Таня Шелхорн

web

В живота има много превратности, затова не бива да се отказваме от мечтите си! Сякаш беше вчера, когато четяхме в училище "До Чикаго и назад", познатият на всеки българин пътепис на Алеко Константинов, където за първи път чух името на Ниагарския водопад. Тогава ми се струваше, че това е нещо нереално, недостъпно за мен, но въображението ми беше толкова разпалено, че само рисуваше картините и ме примамваше неудържимо към пътешествие. Ето, че мечтата ми стана реалност!

Пропускам всички приготовления и самото летене дори, започвам направо от приземяването си в Торонто, защото от този момент започна пътуването ми в Новия свят. А като всяко нещо, неизживявано досега, то пораждаше у мен вълнение и жажда за приключения!

Първото нещо, което трябваше да сторим, след като взехме куфарите си, разбира се, беше да си осигурим кола под наем, с която да продължим към Ниагара! Ех, блаженство е да знаеш езика на хората, с които общуваш в момента, не изпитваш никакви затруднения, разговаряш си спокойно и всичко се урежда като с магическа пръчка. Искам веднага да поясня, че този комплимент не се отнася до мен, заслужено го отправям към мъжа ми. Аз, докато подредя строфата на английски в ума си, вече съм се изтощила от напрежение. На него му е лесно, така е, който е учил навреме кралския език.

Вече сме в колата и потегляме към целта на нашето пътуване. Още не мога да осъзная разликата във времето, даже забравям и за географското си местоположение. Наоколо е толкова обикновено и познато, сякаш сме някъде из Швейцария. Чак когато започнах да чета по табелите: Niagara Falls, усетих възбудителната тръпка, родила се някога в моите мечти!

Бяхме резервирали места в хотел "Шератон", който, според възторжените обяснения на мъжа ми, трябваше да бъде в близост до Ниагарския водопад. Но за наша изненада, се спряхме пред един висок хотел, намиращ се още в началото на градчето. На всичкото отгоре, се виждаше в далечината и водопадът, а това уби цялата ми емоция - аз исках да бъда изненадана!

Толкова дълго си бях припомняла откъси от Алековия пътепис, запечатали се в съзнанието ми още от ученическите години - как вървели по алеята и между дърветата блещукала разпенената забързана река; после слизали по някакви стълбички, чувал се грохотът на падащите води; не съм забравила и оная осемдесетгодишна бабичка, подкрепяна от внуците си... докато дойде кулминацията и той възторжено изрича:

Така се бях вживяла в това описание, толкова исках да усетя благоговението пред Божествената природна игра и да си призная, че не мога да опиша тази картина... а то, какво? Виждам отдалече една падаща вода във формата на подкова, над нея се носи пара... нищо особено... никакво вцепенение не ме обхваща, камо ли пък благоговение...

Изглед от хотелската стая в Sheraton Falls View

Докато изживявах първото си разочарование, гледайки отдалече мечтата на моето детство, мъжът ми се върна и каза, че това не е нашият хотел, има още един "Шератон", но той се казва Sheraton Falls View и се намира в центъра на градчето Niagara Falls. Реших да се направя на разсеяна и да се оставя да бъда изненадана така, както на мен ми се искаше. Но докато стигнем до другия хотел, водопадът на няколко пъти се появяваше безцеремонно в полезрението ми, а грохотът се чуваше съвсем ясно.

Настанихме се в красива просторна стая на деветия етаж, с изглед към двата водопада. Повече не можех да се правя на разсеяна, излязох на терасата и се оставих да бъда пленена от прекрасната гледка!

Нито умората от дългия полет, нито часовата разлика във времето можеха да ме накарат да се затворя в стаята, дори и за кратка почивка. Опитах наистина да се поизтегна върху огромното легло, но този грохот от падащи води, който връхлиташе през отворената балконска врата, просто ме подлудяваше и аз реших да отвърна на предизвикателството с едно начално разузнаване на околната среда. Оставих мъжа ми да се диви на хотелския си избор, утолявайки жаждата си в кокетния бар, а аз поех по своя си маршрут.

Тръгнах по кея и колкото повече наближавах гърмящите води, толкова повече започваше да ме обхваща вълнението. Често се спирах и разглеждах Американския водопад, като нарочно се бавех да погълна с очи Подковата, която ме лиши от така жадуваната изненада!

Изведнъж ме напуши такъв смях, че започнах да се озъртам, да не би някой да забележи особеното ми емоционално състояние. Най-после се сетих защо Алеко е бил изненадан - ами че той е бил на отсрещния бряг, американския, а пък аз съм на канадския!

Плъзнах поглед по острова между двата водопада и се вторачих в движещите се човешки фигурки - няма начин да не бъдеш изненадан, защото доста трябва да се повърви из този залесен "нос", докато се открие гледката пред очите ти.

Едва сега осъзнах, какво преимущество е да гледаш картината от канадския бряг - всичко е изписано като на длан. И не е нужно да слизаш по никакви стълбички, за да те обхване "нервозно вълнение и нетърпелива жажда".

Здравей, Щастливецо! И аз съм щастливка!

Вече се бях озовала над самия водопад и стоях като хипнотизирана над пенестите води. Когато ми ставаше малко страшно от необузданата водна сила, се придвижвах няколко метра покрай гранитния парапет и водопадът се скриваше от очите ми. Тогава пък бивах грабвана от полудялата река, която ме носеше напред по течението, сякаш наистина щях да се спускам с буре надолу. Опитвах на няколко пъти да се преборя с моята вестибуларна слабост, но напразно - всеки път се понасях заедно с парапета и гранитния блок и ако не побързах да се откъсна от тая магия, можех да падна в несвяст. Реших, че е по-добре да гледам падащата водна стихия, от нея не ми прилошаваше.

Ниагарският водопад

Ниагарският водопад! Ето го пред очите ми, бучи в ушите ми, поръсва ме с водни капки, примамва ме да посегна и да го погаля... усетих, че все повече се надвесвам над парапета, може и без буре да полетя!

Не зная дали и на мен ще ми се отдаде да опиша Niagara Falls - Найагера Фоолс, както го изговарят американците, но ще оставя сам Алеко да говори, той присъстваше невидимо през цялото време!

Щастливецо, аз го видях в лунната нощ! Осветен, ослепителен, вълшебен! Но който може, нека опише тази картина, аз не мога.

Следващият ден беше слънчев и ние решихме да се възползваме от благоприятното време, като посетим най-вълнуващите водни атракции.

Предложиха ни богата програма от организирани посещения на всички забележителности. Така нямаше да губим време и можехме да се ориентираме лесно и бързо. Понеже ни бяха упътили най-напред към Niagara’s Fury - кино в четири измерения, решихме оттук да започнем пътешествието!

Раздадоха ни сини дъждобрани, влязохме в една зала и най-напред слушахме кратка история за образуването на Ниагарския водопад. Всичко започва преди около 12 000 години, когато огромен ледник преминава през местността, смилайки скали и почва. Смята се, че приблизително на мястото на днешния канал Уеланд съществува древна долина, погребана под ледниковите наноси. След като ледът се разтапя, се превръща в днешната река Ниагара, която с времето прорязва пролом през Ниагарската стена, между езерата Ери и Онтарио.

След умерената доза информация, съпроводена със снимков материал, влязохме в халето с четириизмерното кино, облечени до един в сините дъждобрани. Колко бързо се превърнахме в еднолична тълпа.

Започна атракцията, която направо ни разтресе от ужас. Някои започнаха да пищят пред свличащите се към нас ледници, но когато целият под се разтресе под краката ни и върху главите ни се посипа обилен дъжд, всички се уловихме за металните стойки, поставени за целта. Трябваше по някакъв начин да запазим равновесие, играейки, уж шеговито, на уплашени. Но картинката беше толкова комична, че ако само малко се поразмислиш, можеш веднага да схванеш, колко бързо и лесно се управлява човешкото стадо. Особено в днешния технически век!

