първата има 328 стр. на голяма осмина и с гъст печат, а втората има само 208 стр. на малка осмина и с рядък печат: обаче тия две книги си стоят много близко откъм качеството на материала и неговото изложение. В състава на историята от г. Маринов са вкарани отдалеко вести по етнографията на българите, по тяхното заселване на Балканския полуостров, по техните отношения спрямо католиците дубровчани; влезли са бележки за административното разделение на Турция, за чужденци, що са писали книги за славяните в Турско и за българите отделно; разместени са тук-там бройувани списъци на издадени български книги и са поставени пред всеки но-голям дял на книгата цели таблици със заглавия и подзаглавия, за които са употребени големи и малки граждански букви, буквите от старата кирилица и глаголица и арабски цифри. Тия непотребни, или безцелни, или съвсем другородни накити липсват в историята на г. Москов, без да губи от това дори в най-малка мяра нейното съдържание. И г. Маринов, и г. Москов еднакво изповядат в своят предговори, че са преровили из нашата книжнина всичко, що се отнася към предмета на техните съчинения, като се извиняват за непълнотите, произлезли от библиотечни условия - за първия в гр. Лом, а за втория в гр. Търново - и наистина историите на двата автора разполагат с еднаква сума фактове за българската книжнина, като си делят еднакво и достойнството на явните “непълноти”. Историята на г. Маринов е издадена осем години преди историята на г. Москов; през това време българската книжнина стъпи няколко крачки напред, а материалът за нейната история естествено порасна и колко годе се пообистри. Според това г. Москов имаше условия да състави книга с по-пълно съдържание и с по-правилни съждения, отколкото бе книгата на г. Маринов. Обаче ако г. Москов говори за Вазов, за Михайловски неща, които по никой начин не можеше да разправя г. Маринов, той не казва нищо повече, нито пък много по-право от г. Маринов за цялата оная книжнина, която изпълня годините до Вазов и Михайловски. Да беше желал г. Москов да съобщи из Иречек, Ягич, Пипин и др. в своята книга всичко, що се намира от тях в книгата на г. Маринов, той щеше изкара дело и вънкашно подобно на делото на подирния, с едничката може би разлика, че щеше да го посвети не на Паисий Самоковски, на Неофит Рилски и на Антим Видински! А без тия съобщения и посвещения трудът на г. Москов останал подобен на труда на г. Маринов само вътрешно. И добре е, че си опазил една външна разлика, защото с нея печели усреденост и прегледност на материала.

Двете “истории на българската литература”, от г. Маринов и от г. Москов, като си приличат вътрешно, дават ни за нашата книжнина от най-старо време до годината на своето издание едни и същи познания по количество, качество и изложение: по количество техните вести за книжовните епохи, за писателите и за техните произведения са изобщо многоречиви, но оскъдни; по качество те са твърде често изкривени, а по изложение бляскат с една волност, с един неуместен “патриотизъм”, които биват дори обидни за положителните искания на читателя. Книжовният факт е погълнат и у г. Маринов, и у г. Москов от общи разсъждения, а оценката на факта е прикрита с думи на въодушевен сказувач на публични слова. Г-н Маринов сякаш признава това в предговора си, като прави такава уговорка: “има на много места мои лични мнения. Като мои убеждения лични, те може би за другиго ще бъдат неоснователни; но те остават мои и аз ще се придържа о тях дотогава, додето ми се докаже фактически, че съм погрешил в тях”. Г-н Москов не притежава подобна надменност спрямо своите “неверности и неправилни оценки”, при всичко че се озърта по-грижливо към фактовете и се обхожда с тях по-вещо нежели неговият нескромен събрат. Тоя автор мисли навярно, че критиката трябва дълго да пише и да цитува действителни случки и съждения на прочути учени, за да обори напр. следните негови лични мнения: “Съвременното (- думата е Раковски и за неговото време) обществено мнение (тоя угнетател на всякоя новопоявивша се мисъл в живота на человечеството; тоя лъжовен тълкувател на истината) бе сполучило да замаца светлото чело на малцината наши народни борци” (стр. 240); - “За да се обори неговата (- на Раковски) теория и да се докаже историческата несъстоятелност на неговите исторически статии днес, нека ни е простено да изискваме от противниците му не голи обвинения, а критика, подкрепена с такива поне, ако не по-силни доказателства, с каквито е подкрепил и той своите предположения” (стр. 239); “В тия две повести (- “Ели крива судбина” [!] и сериозно научната статия “Из мртвог дома” - !) Любен е употребил такъв чист език, такъв