КОНЦЕРТ ЗА ЦИГУЛКА И ПИАНО

Димитър Златинов

web

Действащи лица:

Люси
Петър

Хол в апартамент. Вляво - външната врата. Вдясно - врата, водеща към кухнята и спалните. В дъното - голям прозорец и стъклена врата, извеждаща на терасата. Стенен часовник на една от стените, показващ 10.00 часа вечерта.

Петър е седнал в един от фотьойлите и гледа телевизия. Люси влиза отдясно.

Люси: Кретен!

Петър: Не ми крещи!

Люси: Ти крещиш!

Петър: Не крещя!

Люси: Крещиш!

Петър: Ти започна.

Люси: Ти ме предизвика.

Петър: Аз?... Та аз си лежах на дивана и нищо не правех.

Люси: Ти никога нищо не правиш. Ако не кресна...

Петър: О, я стига!

Люси: Няма ли да ми помогнеш?

Петър: Можеш да го кажеш с по-нормален тон...

Люси: Ти не ме чуваш.

Петър: Чувам те прекрасно.

Люси: Само когато кресна.

Петър: Цял ден съм опъвал каиша...

Люси: Аз да не би за съм лежала? И аз съм работила...

Петър: Не виждам нищо спешно.

Люси: За тебе нищо не е спешно.

Петър: Не и в десет вечерта.

Люси: Погледни какъв хаос е навсякъде! Досега съм мила чиниите.

Петър: Аз пък готвех.

Люси: После изкъпах детето.

Петър: Аз му разказах приказка.

Люси: Легнал до него.

Петър: И затова приказката не се брои като работа?

Люси: Аз трябва да простирам прането, да гладя... Няма ли да се размърдаш?

Петър: След малко.

Чуват се звуци от пиано в далечината, последвани от цигулка.

Люси: О, тези пак почват...

Петър: Не са ли вълшебни тези звуци?

Люси: Какво като са вълшебни?

Петър: Не ти ли харесват?

Люси: Сега ще ни събудят детето.

Петър: Няма.

Люси: В детската стая музиката се чува още по-силно.

Петър: Всеки път, започнем ли да викаме, и те засвирват.

Люси: Глупости! Те не ни чуват.

Петър: Всичко се чува.

Люси: И какво да се чува?

Петър: Не се ли срамуваш?

Люси: Защо да се срамувам? Ти си този, който трябва да се засрами...

Петър: Аз съм виновен пак.

Люси: Аз се разкъсвам всяка вечер, докато ти...

Петър: Престани да ме обвиняваш!

Детски плач от съседната стая.

Люси: Видя ли, че го събудиха!

Петър: Ние го събудихме с нашите крясъци.

Люси: Те го събудиха. Правят го нарочно.

Петър: В това няма и съмнение. На никой не му се слушат крясъци.

Люси: Направи нещо!

Петър: Да направя?

Люси: Иди и им кажи да спрат.

Петър: Ти защо не им го кажеш?

Люси: Пак аз да върша всичко. Ти си мъжът в тази къща. Ти трябва да се оправяш в такива ситуации...

Петър: Къде го пише това?

Люси: Ще отидеш ли или ще умуваш?

Петър: Няма да отида.

Люси: И детето ще продължи да реве оттатък.

Петър: Ако престанеш да викаш - то ще спре да реве.

Люси: Ти си един мухльо. Един мухльо и нищо повече. Защо се ожених за тебе, кажи ми?

Петър: И аз това се питам напоследък - защо си се оженила за мене.

Люси: Ще се обадя в полицията и ще ги докладвам. Те нямат право да свирят по това време на нощта.

Петър: А ние имаме право да крещим като ненормални един на друг, така ли?

Люси: Ти не си никакъв мъж. Да не искаш да защитиш собственото си дете.

Петър: Прилича ми на Моцарт.

Люси: Моля?

Петър: Слушай! Концерт за пиано и цигулка...

Люси: Стига си се правил на интересен.

Люси отива до стената и започва да думка по нея с юмруци.

Спрете, копелета мръсни! Спрете!

Музиката от съседния апартамент продължава.

Хубаво моята майка ми казваше да не се женя за тебе, че си един мърльо и че ще ми съсипеш живота, ама аз, будалата, не я послушах.

Петър: Не е късно да поправиш грешката.