Решихме да поотдъхнем от "ледниковите емоции", да се постоплим на слънце и да разгледаме на спокойствие брошурите с програмните атракции. Междувременно си купих и книгата за Ниагара Фолс, която тепърва щях да разглеждам и препрочитам.

Тръгнахме по алеите на парка "Кралица Виктория", потънали в цветя и зеленина, и седнахме на една пейка сред красивия оазис. Тишина, спокойствие, прохлада. Да дишаш и да се зареждаш с енергия. Но иди, че обясни на страстните пушачи това блаженство...

За да не си разваляваме взаимно настроението, аз се преместих на друга пейка, до която не долиташе цигареният дим. Постарах се да го направя с една шеговита закачка, защото физиономията на мъжа ми вече се беше смръщила оскърбително. На всичко отгоре, пушачите са абсолютно нетолерантни.

Когато имам информация за нещата, не се чувствам като турист, нарисуван от Гигер, а като любознателен пътешественик. Искам да зная повече за това, което виждам в момента.

Прочетох набързо за ерозията и рецесията на тази популярна туристическа дестинация, какъвто е Ниагарският водопад повече от столетие. От времето, когато отец Луи Епенен, дошъл от своята далечна Белгия, се явява като първият европейски турист през 1678 година, водопадът се е отдръпнал цели 393 метра навътре, което означава средно по 1,50 м на година. Днес, благодарение на инженерните мероприятия, тази ерозия е намалена до около 30 см на всеки 10 години.

На приложената снимка беше отбелязано с червени ивици приблизителното видоизменение на водопада Хорсшу от 1678 година до днес. Ясно е, че в крайна сметка той ще се измести достатъчно, за да пресуши един ден голяма част от езерото Ери, чието дъно е по-високо от дъното на водопада.

Мъжът ми се провикна от съседната пейка, че следващата атракция, която ще посетим, е Платформата под крака на Подковата. Бях наблюдавала отгоре, как се движат жълтите дъждобрани съвсем под гърмящите води и се чудех, какво ли изпитват в този момент. Нямах търпение сама да го изживея!

Платформата под крака на Подковата

Тъй като имаше време за още "една цигара", реших да прочета кратката информация за това подземно чудо.

През 1763 година изследователят Жан Кармин Бонефон посещава Водопадите на Ниагара. Удивен от изумителния спектакъл на величествения Хорсшу, той решава да слезе надолу по стръмния склон, като се държи за клоните и се подпира по острите скали. След час вече е под самия водопад. Стъпил върху един блестящ плосък камък, той е в плен от водната завеса, когато неочаквано забелязва отвора на една пещера, с размери около 12/6 м и дълбочина не повече от 4,50 м. Опитал се да влезе навътре, но не можал да проникне достатъчно, поради широките цепнатини в нея. Нямал друг избор, освен да се върне по обратния път. Това е първото посещение под водната стихия.

Веднага си представих куражлията мъж, мислено се пренесох в момента, когато той се спуска надолу, а другите го наблюдават отгоре, коментирайки неразумната му постъпка. Но точно такива луди глави променят света!

През 1827 година, с развитието на околната среда, посещението зад самия водопад става една активна туристическа атракция, която се развива с усъвършенстването на техниката.

Прочетох, че през 1889 година свиреп вятър надига вълните на езерото Ери и излива в река Ниагара огромно количество вода, която преминава през Подковата. Необузданият потоп залива голяма част от пещерата по време на посещение и благодарение на прокопаните тунели, става възможно освобождаването на блокираните туристи.

Цигарата свърши, беше време да тръгваме.

Всичко, което току-що бях прочела, вече се превръщаше в действителност, толкова леко и неочаквано, сякаш бях попаднала в приказен свят. Само след броени минути щях да съм на крачка от това, що ври и кипи необуздано!

Толкова бях потънала в мислите си, че изобщо не обръщах внимание на постоянните крясъци: "уан, ту, три", които изпълваха пространството. Чак когато ме спряха и започнаха да ми викат: "смайл, смайл", че на всичкото отгоре момчето ми се зъбеше, за да ми покаже нагледно, как трябва да се усмихна, разбрах, че става въпрос за бизнес, който не пропуска жертвите си. Всеки турист биваше улавян и заставян да се усмихне пред залепения на стената фотос, за да го щракнат. И хората послушно се подчиняваха. Но аз съм друг чешит и когато ме карат да правя нещо по поръчка, резултат няма. Особено пък насилствено да се усмихвам.

Изгледах намръщено девойката с фотоапарата и зъбещия се до нея младеж и безразлично отминах. Мъжът ми, колкото и да се прави на ербап, в такива мигове постъпва като другите, явно, да не го сметнат за невъзпитан. Застана мирно и на командата: уан, ту, три, се ухили. Щракнаха го.

За да се избавя от обзелото ме неприятно чувство, бързо се настроих в алфа ниво и закачливо повтарях към връщащите се туристи: Щастливци, вече видели! Мъжът ми също се увлече от играта и започна да повтаря станалия ни вече любим рефрен.

Облякохме се в жълтите дъждобрани и на групи, от по 20 човека, ни смъкнаха надолу с асансьора. Тръгнахме по дълги и тесни тунели... още малко и изведнъж се озовахме пред просторната тераса... на крачка от Водопада!

Стихията беше толкова силна, че моментално бяхме окъпани от водната струя, а вятърът плющеше в лицата и издуваше дъждобраните. Наоколо мъгла и порой. Корабчетата и те се лутаха наблизо до нас. За нищо не мислех в този момент, обзе ме вцепенение и смаяна, се заковах на мястото си. Оставих се да бъда окъпана и продухана до кости, исках завинаги да се запечата в съзнанието ми чудото, което виждах!

В подножието на Ниагарския водопад - неописуемо изживяване!

Хората се щураха наоколо, мъчеха се да фотографират, което беше невъзможно на Платформата. Мъжът ми се беше прислонил под вратата и усилено въртеше и нагласяше дългия обектив, а аз позирах с удоволствие под Хорсшу!

Не помня колко време стояхме на Платформата, аз бях постоянно навън, мъжът ми повече се криеше под пещерата, защото пазеше скъпия си фотоапарат от повреда. Знам, че с усилие се разделих със страхотния спектакъл под водната завеса, защото пристигаше нова група, все пак трябваше да се съобразим с лимита от време.

На излизане, хората се редяха пак послушно пред фотографската кабинка, за да си получат снимките. Може би го правеха не толкова от желание, колкото от възпитание (аз не мислех така). Какво беше учудването ни обаче, когато разбрахме, че една снимка струва 20 канадски долара? Бяха ни снимали поотделно, значи 40 долара за две глупави снимки, моята при това намръщена. Какво ти възпитание, трябва да си наистина глупак, за да се включваш в такъв джумбуш.

Казах, че тази снимка ще ми развали цялото пътешествие, толкова е грозна, не заслужава и 5 долара, и безцеремонно я оставих пред смаяните погледи на бизнес-фотографите. Вероятно нямаха такъв случай досега в практиката си, но аз бях доволна от себе си. Мъжът ми мълчаливо ме последва, а навън стана много критичен и заяви, че повече няма да се остави да го щракат ухилен.

От ръкавите на блузата ми направо течеше вода и въпреки топлото слънце ми беше студено. А и крачолите на дънките ми бяха целите мокри, косата също, изобщо имах нужда от преобличане, ако не исках да пипна някоя простуда. Освен това ме чакаше още по-мокра атракция, та разумно беше да събера повечко топлинка в тялото си.

Гледката от нашата стая беше превъзходна, можехме да изпием по едно кафе на терасата, да погледаме отвисоко плаващите корабчета и в прекрасните следобедни часове да се окъпем още веднъж под Хорсшу.

Maid of the Mist

Междувременно научих повече за легендарните Maid of the Mist!

Първото корабче се появява през 1846 година, с парна машина и колела. След няколко години се появява второ корабче от американска страна, с малко по-големи размери, което е продадено по време на гражданската война в Америка през 1860 година. През следващите 24 години никакво корабче не се движи по Ниагара. Ако някой иска, може да наеме една лодка и гид за скромната сума от 25 цента и да се доближи до Водопада на разстояние, доколкото му стига куража.