увлекателен слог и такъв гладък стил [!], щото и ден днешни в сръбската литература стоят на едно високо място” (стр. 249); “Ясният език, увлекателният стил и гладкият слог [!] на “Свобода” съдействуваха за нейното разпространение, а сериозният и щателно събрания и логически изложеният материал увеличаваха нейното влияние и нейната тежест” (стр. 250); “Като вземем предвид патриотическите му (- на Паисий) действия, пламенните му думи, от една страна, и бодростта на гръцкото фанариотско духовенство да не допуска и да задушва всякое умствено и народно проявление в национална смисъл, от друга, можем да кажем, че неговият изнурен и украсен с патриотическо велико дело живот се е свършил мъченически негде в някоя влажна тъмница и мъченическите му кости почиват в някой ъгъл на тая тъмница, позната и известна само на Фенер” (стр. 169). Същата мисъл повтаря и г. Москов, но много по-сдържано: “Дали той (- Паисий), уморен от негладкия жизнен път, се оттеглил в някой от манастирите и благочестиво е довършил живота си или негде, задушен от злобата на душманите?” (стр. 53). Така са по-сдържани и всички други “поетически” и “патриотически” мисли, с които се извършват и у него в преголяма мяра характеристиките на българските книжовници и се определя значението на техните трудове.

Историята на г. Москов дели нашата книжнина на три периода, от които единият трае до падането на България под турско иго, другият - от 1732 до 1877 г., а третият до днес (стр. 6); - времето между първия период и втория, между 1393 и 1762 е пропуснато, но в едно заглавие на стр. 9 е прибрано към първия период, когато в историята на г. Маринов то спада към втория период. Историята на г. Маринов не разпознава трети период; само в края на втория отделя особена част за книжнината след последната руско-турска война. Началото на българската писменост са полага и у двоицата автори през времето на нашето покръщание, с трудовете на Кирил и Методий. За времето до покръщанието г. Маринов прави някои предположения за книжовна дейност у славяните под Византия - в областите, из които се явяха Кирил и Методий - въз основа на “чърти и рези” у Черноризеца Храбър, ала все пак захваща с първите преводачи на славянски богослужебни книги, като говори преди тях само за “семейния живот, държавно устройство, вяра и обичаи, интелектуално и морално състояние и народни умотворения на старите българи”; срещу това г. Москов открива в препечатаните у г. Маринов из “Български книжици” отговори на папа Никола[й] I до българите, че у тях и до покръщанието съществувала книжнина, понеже те питат папата, що да сторят със своите “сарацински” книги, към които сочат и “черти и рези” на Черноризец Храбър. От тук се види как единият автор желал да загатне нещо, а другият го подел и позакрепил, без да се спрат и двоицата пред известните досега възгледи по тоя въпрос и да не внасят в своите съчинения хипотези, които не се завзимат да развиват и поддържат с всички доводи. С кратки разсъждения г. Москов прекарва живота и дейността на славянските апостоли, на ученика им Климент, характеризува книжовната дейност на Симеон и на неговите съвременници, минува към литературата след него, именно към богомилство и презвитера Козма, и възло се спира пред патриарх Евтимий, с когото завършва първият период на литературата (стр. 5-43). Същият път е следил и г. Маринов, като му щъкнало съвсем из ум едничкият непосредствен свидетел за богомилството при цар Петър - презвитер Козма, ала помнил за Цамблак и за Константин Костенечки. Вторият период на книжнината г. Москов захваща с бележки за състоянието на България под турците, та дохожда до факта на нашето възраждане. Откак характеризува българската книжнина през тоя период, той говори за Паисий Хилендарски, след когото идат отделни късове - Софроний, доктор Берон, духовна борба с гърците, нейно влияние върху нашето книжовно развитие, Неофит Бозвели, Априлов, Фотинов, Неофит Рилски, език през тоя период, значение на народните умотворения в делото на народното възраждане, Миладиновци, народни умотворения, Славейков, Чинтулов, Богоров, Михайловски, Друмев, Икономов, Жинзифов, епоха на въстанията, Раковски, Каравелов, Ботев, Войников, Дринов, Гинчев и Козлев (43-188). Ние изредихме всички тия късове до един, както те вървят у автора под своите особени наслови, и мислим, че по тях вече доста ясно личи, колко случайно са ловени те и поместени в съдържанието на книгата било откъм своя следеж, или откъм своето значение за историята на българската книжнина. Ако е заслужил място у г. Москов Фотинов, защо не е почел той нито с думица толкова други лица преди него, които са направили много повече за