ГЕЙ ТЕМАТА - ПРЕДИ И СЕГА

Моника Писанкънева

web

Българският хомосексуален субект не можа или по-скоро не пожела да се самоконституира като политически в периода на прехода от авторитаризъм към демокрация, въпреки наличието на съдействие от страна на международното гей движение. Предпоставки за политизирането на хомосексуалната идентичност не липсваха, но явно не бяха достатъчно условие за възникването на общностно самосъзнание, което от своя страна да доведе до масови действия. За разлика от други малцинства, лесбийките и гей мъжете в България не бяха подложени на явна дискриминация през посочения период, а проявите на насилие спрямо тях от страна на анти-гей групи бяха сравнително редки. Полицейските хайки по обществени тоалетни и заведения с преобладаваща гей клиентела като остатък от предишния режим бяха прекратени към средата на 1990-те в духа на новото отношение на властта към различните малцинствени групи. Присъствието на дискриминационен мъртъв текст в Наказателния кодекс (член 157, алинея 4) до 2002 г. наистина предизвикваше известни опасения, че при едно по-активно самозаявяване на движението за хомосексуална еманципация в публичните пространства, властта би имала законово основание да предприеме репресивни действия. Но подобно самозаявяване не се случи, а развитието на преговорите за присъединяване на България към Европейския съюз се превърна в решаващ фактор за премахване на повечето дискриминационни текстове от НК и приемането на един от най-либералните антидискриминационни закони в Европа към настоящия момент. Донякъде за съжаление на гей и лесбийките-активисти, премахването на последната дискриминационна клауза от българския Наказателен кодекс по отношение на хомосексуалните не стана под натиск отдолу-нагоре, а по препоръка, идваща от Брюксел.

С влизането в сила на Закона за защита от дискриминация от 1.01.2004 г. като че ли изчезна и последната надежда, че законово-оправданото нарушаване на правата ще е онзи фактор, който ще обедини българските гей и лесбийки за единни действия. В същото време се отвори ново поле за дейност на организациите, работещи в полза на лица с хомосексуална идентичност: предоставянето на услуги, които да съответстват на интересите на отделния гей или лесбийка. Воденето на дела по отделни случаи на нарушаване на правата вероятно ще бъде един от факторите за привличане на общественото внимание върху гей темата в близко бъдеще, но практиката на гей активизма в България от последните 5 години показа, че акцентирането върху неприемането на хомосексуалните не е най-печелившата стратегия за тяхната интеграция. В новата законодателна среда и укрепваща консуматорска култура трябва да се разработят нови стратегии за конституирането на гей и лесбийските идентичности в публичните пространства. За разлика от съмнителните възможности за политизация на хомосексуалните идентичности почти 40 години след Стоунуол и то в българската среда, в която трудно вирее какъвто и да било радикализъм, възможностите за интегриране на гей и лесбийките като потребители на определени стоки и услуги тепърва ще се експлоатират.

Набързо очертаното ситуиране на хомосексуалните идентичности в развиващото се българско гражданско общество след 1990 г. дава отговор на въпроса за липсата на сериозен дебат върху гей темата в публичните пространства. Трудно се дебатира върху нещо, което е невидимо. Спорадичните появявания на гей и лесбийки активисти в медийните пространства от 1998 г. насам се явяват по-скоро признак на неуспешни опити да се конституира някакво общностно самосъзнание, отколкото свидетелство за наличието му. В същото време спекулативното изкривяване на гей темата в жълтите медии и развлекателните продукти на по-сериозните медии се превърна в едно от любимите развлечения на отегчената от свръхполитизирания информационен поток публика. Макар и дразнещо, подобно изкривяване не би могло да се тълкува като наличие на злонамереност спрямо хомосексуалните от страна на медиите, поради отсъствието на каквото и да било желание за "coming out" на обикновения гей българин, който би могъл да покаже, че с нищо специално не се отличава от хетеросексуалния си съсед. И понеже "спасяването на давещите се е дело на самите давещи се", липсата на адекватно представяне на гей темата в публичните пространства се дължи най-вече на пасивността на онези, които биха могли да въведат политически коректен стил на говорене по темата.