Люси: Късно е. Аз това семейство не съм го създавала, за да го развалям.

Петър: Мисля, че точно това правиш - разваляш го.

Люси: Аз ли го развалям?!

Петър: Не съм аз във всеки случай.

Люси: Нервите ми не издържат вече, разбираш ли това? Някоя вечер ще направя глупост, после и двамата ще съжаляваме до края на живота си.

Петър: Никой няма да ти е виновен, ако го сториш.

Люси: Ти не искаш да разбереш, нали?

Петър: Няма нищо за разбиране.

Люси: Седиш и ми се присмиваш, наслаждаваш се на гърчовете ми.

Петър: Точно това правя. Аз съм от желязо и мене нищо не ме засяга.

Люси: Ти си от желязо.

Петър: А това, че ми ебаваш нервната система всяка божа вечер, че се нахвърляш върху мене и не те е еня какво предизвикваш в мене - върху това ти замисляла ли си се някога?

Люси: Не ме карай да се чувствам виновна. Ако няма причина - аз не бих крещяла.

Петър: Ти си способна да крещиш абсолютно за всичко.

Люси: Така ли?

Петър: Аз на твое място бих отишъл на лекар.

Люси: Ти искаш да ме изкараш луда.

Петър: Искам единствено да си спокойна, нищо друго. Но ти не си. Никога не си. И постоянно истерясваш.

Люси: Докато ние се джафкаме - това дете ще посинее от плач. Разбираш ли, че нещо трябва да се направи с тези кретени оттатък.

Петър: Предлагам да бъде забранено със закон свиренето вкъщи.

Люси: Аз бих подкрепила подобен закон. След като не знаят кога да свирят - по-добре никога да не свирят.

Петър: Толкоз съм уморен от тебе, че ми идва да се гръмна.

Люси: Разбира се. Ти друго няма да измислиш. Да се гръмнеш и да ни оставиш на вълците. Знам те аз тебе, единственото, за което си мислиш, е как да избягаш от отговорност, нали, копеле мръсно?

Петър: С проклета жена като тебе - какво друго ми остава.

Люси: Аз съм проклета, защото ти си проклет. Погледни другите мъже. Помагат на жените си, слушат ги...

Петър: Гледат ги в очите.

Люси: Точно това правят. А ти, знаеш само да лежиш и да се оплакваш. За всичко аз съм се нагърбила, сякаш аз съм мъжът в тази къща.

Петър: Защо не си завреш тези мъдрости някъде отзад, а?

Люси: Заври си ги ти там!

Петър: Мислиш, че тези крясъци водят до нещо?

Люси: Ти ще ме довършиш, ти и никой друг!

Люси започва да плаче с пълен глас. Детският плач от съседната стая се усилва. Цигулката и пианото засвирват още по-силно.

Петър: Те не се карат. Никога не съм ги чул да повишат тон един на друг...

Люси: Това не значи нищо.

Петър: Не значи нищо за тебе... Толкова са внимателни един съм друг...

Люси: Ти си ги наблюдавал...?!

Петър: Веднъж или два пъти... После правят любов.

Люси: Какво?

Петър: Винаги след като свирят - те правят любов. На свещи и Деветата симфония. Правят го бавно, галейки всяка част от телата си... А ние в това време лежим в двата края на леглото и се гърчим от омраза един към друг. Всяка вечер е така. Дойде ли време за лягане и ние се ловим за гушата... А те, като ги погледнеш - с нищо не са по-различни от нас. Той и тя са чиновници като нас, излизат и се връщат по едно и също време с нас. Жилището им е абсолютно същото като нашето, дори не е обзаведено много по-различно. Как могат те да живеят в такава хармония, а ние да не можем? Явно въпросът не е в парите, нито в социалния статус, още по-малко в образованието, защото те не са учили повече от нас...

Люси: Ще отида да успокоя детето. Ти си прав.

Петър: Аз съм прав?!

Люси: Признавам, ти беше прав.

Петър: Аз бях прав?!

Люси: Била съм в грешка.

Петър: Подобно признание от твоите уста...

Люси: Да.

Петър: И за какво съм прав?

Люси: Как за какво?!

Петър: Ще ми кажеш ли?

Люси: За детето, за какво друго? Нашите крясъци го будят.

Петър: Казах ти!

Люси: Аз не знаех, че те се любят, след като спрат да свирят...