нашата просвета, отколкото скромният тоя издател на едно първо списание, което за времето си не бе нито доста българско, нито доста известно. Покрай Войников без друго е необходимо да се каже поне нещо за Т. Станчев, защото каквито и да са неговите произведения, те почиват върху духа на Войников, и обстоятелството, че възлизат до 30 и повече и са претърпели по 2 и 3 издания, свидетелствува за отношението към тях на обществото. Представител на учената ни книжнина е наистина проф. Дринов; но г. Москов е онеправдал тука Кръстьович, който има право да се спомене и при черковния въпрос. Непонятно е защо поставя Н. Михайловски, па и Икономов, без да погледне ония глави зад първия, които високо се издигат над него и светят в полето на нашата поучна книжнина, или пък да съгледа ония братя на втория, които някога по-успешно от него работеха в училищата и в живота. Досущ еднакъв ред и предмет на късовете у г. Москов е следил преди него г. Маринов като е разправял само между туй без всяко стеснение за политическите събития от нашето турско робство, за чуждите писатели, що са споменували за нас, за личностите из историята на българските училища и из историята на българските сбирки с народни умотворения, па е употребил материала из нашите списания и из книгописа на Иречек, за да говори надълго за журналистика, критика, статистика, филология, философия, история, география, математика, физика, естествена история, медицина, теология, педагогия, типографии, книжарници, читалища и дружества, - с особени разсъждения пред всяка от тия рубрики във вид на историко-критически уводи. Връзка между тия отделни късове както у г. Маринов, така и у г. Москов не се види: вместо да гледате пред себе историческото движение на българската книжовна дейност в нейните представители, вие току назирате в отделни стъкълца на някоя панорама. Особено се чувствува това у г. Москов, понеже между късовете у него няма ония пресекулки, които у г. Маринов отвличат от един предмет, забавят ума с други разсъждения и когато го докарат към следния нов предмет, той не помни вече какво го е мъчило по-рано. Третият период на книжнината у г. Москов се занимава само с Вазов и Михайловски, за които авторът си е дал похвален труд да представи доколкото може тяхната поезия по съдържание и по форма. И тук обаче неговите собствени разсъждения надвиват фактовете, и оценката се движи по лични впечатления, на места доста повърхни, а не по вещен разбор на произведенията. Г-н Маринов беше длъжен да каже поне за Вазов няколко думи повече от ония никакви четири реда на стр. 269.

Вестите на г. Москов за книжовните трудове на Кирил и Методий са побъркани тъй, че съмнителното е предадено като истина, а задружното като лично; дейността на Климент е изтъкната повече в писание, отколкото в жива поука; за преводача на палейната част в хрониката на Малала, презвитер Григорий, се казва, че неговите “книги завета божииа и пр.” били гражданска и черковна история наа гърците, че били труд Малалов, и че освен тях Григорий превел “Книга Олександър”, “Нещо из Илиада и Одисея”, па може би и летописа на Хамартол. Тая грамада грешки се чете само на страница 20-21 и за нея е виновен г. Маринов (стр. 97-98). Добре, че не е заблудил г-н Москов и с вестите си от стр. 91, дето пише за светите братя, че превели “шестдесетдневните” уставни и “деветоканоническите” книги! Като заимал това място от Ягич, г. Маринов не съгледал добре “шейсетте” и “девтероканоническите” книги. Не се разбира, що иска да каже г. Москов, когато на стр. 28 уверява в същото време, че литературата на богомилите била безсъдържателна, а пък увлекателна и много се разпространила между народа. Подир презвитер Козма той не мисли да обясни в какво състояние се намира книжовното дело от XI в. до втората половина на XIV в., когато се явява у него Евтимий Търновски. Повече вести има у г. Маринов; но ако беше се възползувал от тях г. Москов, щеше да натрупа още няколко грамади грешки: г. Маринов говори на стр. 121 за превода на “философията на Неоплатониците”, когато Иречек е казал в своята история съвсем друго нещо; все там говори и за “търновския летопис”, върху който се позива Паисий, че се намирал в библиотеката на английския пътувач лорд Zouche! А пък на стр. 126 е направил от думата “маргарит”, с която се означаваха в старо време известни сборници от слова, особен писател Маргарит, от когото бил превеждал Дионисий, съвременник на Евтимий. Иречек не ще да е предполагал, че ще може някой български историк да направи от нарицателното “маргарит” собственото име Маргарит, както бе направил д-р П. Берон от старата наша дума “полати” в историята на Иречек един