Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АРХАНГЕЛОВДЕН

web

"Да се завърнеш в бащината къща..."
Димчо Дебелянов

Мрачно-морава икиндия
бавно над лозето увисна пак.
Сам от себе си аз се крия
сгушен, жалък на бащин праг.

А до краката ми кучето легнало,
камък синорен в сърцето лежи.
Вече ми е писнало и дотегнало
от полуистини и полулъжи.

Слушам, ядосано вятърът псува,
виещ злобно, зловещо студен.
(Дома, на село в Буджака гостувам,
в късна есен по Архангеловден.)

Лутам се нощем из малката стая,
сън ме не хваща от грехове.
Чувам в душата си зов окаян,
викащ отчаяно през векове:

"Помниш ли, сине, ти потеклото,
знаеш ли своя си корен и род?
Време минава, съхне дървото
помни, че до корена пада и плод..."

А зазори ли - гласът се изгубва,
стига да отворя къщна врата:
още от детството познати са хубаво
дюля и люляк, дори и пръстта.

*

Тихо из двора майка ми шъта.
Баща ми, усмихнат, коли курбан.
Обличам се бързо, излизам на пътя
с кофи в ръцете, до Хаджийски геран.

Тук подранилия врати геранилото
(бий на очи, че е от снощи пиян,
а може да е спал в леглото с килото),
комшия-до шия Кривошиев Иван.

"Мамкам... с кратуни, глави бозаджийски.
Ех! Вий, руснаци, братушки-славяни..."
Ядосан, той псуваше президента русийски,
поверил си мъката на този геран.

Щом ме видя, си избърса ръцете
и ме прегърна: "Блазе ти, блазе ти!
Чух, че сега си заминал в България.
Ами стария мислиш ли, мислиш ли стария?"

Съседът ми тежко главата поклати,
ала сърцето боли ли - боли...
Какво ли и колко ли имат да патят.
Знай ли се утре какво ще вали?

Тежки кахъри - леки бакъри,
тръгнеш ли с пълно - бъди оптимист.
На поразия (само пригълнах)
иде насреща ми бивш коммунист.

(Пустата памет, човек да си бае,
лека му пръст на дядо Стоил,
викаше: "Мише, момченце, глупав си, айол,
от комунистите ний не сме каил".

Нямаше грешка, виждал далеко,
но със закъснение аз проумях.
Човек поумнява лека-полека.
Но минава живота - живях-не живях.

Беше с години номенклатура.
Колко кръвчица изпил е с инат.
За съжаление, и днес е фигура,
макар недодялан, но сега - демократ.

"Иванович, здрасти! На гости приехал,
ний та читаем, наший поет".
"Здрасти, панове" - сдържано рекох,
а си помислих: "Прекрасен сюжет"...

Но за съселянина. Седеше на пейката,
очакваше ред във фризьорския салон,
светлозвънтяща като копейка,
за мен непозната буджакска мадона.

В погледа имаше нещо тракийско.
Кършеше дивни ръце и снага.
В очите й пламък гори мераклийски,
замислено смесен със лека тъга.

Усмивка усетих, но само с гърба си.
И сам под мустак се усмихнах лукаво:
"Ще си намери, каквото си търси,
Таз непозната буджакска Десислава".

*

Влязох във двора, окачих небрежно
кофите пълни на стария водник.
А редом цъфтеше димитровче нежно,
сланясало стенеше, излъхваше вик:

"...Донесе ме тук преди век от Балканите
и ме ориса стара жена,
в свойте цветя да нося ви раните,
вечно кървящи и вечно в слана..."

А утрото носеше викът му омаяно
и го кръстоса с църковния звън.
Имаше нещо тържественотайно
в студеномъгливия Архангеловден.

*

И ето, върха на мечтите жадувани,
макар и дребнави, но мили неща,
след дълга раздяла и тежко пътуване
да седнеш на маса със майка, баща.

До образ Господен блещука кандилото.
От майка - безбожник аз - с кръст осенен.
Ето ми вярата, ето ми силата:
Аз - в моите старци и старците - в мен.

Усмихнат, баща ми, Архангела слави
с чаша младо искрящо вино:
"Ай, Михаиле, наздраве!
На многие лета! Наздраве!"
А майка допълва: "Дай боже. Дано".

Чаша по чаша и дума по дума,
лее се вино, лее се реч.
С глас шумолящ като есенна шума,
баща ми промълви: "Далеч е България...,
за нас е далеч.

Аз не те коря и не ща да досаждам.
Досадата оставя лиша следа.
Но знай, че старо дърво не пресаждат,
а присадиш ли го, няма файда".

Прекъсна си думите, избърса окото си
и с глас продължи хем дрезгав, хем сух:
"...нето ще цъфне, нето ще върже дървото,
и все ако стане, то плодът е кух".

Отдавна я зная таз истина стара,
но тук е на място и в нужен момент.
Аз сърбах си мълком свойта попара
с подкваса байганьовска - интелигент.

Беше се вдигнала вече мъглата
и слънцето шъташе из двора ни тих.
Сланата стопило, измило цветята
и с кървави сълзи то пишеше стих.

*

"Как си, кажи? К'во чиниш, к'во правиш?" -
попита баща ми в гласа със тъга:
"За сега съм добре. За напред - ще се оправя" -
опитах да мина със лека шега.

Той чашата дигна. Последвах го мълком.
И пихме до дъно по стар обичай.
Пиехме бавно, пиеме дълго,
сякаш не вино, а пиехме чай.

С мълчание знаех, че няма да мине
и почнах си разказа, откъдето боли:
"Днес, тате, в България "червени" и "сини"
и какви ли не искаш багри и бои".

"За "върлочервените" - идеен предател съм.
За "синьото" знаме - агент на Русия.
Наивници, смятат, че някой ме е пратил...
А... майната им, тате, я да изпием".

Отново оставихме празните чаши,
и аз продължих: "Но има и хора с акъл.
Честни и мъдри, тях нищо не плаши
и само за тях аз "добре съм дошъл".

Майка ми шъташе и кротко мълчеше,
сякаш я нямаше, не присъстваше тука.
Досипваше манджи. Доливаше чаши,
а знам, че от бока сърцето й пука.

Велико търпение - почтено и свято.
На него се кланям, целувам ръка.
Все тъй до водника кървяха цветята...
А, майка ми, казвайки, стана на крака:

"Грях не бери. Тъмнина не проклинай.
По-добре, сине, свещ запали.
Тя път ще освети и болка ще мине -
нас, скоро два века, така ни боли..."

От кратко по-кратко. От мъдро по-мъдро.
Лаф за баща ми, наука - за мен.
На двора стоеше времето ведро,
над село летеше Архангеловден.

*

Дните се нижеха - делник на празник,
прага ни протриха роднини, комшии.
Вино и приказки (все повече празни)
и вечните думи: "Хапни си бе, пий!"

От Архангеловден до Свети Никола
кацваше зимата тук на прага.
Аз често, в степта - побеляла и гола -
излизах самотен в сърцето с тъга.

И взирах се в нея, от вятър прегърнат,
и сладкостудените й целувки пиех,
но поглед сълзящ, към Балкана обърнат,
аз от Буджака и майка не криех.

А пък защо и от кого да крия,
че ме повика прадядова кръв?
Тук в Буджака съм аз "повтория",
а на Балкана е пъпната ми връв.

Чийший-Градина, Царева ливада, Могилев, 1993-1994

 

 

© Михаил Бъчваров-Бондар
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.12.2016, № 12 (205)
















Партньори