ВЕСЕЛЯКЪТ БРАНИСЛАВ И НЕГОВАТА "ОПЕЧАЛЕНА ФАМИЛИЯ"

Атанас Атанасов

web

Съвсем наскоро по повод на театрална премиера една критичка сподели: ”Смях се, смях се, смях се, смях, след което се попитах: Какво беше това?”. Подтекстът на въпроса, който тя искаше да съпреживее с мен, беше до болка банален. Смехът обаче - си мислех аз, - неконтролиран и неподвластен на изкушенията на аналитичния й разум, е бил изблик на истинската и природа... Този смях я е очовечил, направил я е героиня в онази приказка от сцената... независимо дали разумът й го иска, или не. Независимо от това, дали естетическите й пристрастия са се противопоставяли или не на нейната човешка природа.

Споделям това, защото след “Опечалена Фамилия ” на МГТ “Зад канала” аз излязох и се попитах: ”Не се смях, не се смях, не се смях... Какво беше това?”. И разумът ми се опитваше да противопостави застиналата ми усмивка на всички писани и изречени за автора и пиесата квалификации... За “живия, бликащ хумор” в комедията на Нушич, за “балканската природа на неговите герои”, за всички наслоени представи, според които този Бранислав е голям веселяк. Мисля си, че именно липсата на “живия, бликащ хумор” и отлепянето от така профанизираната и преекспонирана напоследък балканска природа е едно от големите достойнства на представлението (режисьор Бина Харалампиева). Защото природата на битието ни не е подвластна на доста неща... най-малко е подвластна на отделния човек. И ти замлъкваш или се смееш тогава, когато бъдеш деликатно докоснат. Без да го осъзнаваш. Защото го чувстваш.

И единственият въпрос, който би могъл - но вече ако имаш смелост, да зададеш, е не: “Какво става тук?”, а “Какво става с мен?”. В този спектакъл това се случва. Това Ми се случи. И дълго време ще звучат в съзнанието ми сълзите на тромпета - единствените искрени, истински, оплакващи сълзи. По “балкански” оплакващи не мъртвия, а опечалените... (композитор Асен Аврамов). И искрящата чистота на дома-наследство... Идея за нещо добро... някъде... някога... с някого... но не с нас. И не тук... (художник Петя Стойкова). Тук и с мен обаче беше отново Йоско (Сърчаджиев). Неговото завръщане в театъра е още едно достойнство на спектакъла. Едно желано и очаквано завръщане. Тук и с мен бяха Василена (Атанасова) с една от най-добрите й роли, в които съм я гледал, Петьо (Калчев), към когото изпитвам голяма колегиална симпатия - това момче неуморимо върви нагоре, Емил Котев, Дана (Стефанова) - за която това е перфектен дебют на сцената на МГТ “Зад канала”... И Илка (Зафирова)... както винаги непредсказуема и блестяща... и Ицо (Мутафчиев) - пристрастията ми и тук са известни (заслужени).

Веселякът Нушич и неговата “Опечалена фамилия” в МГТ “Зад канала” - убеден съм в това - ще предизвика много по-изчерпателни и задълбочени изследвания. Вероятността да се случи противното е нищожна. Защото, дори когато си задаваме “разумните” въпроси, ние очакваме все по-често и все по-настойчиво да бъдем деликатно докоснати. За да се засмеем. Или да замълчим.

© Атанас Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Политика, 02.04.2005.