През 1884 г. се сформира дружеството "Maid of the Mist" и едно корабче от бял дъб се включва в туристическата атракция. Осем години по-късно се появява неговият американски двойник и двете бели корабчета, като послушни девойки се трудят в мъглата цели 70 години, без нито едно произшествие. Докато едно от корабчетата се възпламенява и пламъците унищожават и другото. Временно една дълга яхта поема плавателната функция, докато е построено новото стоманено Maid of the Mist. По-късно се появяват неговите двойници и днес пет корабчета обслужват щастливите туристи. През годините, всичките тези "Дами" са обслужили милиони посетители, между които и знаменитости, като английската кралица Елизабет ІІ, принцеса Даяна, придружена от синовете си Уилям и Хари, Мерилин Монро и много други.

Американският водопад на Ниагара

Гледах от терасата плаващите корабчета и предвкусвах с наслада предстоящото приключение. Времето беше прекрасно, слънцето щедро сипеше своите огнени лъчи, които се отразяваха в падащите води над двата водопада, разделени от острова Goat. От неговия скалист бряг се спускаше булчинският воал на Брайдъл Бейл, който аз все пропускам да спомена като трети водопад. Само след броени минути щях да бъда сред тях, понесена от Maid of the Mist!

Уан, Ту, Три! Пак тези фотографи! Не, този път и аз ще играя джумбуш, излишно е да си развалям настроението за глупости. Казах на мъжа ми да се спрем спокойно, на командата "смайл", да се ухилим възможно най-ларж и да отминем развеселени. Нека си правят снимките, няма кой да им ги вземе!

Така и сторихме, тази игричка ни развесели напълно и тръпнещи от възбуда, се качихме на корабчето. Приказката започна... какво да разказвам? Дай Боже всекиму да изживее лично това приключение!

Потеглихме най-напред към Американския водопад, над който блестеше небесната дъга. Възторгът на всички беше толкова голям, че корабчето услужливо ни изчака да се наситим на вълшебната гледка. Приближи се съвсем до водопада, ние викахме от възбуда, защото водните струи се изсипваха обилно върху нас, а вятърът насмешливо плющеше в любопитните ни физиономии. Слънчевите очила станаха напълно излишни, стъклата им бяха целите замъглени, най-много да се изхлузят от носа ми. Прибрах ги, да не ме разсейват, подсетих мъжа ми да стори същото с неговите скъпи диоптри, че без тях става проблем. Той се беше облещил от изумление, както всички наоколо, включително и аз, но нали имам практичен усет, се сетих за очилата навреме. Слава Богу, защото вече наближавахме Хорсшу, а там ни чакаше истински воден ад под небето!

Който може нека си представи картината: заобиколени от огромна водна стена, нищо не се вижда, освен пара и облаци, слети в едно! Оглушителен рев и бесен вятър! Корабчето се върти под стихията, ние сме ошашавени, дъждобраните, издути като парашути, са почти ненужни, но кой им обръща внимание... Корабчето застрашително се приближава все повече, пороят ни залива... ах, тази безстрашна Maid... къде сме всъщност? Ако нещо се случи, никой няма да усети, как ще се пресели на небето, изпълнен с див възторг!

Да се снима е невъзможно, това чудо може да бъде уловено само от височина. Сега, когато пиша тези редове, гледам фантастичната снимка в книгата, разположена на две големи страници, и си представям, къде съм била!

Атракцията продължи около 20 минути, които се изнизаха неусетно, но когато бяхме под Гърмящия воден крак, всяка секунда изглеждаше цяла вечност. Въпреки разтърсващите от страх и изумление емоции, не бих се поколебала да ги изживея отново. Ниагарският водопад Хорсшу може да бъде усетен и разбран само когато се влезе в страховитото му гърло!

Нека все пак да спомена, че удържахме на думата си - подминахме фотографската кабинка и не взехме снимката от 20 долара. След това изживяване как биха могли да ме занимават такива банални неща?

Вечеряхме в ресторанта на нашия хотел "Шератон Фолс", от чиито огромни прозорци се откриваше прелестната нощна картина на осветените водопади. Колкото и да ми се иска да разкажа това, което виждаха очите ми, чувствам, че усърдието ми ще бъде напразно. С какви думи да опиша искрящата цветова гама, която къпеше водите в своите феерични нюанси и неспирно играеше с вълните по реката в един неспирен лудешки танц!

Разказах на мъжа ми за Алеко Константинов, той знаеше за неговия герой Бай Ганьо, и затова слушаше с още по-голямо внимание. С гордост отбелязах, че в Чикагския университет има бюст-паметник на нашия знаменит писател.

Щастливци! Вече сме видели Ниагара!

Трети ден в Ниагара Фолс. Времето, въпреки че не беше много топло, определено беше с нас и ние решихме да посетим останалите атракции по буйната река Ниагара. Те започваха след красивия Rainbow Bridge, завършен през 1941 година. Той замества стария мост Honeymoon, разрушен от огромни ледени късове през януари 1938 година.

Разходката White Water Walk се простираше по течението на реката, някъде на около 5 км от водопадите. Тук можеше да се види нечуваната мощ на Ниагара, която се вливаше в езерото Онтарио. За първи път виждах такава бурна река, смятана за една от най-бързите в света. Беше направо страховито да я гледаш, камо ли да се гмурнеш в нея. Но имало е и такива луди глави, заплатили, за съжаление, със живота си.

Пред буйните води на Ниагара

На едно място стръмни каменни стъпала водеха надолу към плащадката, от която можеха да се наблюдават пенестите вълни, както се казва, от педя разстояние. Солидният железен парапет ми вдъхваше увереност и аз не пропуснах да се надвеся над него, само и само да изпитам силната емоция. Няколко мига и усетих, че политам. Познавах добре тази моя слабост и побързах да се отдръпна назад. Мястото ми веднага беше заето от трима туристи, изглежда семейство, които ухилени се надвесиха над реката. На нея обаче явно това не й се понрави, защото моментално изхвърли огромна вълна върху терасата и горките хора просто се ошашавиха. От тях се стичаше вода, а слънцето напук се скри зад облаците. Особено много се кахъряха за фотоапарата и чантите с покупки. Гледката беше колкото трагична, толкова и комична, но сдържах смеха си, защото само секунди да се бях забавила, щях да съм в тяхното окаяно положение.

След като направихме набързо снимки, се изкачихме по-нагоре, където не можеше да ни достигне никаква вълна, и докато само се обърнем, една двойка младежи вече бяха окъпани от баба Ниагара. Сега вече не можах да сдържа смеха си, те също го удариха на смях, това поне им подейства загряващо. Затова обичам младите хора, понеже все още не са изгубили чувството си за хумор!

Хората обичат да си гледат сеир, казваше някога баба ми, та сега ние с мъжа ми потвърдихме нейната сентенция. Поспряхме се на стълбите и зачакахме да видим кои ще бъдат следващите "жертви". Нищо неподозиращите туристи пристигаха, заставаха точно в ъгъла на парапета, гледаха, смееха се, снимаха... на никого не правеше впечатление мокрият цимент. Вълните понякога се надигаха заплашително, но повече никого не окъпаха.

И когато започнаха да слизат по мокрите стъпала едни млади татковци, понесли на врата невръстните си дечица, наистина се притесних от тяхната неразумност. Ами ако се подхлъзне, какво би станало с това дете, качено толкова високо, не може ли да го води за ръка?

Един от тях обаче направо ме накара да настръхна... Понесъл около тригодишно момиченце на врата си, той дори не го държеше, а пъргаво се разхождаше насам-натам, правейки снимки на останалите от компанията. После сам застана до парапета, с гръб към реката, и детето буквално надвисна над водата. Гледката ми подейства ужасяващо, този мъж направо беше луд. До него жена му, ухилена за снимка, изобщо не забелязваше опасната ситуация. Молех се, само да не се случи нещастие с мъничкото същество, което, уплашено, беше вкопчило ръчички около врата на неразумния си татко.