чужд писател, Полати! Толкова разпространените в старата ни книжнина повести, превеждани от гръцки, не са досегнати у г. Москов никак, а у г. Маринов съвсем незначително. Дейността на самаго Евтимия е изобразена крайно бледно, а произведенията са именувани с грешки във видовете и имената. За достойнството на книгата и за името на автора щеше да бъде много по-похвално, да беше се водил г. Москов по известното съчинение на Пипин, а не по книгата на г. Маринов, която по всичко вероятие е била един от първите му затаени източници, или по свои, както се види, недостатъчни проучвания на предмета. Има една мъничка историйка на българската литература, изработена от покойния Г. Попов (Пловдив, 1886) по Пипин: тя е нещо съвсем неразвито, една молуска, без свързано изложение; ала каквото съобщава по своя първоизвор, то поне е вярно. След патриарх Евтимий г. Москов напуща съвсем както отгласите на школата на тоя знаменит деец, които се явиха върху сръбска и руска почва, така и изобщо повратът на книжното влияние върху нас от сърби и руси, което поддържа славянското богослужение през дългите векове на робството и послужи за прахан, когато удари и върху българския кремък огнивото на европейското възраждане; без да спомене това немаловажно обстоятелство поне с една-две думи, той прескача към времето на възраждането и разправя за делата на Паисий, Софроний и т.н. За епохата между Евтимий и Паисий г. Маринов няма нищо съществено за продължението на старите книжовни традиции и за появата на новобългарския език в ръкописите, понеже онова, което у него завзема мястото между 1398 (- защо тая година? Така и у г. Москов!) и 1760 (- пак защо?) на стр. 130-154, разправя за управата, наредена в завоюваните български области, за българските войници и хайдути и за българските католици; обаче и при тия пренесени из историята на Иречек вести г. Маринов трябваше да отбележи някак, че каквото е писал Кръст Пейкич, то не е било българско. Вестите из историята на Пипин се търпят повече; а чуждите литературни произведения върху България и българския народ не съставят какъв-годе факт из нашата книжнина през време на робството. Едвам подир други още подобни отбивки г. Маринов стига на стр. 166 до Паисий и продължава да именува писатели и книги, които вече образуват новия период на книжнината. Тук почвата е по-здрава, вестите по-определени и разкрити и задачата на г. Маринов, както и на г. Москов се формулува само в потреба, да се намери в тях вървежът и смисълът на нашето книжовно развитие, но да се изложи в прагматичен вид. Обаче г. Маринов ревностно чертал само биографиите на отделните писатели и във всяка от тях намирал образа на целия нов напредък на българите, а не се погрижил да разложи пред нас цялата система фактове, в чието значение да видим ролята на всекиго от дейците. Из тия биографии съставил и г. Москов своя втори период на книжнината, като внасял разликата в тях из по-нови обнародвани вести за наши минали дейци и из своята лична маниера за оценка на книжовните произведения. Додето стига книгописът на Иречек (1870 г.), г. Маринов богато се ползува от него, за да изброява произведенията, върху които основава книжовното име на лицата от своите биографии; ала колкото върви по-насам, той все по-рядко увожда изданията на писателите, и каквото уведе, обикновено бива с неправилно име и без означение на годината. Според него Козлев написал епически разкази “Хайдут Сидер”, “Църен Арапин” (!!!) и “Мечка стръвница” (!); дали е печатал Ботев в отделна книга своите стихотворения, кои от повестите на Каравелов се намират издадени и отделно, де е тая еклога “Славчо и Цвятко” на Хараламби Ангелов, и др., и др. той не намира за важно да посочи, и който го чете, ако иска, му вярва и нека не се стреми да узнава по самите произведения на книжовниците от каква [...] е техният труд! Особено пък е удържал Маринов дълбока тайна върху находището на произведенията от старата книжнина. На г-на Москов не можеше да се види сгодно, като следи г-н Маринов, да съобщава за едни произведения точните наслови и години на изданието им, а за други да предава само по памет името, или пък и съвсем да не казва накъде да се обърне читателят, за да ги прегледа от по-близо; поради това той решил еднакво за всички произведения – и стари, и нови, колкото се може да не дава никакви биобиблиографични вести. Така той се избавя от погрешките на г. Маринов; а за да не бъде обвинен в недостатък, намислил да се оправдае с думите, че не било “толкова нужно да посочва всички източници, от които черпел материал при съставянето на тази история”. Ако вземем право смисъла на тия думи, трябва да разбираме под тях, [че] г-н