Доколко обаче дебати и дискусии по гей темата в медиите биха довели до адекватно отношение към гей и лесбийките в българската среда, е друг въпрос. Интегрирането, което да стане не за сметка на претопяване на различията, а за сметка на преодоляване на предразсъдъците, обикновено изисква не просто говорене, а активни действия. Активност най-вече от страна на хората, които желаят да се интегрират и да станат неразделна част от масовата култура, каквато всъщност винаги са били, но за сметка на прикриване на различието си. Припомняйки си една стара българска поговорка, че "лозето иска не молитва, а мотика", активистите за интеграция на гей и лесбийките в България май вече следва да погледнат в друга посока. Очевидно опитите за политизиране на адаптиралия се към средата, професионално реализиран гей българин, не дадоха резултат. А политизираните гей и лесбийки-активисти не успяха да намерят достатъчен брой поддръжници за формиране на "движение" и останаха като самотни донкихотовци да проповядват защита на правата на хора, които отричат някога да са били жертва на нарушаване на правата. Такъв е случаят с активистите на първата и доскоро единствена гей организация в България - "Джемини". Достатъчно ефективна или не, нейната дейност допринесе за включване на въпроса за правата на хората с хомосексуална ориентация в обществения дневен ред чрез медиите. В същото време обаче, членската маса на "Джемини" присъстваше във все по-малък размер на годишните събрания от 2001 насам, въпреки наличието на финансиране за организационно укрепване и популяризиране на дейността на организацията. Паралелно с това нарастваше броят на лесбийки, гей мъже и трансджендър личности, които успешно се интегрират, без да крият своята хомосексуалност пред обществеността, обаче не припознават себе си сред целевите групи на "Джемини" и не търсят контакт с организацията. Подобно на много други български неправителствени организации, финансирани от международни донори, "Джемини" се натъкна на проблема с разминаването между програмни цели и реални интереси на целевите групи, за които работи. И до ден-днешен не е ясно дали ще успее да се справи с този проблем.

Развитието на българската консуматорска култура постави на дневен ред нуждата от диверсифициране на потребителите, което по естествен начин доведе до толериране и дори стимулиране на различията във всяко едно отношение. Без да подценяваме личностния фактор в структурирането на нови типове гражданственост, се налага да признаем преимуществото на икономическите стимули пред чисто интелектуалните в развитието на така нареченото гражданско общество в широкия смисъл на думата. През последните няколко години динамично развиващата се българска масова култура постепенно прие различните сексуални идентичности както като консуматори на разнообразни авангардни стоки и услуги, така и като продукт, който предизвиква интерес и стимулира оформянето на нови нагласи в масовия потребител. Медиите първи отвориха врати за представянето на сексуалните идентичности като пърформанс.

Вълнообразно нарасна броят на медийните продукти, най-вече в сферата на поп-музиката и киното, които експонираха различни образи на гей, лесбийки и трансджендър, подчертавайки тяхното естествено присъствие като част от ежедневието. Нощният живот в най-големите български градове също така постепенно обърна гръб на самоизолацията на лесбийки, гей мъже и трансджендър в обособени заведения и възцари господството на микс клубовете. Поп културата уверено наложи сексуалната амбивалентност като модерен имидж и загърби традиционни представи за женственост и мъжественост. В такъв контекст възникването на организации, чието разнообразие от услуги за лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансджендър не се изчерпва със защита на правата и превенция на болести, предавани по полов път, стана реална необходимост. Новата вълна неправителствени организации, работещи в полза на гей, лесбийки и трансджендър в България (Фондация "Куиър България"; Ресурсен център на лесбийки и бисексуални жени "Билитис"; гей спортен клуб "Тангра" и др.), за разлика от предходната, успя да привлече по-голям брой успешно реализирали се в професионалната и лична сфера активисти, които сами по себе си могат да бъдат взети като пример за интегративно мислене. Скоро след размножаването възникна и идеята за мрежуване с цел да се координират по-добре действията на организациите, да се обменя информация и да се планират съвместно дейности, които отговарят на реалните интереси на различни групи лесбийки, гей мъже и трансджендър. Групите по интереси очевидно заместиха имагинерното понятие "общност" и това доведе до включването на несъмнено по-малко политизирани хомосексуални активисти в дейността на новите организации.

Именно показването, експонирането на разнообразните образи на сексуалните идентичности в публичните пространства, а не говоренето за тях, е пътят към постепенното им интегриране в масовата култура. Отказът от анализ на очевидния факт, че известен процент от българите така или иначе са хомо- би- или транссексуални, съчетан с промотиране на техните консуматорски интереси към определени видове стоки и услуги, които именно благодарение на тях стават все по-търсени на пазара, е най-лесният начин да се постигне равнопоставеност на споменатите идентичности в обществен план. И дано анализът на гей темата си остане прерогатив на интелектуално изкушените, пишещи в издания, които така или иначе не са предназначени за масовия потребител, а всички останали потребители бъдат изкушени да вкусят от различието, което доскоро е било заклеймявано като "забранения плод".

© Моника Писанкънева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Култура, № 16, 2004.