В това време мъжът ми посочи към отсрещния американски бряг, където се разигра друга странна гледка: пак един татко с две малки деца изникна от храсталаците под стръмния скалист наклон и свободно ги остави да си играят на самия край на брега. Той пък се изкачи на скалата и застана точно над бурните води. Чудехме се откъде са проникнали на това място, но явно имаше някаква пътечка. Едно леко подхлъзване можеше да коства живота и на него, и на децата. Коментирахме, колко често нещастията биват причинени от глупост и нехайство.

Whirlpool Aero Car

След като се нагледахме на лудата Ниагара и хората-деца покрай нея, продължихме нагоре по течението към следващата атракция - Whirlpool Aero Car. На това място реката правеше един завой на 90 градуса, в който се образуваше един опасен водовъртеж на дълбочина около 37 метра.

Между двата бряга бяха опънати въжените линии и една червена бамбукова кабинка пренасяше смелите авантюристи над коварните води. Категорично се противопоставих на това изкушение, достатъчно ми беше да гледам панорамата отвисоко.

На връщане разгледахме малкия музей, изпъстрен с фотографии от различните епохи. Особен интерес представляваха снимките през свирепата ледникова зима на 1938-39 година, когато бива разрушен моста и загиват доста хора.

Цяла една стена беше изпъстрена с образите на безразсъдните опити за скачане или спускане с буре по водопада Хорсшу. Между тях и жени, запомних името на Ани Тейлър, която на 63-годишна възраст се спуска с буре и остава не само жива, но дори и ненаранена.

Продължихме с колата разходката си покрай Ниагара и така стигнахме до сградата на мощната водноелектрическа централа "Сър Адам Бек 1 и 2". Това, което видях, ми напомни за филмите, изпълнени с фантастика. Сякаш бях попаднала на някаква чужда планета с извънредно развита цивилизация. Отказвам се да го описвам, няма смисъл.

Снимах се с бюст-паметника на сър Адам Бек. Обичам силните мъже, особено тия, които променят света!

Изпълненият с емоционални разходки ден приключи с една романтична вечеря в съседния PLAZA ресторант, с разкошен изглед към Ниагара. Вече знаехме, че през нощта, когато водопадите са осветени, тяхното водно количество е наполовина намалено, тъй като водата се изтегля по каналите към електростанциите. Гледахме проницателно осветените водни завеси и понякога ни се струваше, че те започваха да стават по-ефирни, но какво ли не прави въображението!

Четвърти, последен ден в Ниагара Фолс.

Времето днес беше великолепно и преди да потеглим по нашия маршрут, решихме да направим снимки с Ниагарския водопад. В повечето случаи аз позирах, а мъжът ми играеше ролята на фотограф. Въртеше и нагласяше дългия фотообектив и докато го настрои, естествената ми емоция вече се изпаряваше. Ако се бях усмихнала с настроение, усмивката ми се превръщаше в изкуствена, сякаш някой ми крещеше: "смайл, смайл"...

Този тип професионални фотоапарти бяха чудесни за снимане на различни обекти от близо и далеч, но не и за улавяне на моментното излъчване на застаналия пред фотообектива субект. Чакаш и се усмихваш... чакаш и се усмихваш... докато търпението ти се изчерпи и нервно подвикваш, смръщил вежди. И точно в тоя момент биваш щракнат.

Ниагарският водопад

Тези трикове ми бяха познати дотолкова детайлно, че вече си бях изработила от своя страна съответните етюди, които ми помагаха да превръщам недостатъците в ефекти. Затова сега се превъплътих в ролята на мечтателка, приседнала край Ниагара, загледана в приказната гледка. Нека ме улавят с фотообектива - колкото и дълго да продължава този акт, ще го издържа без болка!

Когато обаче, пак от нетърпение, поглеждах скришом към усърдния ми съпруг-фотограф, с ужас отбелязвах, че той се цели направо в главата ми, която в едър план щеше да изпълни цялата снимка. От Ниагарския водопад би останало само малко облаче за фон.

Не зная, може би изщрака цял филм, от който по-късно можах да подбера само няколко подходящи снимки. Но и за тях съм благодарна, оставиха ми незабравими емоции и мил спомен.

Отправихме се към езерото Ери, откъдето водеше началото си река Ниагара, на около 28 км от Водопада. Бях възхитена от красивата природа, от спокойствието, което цареше наоколо и от невероятната артистична архитектура на фамилните къщи. Тези хора, които обитаваха това райско кътче, бяха истински щастливци!

За разлика от буйните води на Ниагара, езерото Ери беше толкова тихо и кристално. Безброй платноходки плаваха по него, виждаха се в далечината и малки кораби, а покрай бреговете му имаше уютни местенца за отдих и плаж. И наоколо - Божествена тишина. С удоволствие бих останала да живея тук завинаги!

Целта на нашето посещение беше Old Fort Erie.

Крепостта Форт Ери е картината на най-кървавите сражения в историята на Канада от времето на Британско-американската война през 1812-1815 г.

В действителност британците построяват укреплението през 1764 година на устието на река Ниагара и през следващите 50 години то служи като депо за доставки и пристанище на корабите по езерото Ери.

Крепостта е все още незавършена, когато САЩ обявява война на 18-ти юни 1812 г. По време на сраженията Форт Ери сменя многократно своите собственици и става обект на трудно и кърваво седалище, особено в периода август-октомври 1814 г.

Всяко лято, в началото на август, битката е интерпретирана от 500 фигуранти и техните семейства, с помощта на пиротехнически ефекти. Представени са също и картини от ежедневието в крепостта.

Всичко това служеше за развлечение на туристите и поддържане живота на Форт Ери. На мен обаче ми подейства невероятно мъчително. Аз не останах да слушам разказите на младите момчета, облечени като солдати от тази трагична епоха, и без друго не разбирах английски. Пък и зяпналата тълпа ми напомняше толкова рисунките на Гигер, че не бих могла да се унифицирам с тях.

Тръгнах сама из вътрешния двор, разгледах укрепленията, а после влязох в помещенията, където е протичал тъжният живот на тогавашните обитатели. Мизерия и мъка лъхаше отвсякъде. Дървени нарове, едно скъсано одеало, една униформа, едни обувки... това е всичко. Офицерската стая беше не по-малко тъжна, с простата си мебелировка от дървен стол, маса и една права закачалка.

Запазени са много лични вещи и снимки, които навяват покруса. Надписите бяха на английски и френски, тъй че на спокойствие и тишина можах да науча повече, отколкото да слушам наперените речи на младите фигуранти.

Надникнах в кухнята и си разменихме мили усмивки с момичетата, които приготвяха някакви сладки. Те също бяха облечени в съответните костюми и интерпретираха ролята на ония девойки, които са обслужвали войниците по всички правила на живота. Раждали са се и деца сред пушечните гърмежи. А за хигиената да не говорим. Умирали са от болести.

Когато любопитните туристи нахлуха, аз излязох навън и се разходих около крепостта. Тук земята е осеяна от кости, заради човешкото безумие.

Завръщането ни от тази слънчева и приятна разходка до Ери беше малко тъжно, защото видяното в Старата крепост не ни даваше право да го забравим моментално.

Решихме последната вечер на Ниагара Фолс да бъде отново в Plaza, понеже всичко в този ресторант беше на ниво, а гледката към Водопадите създаваше приказно настроение.

Сбогом, Ниагара, кой знае дали пак ще те видя!

На следващата сутрин, след последната приятна закуска в Шератон Фалс, поехме по новия си маршрут, който мъжът ми беше организирал по свой избор. За мен всичко беше интересно, затова нямах някакви специални предпочитания. Имахме още пет дни на разположение, през които решихме да поразгледаме обикновения живот в Канада.

През днешния ден щяхме да отседнем в едно градче, на име Китченер, до което се стигаше бързо по магистралата. Направи ми впечатление колко прилежно шофира моят съпруг, който почти винаги ме изнервяше с бързите си скорости. Направих му комплимент, а той ми обясни, че законите в Канада са много строги и за превишена скорост налагат луди глоби и отнемат шофьорската книжка дори и за година.