Москов смята за излишно да увожда всякой цитат, с който да открива мястото, отдето идат приетите от него в книгата му възгледи, съждения, оценки, бележки, вести и др., съобщени преди него от други лица. А това наистина не е никакъв недостатък за една история на българската литература, каквато е неговата, определена главно за ръководство по тоя предмет в училищата. Обаче от отношението на г. Москов изобщо към книгите, които съставят не само извор, но и обект на неговото изложение, излиза явно, че той простира смисъла на своите оправдателни думи по-далеч от позволеното. Именно с тоя техен неправ смисъл желае той вероятно да ни убеди, че не било толкова нужно напр. да отбелязва в своята история кога и с какви имена са издавани трудовете на Славейков, въз основа на които разправя за тоя деец на 12 страници, трудовете на Раковски, на които са посветени заедно с биографията на автора им 15 стр., трудовете на Войников, Гинчев, Вазов, Михайловски и др. (?). Постъпката на г. Москов в тая точка е вредоносна тъкмо там, дето най-много ще обикаля неговото “ръководство”, защото ще укрива от училищната младеж фактове, които тя на първо място трябва да знае, та да умее с пръст да посочва произведенията от книжнината, за които ще има някога да говори.

Изложението на историческия материал от становище на авторската критика е твърде многоречиво както у г. Москов, така и у г. Маринов: ала в тия много речи и на двата автора се заключава твърде малко съществена характеристика било на една епоха в историята на книжнината, на една школа или кръг писатели, или пък на една писателска дарба и достойнство на прозаични и поетични произведения. Всичките оценки, които дава г. Маринов за тия фактове, намират у него общ израз в думите “високо литературно значение”, “патриотически дух”, “поетически талант”, “ясен слог и гладък стил”! По-инак се изразява г. Москов: той се грижи да улови тайната на мислите на известен автор, занича да го представи и в прозаичното му учение, и в поетичните възгледи, и във формата на творенията. В тая посока той успява да налучи право някои черти на писателите и на техните произведения, и надминува няколко пъти г-на Маринов; ала при това се разпуща в изобилни думи и фигури, дето често не е възможно да се направят ясни разграничения между понятията. Потвърждения за това се намират на страниците, върху които г. Москов развива своите мисли за богомилската книжнина, за народните умотворения, за нашето възраждане, за първите му дейци до официалното начало на черковния въпрос и др. За Каравелов се казва на стр. 167: “В историко-научните си статии (?) Каравелов се явява повече като популяризатор, но в много научни въпроси той вписа, своя субективизъм, своя личен възглед (!), като не иска да се подчини на строгата критика. Научните му статии са повечето преводни или компилация” (!!). Прещедри и дори неверни оценки на произведения са изнесени също тъй немалко. Никола Михайловски бил “обогатил литературата с няколко книги, които са гордост на всяка литература” (!) (стр. 143). В драмата “Иванку” Друмев “искал да ни представи исторически картини от нравите на старобългарските царски дворове” (144). В “Молитвата” си Ботев се бил изказал “много неопределено”, понеже “обикновеният человечески разум, като душевна способност, която се намерва под влиянието на възпитанието на страстите и влеченията, под влиянието на болезненото человеческо настроение, не може да бъде поставен на степен на божество абсолютно, съвършено” (!) (176). Произведенията на Вазов се делили на стихотворения и белетристически; “стихотворенията му са пълни с елегия, а епосът му с шега, с хумор” (191); “в областта на епиката е създал истински поетически творения и тук той се чувствува неизчерпаем, оригинален и талантлив и в тази област той създаде едно от най-хубавите си произведения - “Под игото” (стр. 199)! На стр. 191 авторът намерил за нужно да създаде, види се, особено на българската училищна младеж следния образ на Вазов: “преди няколко години се завърна в България, ожени се, но като не можа женен да бъде тъй предаден на литературата, разстави се с жена си и днес живее в София, като се занимава с литературата, от която добива своето препитание” (!... - има още). Това са грешки от една опасна охота за “много” там, дето поистина трябва малко, и за “мъдро” там, дето не минува насилие над своите собствени способности. А от какво насилие са посети зърна в целия труд на г. Москов.

28.ХІІ.1895 г.

А[лександър] Т[еодоров]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.10.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Български преглед, г. ІІІ, 1896, кн. 3, стр. 125-132.