Петър: Можеш да ги видиш сама довечера.

Люси: Непременно. И като започнат да се любят - аз ще отида и ще им потропам на вратата...

Петър: Какво?

Люси: После ще се скрия бързо.

Петър: Какво ти става?!

Люси: Било е толкова просто. И аз да не се досетя...

Петър: Досетиш какво?

Люси: Нещастници!

Петър: Не разбирам за какво говориш.

Люси: Ти какво ли си разбирал!

Петър: Пак ли с нещо съм виновен?

Люси: Този път не си. Защото има неща, които ти никога няма да разбереш.

Петър: Например?

Люси: Защо го правят - това замислял ли си се?

Петър: Правят какво?

Люси: Да свирят, глупчо! Те винаги започват да свирят, когато ние вземем да крещим.

Петър: Защото им писва да ни слушат крясъците, толкова е ясно.

Люси: Те не разбират нашите крясъци.

Петър: Крясъците са си крясъци, какво има да им се разбира?

Люси: Ти така си мислиш. Те не разбират нашия език.

Петър: Това го знам. И какво от това?

Люси: Те не знаят дали се караме или...

Петър: Или какво?

Люси: Може да спорим.

Петър: Да спорим?

Люси: Или може тези викове да бъдат част от нашата любовна игра.

Петър: Какво?

Люси: Нашите крясъци ги възбуждат.

Петър: Хайде, стига глупости!

Люси: Предразполагат ги. Затова те започват да свирят, после правят любов. Като вампири, те се хранят от нашата злоба. Преобразуват я. Те ни ограбват, прехвърлят своята негативна енергия върху нас.

Петър се изсмива.

Петър: Как?

Люси: Не знам, но ние се караме, а тези копелета се наслаждават един на друг.Възможно ли е...?

Петър: Какво?

Люси: Забелязал ли си, че всичките ни скандали започват именно по това време на нощта...?

Петър: Да. И какво от това?

Люси: Те знаят кога ще започнем. Те ни чакат. И ако ние...

Петър: Какво ние?

Люси: Ако ние спрем да крещим...

Петър: Тогава те няма да свирят, така ли?

Люси: Именно. А ако не свирят - те няма да правят любов. Онази вечер, когато ти беше болен, те не свириха.

Петър: Наистина ли?

Люси: Наистина. А има и още нещо.

Петър: Какво?

Люси: Помниш ли кога започнаха тези скандали между мене и тебе...

Петър: Ще има година...

Люси: А кога се преместихме в сегашната си квартира?

Петър: Искаш да кажеш, че...

Люси: Преместихме се преди година. И скандалите почнаха. Защото знаехме, че тези копелдаци ще започнат да свирят...

Петър: Ние никога не започваме да се ядем по време или след като те са свършили да свират.

Люси: Именно. Сякаш за да ги заглушим...

Петър: А те точно това са чакали.

Люси: Ние можем да им разкажем играта.

Петър: Точно така. Вместо ние да се тормозим - ние можем да тормозим тях.

Люси: Можем да им ебем мамата.

Петър: И още как.Те няма да могат вече да демонстрират своето превъзходство.

Люси: Защото те не са с нищо повече от нас.

Петър: Браво на тебе! Сега ще ти помогна да оправим малко хаоса вкъщи.

Люси: Остави. Утре ще го оправим. Сега е късно.

Петър: Както кажеш.

Люси и Петър се прегръщат, целуват, после Люси излиза. Петър ляга на дивана и продължава да гледа телевизия. Детският плач спира. Няколко секунди по-късно пианото и цигулката спират. Започва съвсем леко да звучи Деветата симфония. Мрак.

Осветление. Десет и половина вечерта няколко дни по-късно.

Люси: Тази тишина оттатък...

Петър: А ако грешим...?

Люси: Затишие пред буря...

Петър: Пет нощи не са свирили, нито са пускали Деветата...

Люси: Те изнемогват...

Петър: Мислиш ли?

Люси: Повярвай ми!

От съседния апартамент се чуват крясъци на мъж и жена.

Петър: Почнаха!

Люси: Казах ли ти?

Люси и Петър излизат и веднага се връщат с цигулка и electric piano keyboard. Двамата започват да свирят Моцарт.

Мрак

© Димитър Златинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2008, № 2 (99)