А, значи такава била работата? Браво на канадската държава, тези закони трябва стриктно да се прилагат навсякъде, тогава по пътищата ще има повече спокойствие и сигурност.

Пристигнахме рано, настанихме се, и тъй като денят беше чудесен за разходка, решихме да го оползотворим напълно. Направихме една обиколка с колата наоколо. Имах странното усещане за нещо близко и познато, напомняше ми детските години в моя роден край.

Много приятни часове изживяхме в живописното туристическо селце Сан Якоб, където за първи път в живота си се запознах с историята на менонитите. Досега нямах представа за това религиозно общество, представляващо последователите на една от най-старите в Европа протестантски църкви, основана от холандския католически свещеник Менно Симонсом (1492-1559) и приела названието си от неговото име.

Доста време отделихме за посещение на музея и изложбата, свързани с живота и движението на менонитите по света. Гледахме кратък филм за техния живот днес в Канада и конкретно тук, в провинция Онтарио. Интересът ми към тези хора се засилваше все повече и повече.

Собствениците и уредници на музея бяха една възрастна двойка от средите на менонитите, но със съвременен начин на живот. Впечатлиха се много, когато разбраха, че съм от България, не си спомняха да са имали посещение от тази страна. Помолиха ме да напиша нещо на български, гледаха неразбираемите за тях букви, а пък аз бях толкова щастлива, да им разкажа накратко за нашата кирилица.

Те, от своя страна, споделиха за странния, в очите на другите, живот на менонитите и обясниха, че непрекъснато се отправят апели към туристите да бъдат по-въздържани и да не безпокоят напразно с любопитството си тези хора.

При менонитите почти нищо не се е променило от последните 200 години. Дори и облеклото им. Това прави особено силно впечатление и привлича вниманието. Дългите рокли и шапчици, завързани с панделка под шията, съм виждала само във филмите със сюжети от миналите векове, също закритите кабриолети с потайните в тях пасажери. Толкова исках отблизо да видя тези хора, но знаех, че такива посещения не им бяха приятни.

Много интересна беше и музейната сбирка с историята за производство на Maple syrup (кленов сироп). Старите снимки и приспособленията напомняха за отминалата епоха, която сега ни изглежда толкова романтична и носталгична. Снимката на едно малко момиченце удивително приличаше на мен, такава, каквато бях аз на неговата възраст. И отново в съзнанието ми се породи усещането за нещо познато и изживяно. Дори си спомних, че съм виждала, как извличаха някаква течност от дърветата, която полепваше по ръцете, та си помислих, дали това не е било кленов сироп? Не, вероятно съм виждала капещата борова смола!

Кокетна сбирка от модални локомотивчета представяше нагледно създаването на железопътната линия около Сен Якоб. Точният макет на селцето с гарата, къщичките, градинките, човешките фигури и движещите се сред тях влакчета, създаваха усещането за действителна жива картина.

Разглеждах, а мисълта ми беше насочена все към тези странни хора, менонитите, за които не само научих сега, но и реално ги виждах с очите си. Как бих могла да се докосна до техния живот, без това да бъде продиктувано от празно любопитство?

Отговорът дойде внезапно: ще си купим кленов сироп директно от тях, те го произвеждат и продават за препитание.

Оставихме бутилчиците в супермаркета, които си купувахме и в Швейцария, имаше ги навсякъде. Отправихме се отново на разходка сред зелените поля и гори, а сред тях, отдалечени една от друга, къщите и фермите на менонитите. Беше толкова приятно да се движиш по малките пътища и да се разминаваш с тези, които бяха станали обект на нашето внимание. Срещнахме една млада майка с количка, сякаш излязла от филмовия кадър. Бебето също беше със шапчица от по-миналия век, а самата количка можеше да се вземе като театрален реквизит. Мъжете, със своите тесни три четвърти панталони и жилетки, ми напомняха за героите на Дикенс.

Оглеждахме се за табелка с MAPLE SYRUP, каквито вече бяхме виждали при първата си обиколка, но сега сякаш потънаха в дън земя. Така е, когато търсиш нещо, то се крие от очите ти, а когато нямаш нужда от него, току ти се навира под носа.

Докато пътувахме, аз четях по табелите имената на селищата, а мъжът ми постоянно ме поправяше за произношението. Но какво беше учудването ми, когато при главните пътища се изпречваха табели с надпис: Лондон, Париж, Петерсбург, Баден, Хайделберг, Кембридж, Ватерло, Стратфорд. Бяха нарекли тези селища на имената на градовете, от които бяха дошли първите заселници от Европа.

Ето и табелка с търсения от нас кленов сироп. Свихме по черното пътче и направо влязохме в двора на самотната къща с ферма. Отляво имаше зеленчукова градина, пред която си играеха две малки дечица, облечени като далечните си предшественици. Две кучета лежаха мързеливо, но при нашата поява едното се приближи и подозрително залая. Аз го погалих и му заговорих на български, то наостри уши и се заслуша в непознатата нему реч. Зад прозрачната завеса на вратата се появи стопанката, млада, стройна и хубава жена, с изразителни тъмни очи. Дългата рокля с вдигната стол-якичка и прибраните на кок коси много й отиваха. Погледна ни и се усмихна срамежливо.

Ние поздравихме учтиво и казахме, че сме дошли да си купим "Мейпъл сируп". Имаше различни видове, тя започна да обяснява тихо и търпеливо за състава и употребата на този прочут сироп. Аз усетих, че някой се върти около краката ми и погледнах под тезгяха. Това беше бялото куче, което явно ме беше харесало за приятел. Погалих го нежно и питах закачливо на швейцарския диалект: Вас воч ду?

Момичето трепна някак особено и развълнувано каза: "Дойч?" После обясни, че нейната фамилия произхожда от Германия, говорели са на някакъв стар немски диалект, от който тя вече много малко разбира. Мъжът ми и той се развълнува, нали и неговите корени са от Германия, та, поради липса на германска марка, й даде монета от един швейцарски франк за сувенир.

Купихме два средни бидона с кленов сироп, имаше и още по-големи, но трудни за носене в самолета. Миловидната млада жена беше толкова доволна от нашето посещение. Много ми се искаше да си направим снимка за спомен, но не посмяхме да я безпокоим с това желание. Достатъчно беше, че се докоснахме до нейния свят и разговаряхме толкова приятелски.

На следващия ден се отправихме към Мидланд. Това място беше на доста разстояние от Китченер, но приехме предизвикателството да пресечем една по-обширна територия от Онтарио, единствената провинция, граничеща с Големите езера. След като бяхме посетили две от тях, защо да не се докоснем и до третото, Хурон, макар и само край брега на красивото заливче!

Отседнахме в един тих и приятен мотел, това се казваше почивка. Днес бяхме се отказали от всякакви посещения, пътуването беше достатъчно.

В следобедните часове излязохме да поразгледаме градчето, поразходихме се край пристанището, но слънцето все още прежуряше, та скоро се скрихме на сянка под чадърите на близкия ресторант. Да се пийне нещо освежително, беше добра идея, но за пушачите е кошмар, когато това удоволствие е лишено от цигарения дим. А тази забрана е наложена доста екстремно в Канада, та дори и в открити заведения не може да се пуши. Мъжът ми вече беше разгневен, аз предусещах надигащата се буря, но в този момент забелязах, че на някои от крайните маси, клиентите си пушеха спокойно. Оказа се, че там е разрешителната зона за пушачи. Веднага се преместихме, как иначе?

Въпреки че седяхме на открито, въздухът наоколо беше доста задимен, но на пушача точно това му харесва. На мен обаче ми действаше главозамайващо, особено след пътуването с кола. За да има мир, единият трябваше да отстъпи - естествено, че тази роля винаги се падаше на непушача.

Мъжът ми потъна в света на малките си удоволствия: бира, цигара и вестник. Наоколо шумна мъжка компания, имаше създания и от нежния пол, но те дотолкова се бяха еманципирали, че просто да им се възхитиш на издръжливостта. Над главите ни пращяха високоговорителите, но кой им обръщаше внимание. Хората така са се сраснали със шума, че явно се чувстват неловко без него.

Как да се измъкна от тази кръчмарска обстановка, преди да ми е призляло съвсем? Това хич не е каприз, то е моето вродено разбиране за живота. Не мога да се нарека саможива, обичам да се срещам с хората, но тези тук не бяха от моята кръвна група. Трябваше по най-деликатния начин да се спася.

Ако една жена е лишена от фантазия, която някои наричат "хитрост", то ще има много да търпи и да се самоизтезава и винаги ще бъде виновна за всичко.

Веднъж прочетох един интересен пасаж в книгата на една авторка. Тя казваше, че мъжете са много лесни за управляване, трябва само да ги хвалиш и ще ги водиш като кученце с каишка. Трябваха ми доста години, за да схвана тази проста философия, но когато тя проникна дълбоко в съзнанието ми, мисля, че не бих се разделила с нея, докато съм жива.

Въпреки изнервящата ме обстановка, обсипах мъжа ми с похвали за избора на това интересно кътче Мидланд, което нямам търпение да разгледам. Той, крайно поласкан, ми начерта върху картата маршрута за утрешния ден, който щеше да бъде абсолютно в мой стил - посещение на светите места. Не се пощадих от нови комплименти, след което добавих, че докато той прочете вестника, аз ще надникна зад оня пясъчен насип... Ех, ама толкова съм благодарна на оная непозната авторка, чийто съвет не беше случаен!

Да се пренощува в един тих и спокоен мотел, след натоварената програма и луксозните хотели, беше напълно разтоварващо за мен. Днес нямаше да се обличам прилично за закуска в ресторанта, нито пък ще отговарям на вечния въпрос: "Хау ар ю"? Да се чудиш, защо те питат постоянно за нещо, което хич не ги интересува! Длъжен си и ти да бъдеш любезен и обикновено казваш: "Файн", а на лицето ти, щеш не щеш, трябва винаги да има "смайл". Ама че банално!

Направихме си кафе в стаята, имаше всичко необходимо за това удоволствие. Аз бях купила за себе си плодове, а мъжът ми си направи няколко сандвича. Сервирах с таблата приятната закуска навън, върху масата под голямото дърво. Тишина, спокойствие и слънчеви милувки... вече предвкусвах насладата от днешния ден!

Историческият парк на Хурония беше разположен в прекрасна местност на брега на реката, вливаща се в залива Джоржиен, заобиколен от гористи хълмове, приютил най-интересните исторически местности в Мидланд, чиято история започва преди около 350 години.

Martyrs’ Shrine е едно свято място, посещавано от многобройни поклонници и туристи. Храмът е завършен през пролетта на 1926 година и е посветен на Канадските мъченици за вярата и справедливостта. Мисионери от йезуитския орден, както и посветили се на Бога отци и братя от различни страни, са работили тук през годините 1625-1650, за да проповядват Евангелието на местните аборигени, хуроните. Осем от тези мисионери са канонизирани за светии.

Изненадващо за нас беше неимоверното посещение в този предобеден час. Пред входа на обширния парк, водещ към светите места, имаше задръстване от коли. Същата ситуация ни чакаше и вътре, доста обикаляхме, докато намерим място за паркиране. Наоколо гъмжеше от народ, веднага ни направи впечатление, че бяха все от индийската общност. Като че ли бяхме единствените от бялата раса.

Пред величествения храм, построен в готически стил, се честваше някакъв празник, развяваха се различни знамена и гербове, облеченият в бели дрехи свещеник от същата националност, говореше по микрофона, може би извършваше литургия.

Позаинтересувахме се и разбрахме, че това са тамили от Шри Ланка, приели християнството, и днешният ден е техен голям религиозен празник. Видях толкова вяра в очите на тези, които се молеха, коленичили пред олтара.

Мъжът ми, чиято глава е цяла енциклопедия, накратко ми разказа за политическите причини и борбите на този народ, пръснат сега по света. В Швейцария дори познавам някои от тях, които живеят в нашия кантон. Но за първи път виждах толкова много тамили, събрани на едно място, при това, изповядващи християнската религия.

В Парка на Martyrs' Shrine

Местността беше прекрасна, а в огромния парк имаше още много места за посещение. Тук бяха погребани доста архиереи, служили в Храма на Канадските мъченици, след неговото освещаване. До многобройните мемориални паметници се развяваха националните флагове на европейските държави, почели паметта на своите мисионери. Не можах да сдържа сълзите си, когато видях православния кръст и иконата на Божията Майка, на гроба на един славянски митрополит. Какъв живот са имали тези Божии служители!

В съседство се намираше историческото място Сент-Мари в страната на Хуроните. Тази атракция представляваше истинско национално съкровище, което трябваше да се види непременно. След множество исторически изследвания и археологически разкопки става възможно възстановяване седалището на френските мисионери в оригиналния му вид.

Най-напред гледахме филм за историята на тази историческа общност, който се излъчваше на английски и френски. Специално за мен смениха лентата на френски, та можах спокойно да се съсредоточа върху сюжета. Особено ме развълнува съдбата на отец Габриел Лалман, под чието ръководство се подготвя и осъществява мисията, приела названието Сент-Мари в страната на Хуроните.

Всъщност тези мисионери са били първите представители на Нова Франция, създали европейска колония през 1639 година в сърцето на страната Вендак. Туземното племе вендати, наречени по-късно хурони, споделя сътрудничеството си с френските йезуити, които култивират техните градини и транспортират с дървени канута добитък от Квебек. През 1648 година Сент-Мари е представлявала една пета част от населението, установено в Нова Франция.

Наред обаче с просперитета на общността, е нараствало отчаянието и озлоблението сред някои групи от вендатите. Различните култури и идеологии са били извор на постоянни конфликти. Болести като инфлуенца, рубеола и вариола, принесени от белите, са се оказвали смъртоносни за индианците и са причинявали пълни опустошения сред тях. Постоянните конфликти между Вендати и Ирокези са комплицирали още повече ситуацията.

През юли, 1648 г. ирокезите атакуват селището Сен Йозеф, убиват отец Антоан Даниел и много вендати. Една година по-късно са заловени и измъчвани йезуитите Габриел Лалман и Жан дьо Бребьоф, също и стотици вендати изгубват живота си. Останалите живи обитатели на Сент-Мари се разпръсват, очаквайки трескаво нова атака. Такава обаче никога повече не се появява.

Йезуитите вземат решение да сложат край на мисията и подпалват Сент-Мари през настъпващата есен. Заедно с техните ученици, покръстени вендати, се отправят на дървени лодки към остров Сен-Йозеф, където основават Сент-Мари ІІ. Но след една тежка зима, обречени на мизерия и глад, напускат своята мисия в страната Вендак и през 1650 година се завръщат в Квебек. Руините на Сент-Мари потъват в забрава почти три века, обрасли с гъсти и непроходими гори. Костите на мъчениците Лалман и Бребьов биват съхранени в тайна гробница, която с времето става свещено място за поклонение на християните.

След видяното на екрана, интересът ми към това историческо място беше неимоверно силен. Една широка пътека, посипана с дървени стърготини, ни отведе към голямата порта и ние потънахме в един съвсем различен свят. Следвахме плана върху илюстрованата карта и неусетно ставахме съпричастни в ежедневието на някогашните обитатели.

Историята на Сент-Мари е история и за живота на трите групи хора, съставляващи общността: вендати, йезуити и работници.

Индианска шатра в селището Сент-Мари, Хурония

Вендатите са били един много организиран народ, състоящ се от четири племена. Думата "вендат", означава обитател на остров или полуостров. По-късно тяхното название бива заменено с европейската дума "хурон", която речниците определят като синоним на груб, див, брутален. Това название може би идва от странните им прически с рошави и нечисти коси. Местността, която са населявали, през тази епоха се е наричала "Вендак", а сега носи името Хурония.

Днес можем да си представим донякъде живота на тези племена, докосвайки се до техния суров и примитивен начин на живот. Но едно е да гледаш филм, друго е да попаднеш в действителността. Аз можех да остана с часове в шатрата, но да разказвам сега, някак не ми се иска. Фотообективът е уловил тези мигове много по-добре.

Въпреки че вендатите са проявявали толерантност спрямо различните мнения помежду си, имало е напрежение между христианизираните и тези, които са държали на традиционните вярвания. Затова са пребивавали в отделни шатри, на разстояние една от друга.

Йезуитският орден е бил основан през 1540 г. от Игнасио Лойола. Неговите привърженици се посвещават на евангелизирането на населението по целия свят. Благодарение на своята изтощителна формация и сурова дисциплина, те са били идеалният орден за работа като мисионери в Новия свят. Считали са туземците като народ, който дълго време е бил отделен от Бога, и тяхната свята мисия е била да ги евангелизират.

В църквата Сен-Жозеф се намират гробниците на двамата мъченице Габриел Лалман и Жан дьо Бребьоф.

Църквата Сен-Жозеф в селището Сент-Мари

Малка група от хора, присъединили се към Ордена по религиозни причини, са работили за йезуитите срещу подслон, храна и облекло. Други са били така наречените "ангажирани", също и "братя", членове на Ордена, малки момчета, някои само на десетина години, са работели като чираци. Жени европейки не е имало в Сент-Мари, поради тежките условия и опасности при пътуването. Те са се надявали, че един ден, когато се установи мир между Ирокезите и Вендатите, тази страна ще просперира и ще могат да я посетят.

Днес във възстановените ателиета се показват някои от старите занаяти. В ковачницата например младото момче, облечено като чирак, направи един голям гвоздей и ми го подари за сувенир, но за съжаление, ми го отнеха на летището в Торонто. Бях го забравила в чантата си и прецизните уреди го уловиха. Но затова пък залъчето царевичен хляб, което ми предложиха любезните момичета в кухнята, никой не можеше да ми отнеме, защото отдавна го бях погълнала.

Кухнята в селището Сент-Мари

Не помня колко време останахме в тази вълшебна атракция, но просто не ми се искаше да я напускам. После разглеждахме музея и накрая, когато краката ни повече не ни държаха, седнахме за кратък отдих в ресторанта.

Днес емоциите се оказаха предостатъчни и за третата голяма атракция, Селището на Хуроните, нямахме повече сили. Решихме да го посетим през утрешния ден, преди да потеглим към Торонто.

Голямата шатра в селището на Хуроните

Част от интериора на Голямата шатра в селището на Хуроните

Селището на Хуроните хвърля малко светлина върху живота на тоя народ през 16-ти век, точно преди пристигането на Европейците. Успях да прочета някои рекламни материали и да разгледам картата. Да разказвам, няма смисъл, просто само ще спомена, че тези места са много интересни и с едно приятно посещение могат да се научат много полезни неща. А който се интересува повече от историята на хуроните, може да си купи книги за тях, както стори мъжът ми. Аз предпочитам да видя с очите си. Така и направих през тези 2-3 часа, оставайки по-дълго и сама в шатрите. Особено потайно и странно се чувствах в малката колиба на шамана, но снимката няма да показвам, че е много страшно!

Сбогом, Хурония, кожените пантофи ще ми напомнят винаги за теб!

Ето ни в Торонто! Преди седмица все още четях информация за забележителностите на града, а вече съм сред тях. Движим се с колата по Йонг Стрийт, най-дългата улица в света, призната за такава през 1998 г. и включена в книгата на Гинес. В продължение на 41 км имам възможността да изживея първите си впечатления, докато стигнем до хотел Новотел, който се намираше съвсем близо до езерото Онтарио. Току-що се бях разделила със селището на Хуроните и още бях под впечатление от техния примитивен начин на живот, а тук пред очите ми се издигат величествените небостъргачи! Как тази страна е успяла да достигне такова развитие само за някакви си 2-3 века?

Торонто

Настанихме се в хотела, поотдъхнахме от пътуването и излязохме навън. Стигнахме до кея, но мъжът ми нямаше желание за дълга разходка и предложи да седнем в някое бистро. Предоставих му удоволствието сам да организира посещенията ни през утрешния ден в приятната компания на чаша бира и цигара, мен не ме свърташе на едно място.

Разхождах се около два часа по кея и в парка, гледах от разстояние Си Ен Тауър, обиколих около величествените сгради в карето между Йорк Стрийт и Куин Стрийт и се върнах на познатата ми вече Йонг Стрийт. В съседство се намираше Олд Таун Торонто, който ме привличаше, като всеки Стар град, но наближаваше часът за срещата с мъжа ми, а той хич не беше от търпеливите. За да не предизвиквам напразно градоносни облаци, се отправих към хотела. Утрешният ден щеше да бъде и без друго наситен на посещения, та беше разумно да не изразходвам силите си наведнъж.

Първата атракция, на която се спряхме единодушно, беше един тур с открит автобус. Времето беше малко хладно, духаше вятър, но бяхме благодарни, че не вали, иначе разходката би се помрачила. Настанихме се на втория етаж в шарения автобус и потеглихме. Имаше гид на английски, аз тъй и не чух да се говори друг език, дори и френски, който беше официален в страната. Но когато човек включи интуицията си, му е все едно на какъв език говорят, а освен това имах до себе си превъзходен преводач.

Фантастичното на тази разходка беше, че не е ограничена по време, можеше да се слиза на всяка спирка, да се разглеждат желаните обекти и после отново да се продължи по маршрута със следващия автобус. Това ние направихме при замъка Каза Лома.

Замъкът Каза Лома в Торонто

Да се открие романтизма на една отминала епоха и да се почувства нейният прелестен свят, трябва непременно да се посети прочутият замък Каза Лома в Торонто. Това великолепно имение е наследство от сър Хенри Мил Пелат, виден финансист, индустриалец и канадски военен в началото на ХХ век, за когото искам да разкажа накратко.

Хенри Мил Пелат се родил на 6-ти януари, 1859 година в Кингстоун, щата Онтарио. След завършване на колежа постъпил на работа при баща си, брокер в просперираща фирма, която забогатяла не толкова от финансови операции, колкото от доставка на оръжие. Именно за своите преки участия във военните действия, сър Хенри Пелат бил удостоен с благородническата титла "рицар" от крал Едуард VІІ. Направил и блестяща военна кариера, достигайки до чин генерал-майор в един от най-старите режими на Канада. Успешно развивал хидроелектрическата промишленост, използвайки за производство на енергия Ниагарския водопад. Бил първият човек, който "осветил" Торонто. Но си останал непоправим идеалист и мечтател, някои добавят и "неудачник", за мен обаче той е щастливец!

Сър Хенри решил да осъществи мечтата на своя живот и се обърнал към известния архитект Едуард Ленокс, който не се поколебал да се включи в ексцентричното предприятие на своя чуден приятел. Известно време двамата пътували из Европа, разглеждайки известните средновековни замъци. Банкерът обяснявал какви са неговите идеи, а архитектът внимателно се вслушвал в думите му.

През 1911 г. Ленокс създал проекта на четириетажния замък с 96 помещения. Строителството продължило три години и за постройката били изразходвани 3,5 милиона канадски долара. Още толкова били вложени в обзавеждането.

Сър Хенри и съпругата му лейди Мери, заедно с единствения си син, живели десет щастливи години в Каза Лома. Имали 40 домашни служители и прислужници, защото за техния дом, пълен с рицарски доспехи, тайни входове, съоръжения, зимна градина, два големи органа и ред други чудесии, била необходима доста работна ръка.

Сър Хенри щедро финансирал и други почтени инициативи, а леди Мери, въпреки че била прикована в инвалидна количка, активно се занимавала с обществена дейност и най-вече с историята на Торонто.

Но да си финансист и идеалист едновременно е доста сложно, дори и за рицар като сър Хенри. Разразилата се криза в Канада го разорила напълно. Опитал се да спаси положението, като превърнал долния етаж в ресторант, но и това начинание се оказало неуспешно. Никой не се осмелявал да купи замъка и тогава той решил да го заложи, което би му позволило поне да покрие дълговете си.

Когато описвали имуществото, сър Хенри пушел в билярдната с приятелите си и разменял иронични забележки по повод случващото се. Обичал много да ходи пеша, на ден изминавал по няколко километра, но точно в десет часа си лягал и заспивал спокойно. Всички се чудели как може да има здрав сън, когато всичко наоколо гори, но сър Хенри притежавал своя собствена философия за живота. Преместили се да живеят в една обикновена къща и скоро след тези събития леди Мери починала.

В 1933 година властите в Торонто решили най-накрая да се заемат със стопанисване на замъка и през 1937 Каза Лома бил открит като музей.

Когато сър Хенри Пелат починал през 1939 г., на погребението му се стекъл почти целият Торонто. Неуморният рицар имал в банковата си сметка само 50 долара, а последните му думи били: "Нищо не съм донесъл на този свят, нищо не мога и да отнеса".

На това място бих могла да остана през целия ден, защото замъците са моята слабост. Потъна ли в техния мистериозен интериор, изгубвам представа за времето. Още с влизането си в просторния хол почувствах, че ми предстоят доста емоционални преживявания. Усещането за интимност се засилва от прекрасната идея, телефонният гид да бъде записан от името на лейди Мери. Разказът се води просто и с леко чувство за хумор, така, както го е правила истинската стопанка на този дом.

Духът на сър Хенри витае навсякъде. Ето, в трапезарията слушам, че почти всяка вечер са имали визити и гости, чийто брой понякога е достигал до сто човека. Сър Хенри е питаел особен афинитет към благородниците, бил е готов на всякакъв жест. Веднъж неговите приятели решили да се пошегуват и му казали, че тази вечер на гарата пристига сър Джон. Без да чака повече обяснения, сър Хенри се запътил с файтона да го посрещне, но когато пристигнал на гарата, оказало се, че сър Джон е един голям котарак в клетка.

Останах по-дълго време в спалнята на сър Хенри, слушайки разказа по телефонния гид. До камината се намира едно секретно място, където се пазели поверителните документи. Не по-малко интересна е банята със странния душ: водата обгръща тялото отвсякъде с помощта на шест порцеланови чешми.

Спалнята на сър Хенри Пелат

"Лейди Мери" с усмивка в гласа добавя, че нейният съпругът е бил истинско дете - щом му хрумнела някаква идея, не намирал спокойствие, докато не я осъществи! Така например, наредил да се постави телефон във всяка стая, за бърз и удобен контакт с прислугата, и в Каза Лома се водели повече телефонни разговори, отколкото в цял Торонто.

На третия етаж е уредена изложба за живота и дейността на сър Хенри и леди Мери, а една дървена стълба отвежда направо до покрива. Можех ли да пропусна тази тайнственост! Изкачих се чак до върха, откъдето се открива великолепна гледка към целия град.

А в подземния етаж чудесата не свършваха, там се намираше избата с богатата колекция от 1800 бутилки вино и шампанско. Промъквах се по много тесни и тайни входове, тъмни стълбички и скрити вратички... ех, не можех да се наситя на такава криеница! Дълъг тунел свързваше замъка с конюшнята. Сега в подземния етаж е уреден един уютен ресторант.

За градината няма да разказвам, тя е истински шедьовър на изкуството. За съжаление не можах да я разгледам както трябва, понеже мъжът ми настояваше да тръгваме. Затова обичам да съм сама в замъците, стигат ми духовете на живелите в тях рицари!

Обикаляхме още с открития шарен автобус, слязохме на Китайския квартал, поразходихме се из него, никога не бях виждала толкова китайци наведнъж!

Имаше още италиански, португалски, гръцки и индийски квартали, но тях не ги посетихме. Тамилите вече ги видяхме, а останалите народности са ни съседи, знаем се. И всички тези някогашни и сегашни емигранти, заедно с аборигените индианци, представляват днес канадската нация.

През цялото време ме занимаваше една мисъл: няма лош народ, има лоши управници!

CN Tower в Торонто

Като последна атракция за днешния емоционален ден оставихме Си Ен Таур, която беше отворена за посещение до 23 часа. Още с влизането до слуха ми достигнаха познатите крясъци: уан, ту, три... Фотографите! Предложих на мъжа ми да минем спокойно, да кажем усмихнато "тенк ю" и да продължим, но той не можа да изиграе ролята си и пак се остави да го убеждават за една снимка. Аз се справих отлично.

CN Tower е най-величественият символ на Торонто, техният идол! Архитектурен триумф и инженерно чудо! Открита е на 26 юни 1976 г. и до 2007 е най-високата сграда в света. Изпълнява ролята на телевизионна кула. Построена е в центъра на Торонто, до първия в света изцяло покрит стадион Роджърс център. Над 25 години е начело в рекордите на Гинес за такива обекти. Посещавана е от над 2 млн. туристи годишно.

Използват се 6 високоскоростни асансьора, като качването на 346 м става почти за минута. До върха на кулата са общо 553,33 м. Край асансьорите преминава най-дългата стълба в света, 2579 стъпала, която не е достъпна за туристи. Веднъж годишно по нея се провеждат състезания за спортно качване.

Кулата разполага с общодостъпни тераси за изглед, остъклени с двойни противокуршумни стъкла, въртящ се ресторант, кафене за 500 посетители, под което се намира залата със стъкления под. Гледката отдолу беше зашеметяваща, направо ти се завива свят и политаш. Малцина се бяха осмелили да стъпят върху стъклата, други лежаха по гръб или лазеха като бебета. Мъжът ми, щом погледна, пребледня и се отдръпна веднага. Аз превъзмогнах цялото си вътрешно напрежение и пристъпих върху стъкления под, като си наложих да гледам надолу. Убийствена гледка, сякаш си във въздуха, а сградите под тебе едни мънички и колите се движат като детски играчки. Ако в този момент нещо изпукаше или се заклатеше, вероятно мнозина щяха да получат удар.

Изглед от CN Tower

Не можех да се наситя на фантастичните изгледи към целия Торонто. Обикаляхме дълго кръглата площадка и снимахме отвсякъде. За щастие времето беше слънчево и се виждаше всичко, като на длан. Поколебахме се дали да вечеряме във въртящия се ресторант, но решихме да се разходим за последен път и да вечеряме в хотела.

Торонто - изглед от CN Tower

На връщане минахме през гарата, още едно място, достойно за възхищение. Бях се отдала на мислите си, а в такива случаи изгубвам представа за време и място, та съвсем естествено възприех заминаващия за Лондон влак. Дори попитах, за колко време пристига и се учудих, че е толкова близо. Е, усетих се след малко, но вече бях си заслужила шегата.

Най-после да чуя мелодична френска реч. Господинът, който ни обслужи за вечеря, беше канадски французин от Квебек. Този мъж просто грабваше със своя финес и изискано поведение, със своя чар и интелигентност. Веднага ти става ясно, че той не е обикновен сервитьор. Понеже се бяхме увлекли в разходката, позакъсняхме и сервирането в ресторанта беше приключило. Джентълменът предложи да ни сервира във фоайето, което беше много приятно място. Начинът на общуване и естественото му поведение привличаха и респектираха едновременно. Такъв тип хора ми стават моментално симпатични, веднага усещам, че са от моята кръвна група и ми се иска да общувам с тях на драго сърце. За съжаление, се срещат много рядко.

Споделихме впечатлението си от Торонто и аз го попитах, какво означава CN изписано пред Tower?

Насионал Канадиен, отвърна той спонтанно и веднага с усмивка размени местата на думите: Канадиен Насионал! После доуточни на английски: Canada’s National Tower!

Аз обаче придадох друго значение на този символ и възторжено изрекох:

Браво на Канадската Нация!

© Таня Шелхорн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2010, № 2 (123)