РОМАН - ЕПИКРИЗА НА ЧОВЕШКИТЕ ЗАБЛУДИ*

Велин Георгиев

web

Тези две думи - “сметище за надежди” - са кардиограма на човешкото битие.

Писателят Димитър Атанасов е име със сериозен творчески актив не само защото е във възрастта на активните творчески инвенции. Той е роден през 1953 година в Силистра. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Журналист и писател. Работи и живее в Пловдив. “Сметище за надежди” е петата му книга след сборника с разкази “Пентакон”, излязъл в издателство “Хр. Г. Данов” през 1988; романа “Тарпани” в същото издателство четири години по-късно; “Среднощни портрети” (ИК “Хермес”, 1996) и “Изкуството като спасение” (ИК “Вийон”,1996). Носител е на Голямата награда за белетристика “Южна пролет ‘89” и на наградите “Пловдив” и “Светлоструй” за 1993 година. Ето, тази Голяма награда “Южна пролет” е неговият пътен лист на професионален писател.

Позовавам се на CV-то на Димитър Атанасов, защото това име трябва да върви заедно с визитната си картичка, да се запаметява от ценителите на художествената ни литература, да звучи в национален план, а не само в региона, както е с повечето от съвременните български поети и писатели... В този смисъл са и моите усилия като художествен ръководител на салона “Старинният файтон” - да бъде национален, а не махленски, да помага, да среща авторите с ценителите на литературата.

Но да се върна при началото на тези встъпителни думи - що за епикриза е “Сметище за надежди”.

Както сам авторът разкрива в анотацията, това е роман-гротеска, в който се преплитат традицията на магическия реализъм и българската повествователна поетика. Художествените внушения визират тъмната страна в самобитността и душевността на източноевропееца в едно измислено селище и държава с измислен народ. Дано не сме ние, защото алюзията е, че това би могъл да бъде всеки народ и защо не нашият, но и всяка страна във всяка точка на света. Книгата е свирепа антиутопия, едно мислено продължение на жестокия феномен, започнал с “Левиатан” на Хобс, “Прекрасният нов свят” на Хъксли, преминал през “1984” на Оруел и, уви, незавършил с падането на Берлинската стена. Защото Човекът все строи нещо по подобие на онова, което е съборил, все прилага в практиката нещо ново, което се оказва добре забравено старо, без да си вземе поука от осъзнатите си заблуди.

Светът в неговата безнадеждност не се интересува от писателските анализи и епикризи, светът винаги има нещо друго наум, светът изглежда няма ясна представа за посоката, по която трябва да върви и затова се върти в омагьосан кръг, опитвайки се да захапе опашката си. Светът в крайна сметка е и Приказката за стълбата на Смирненски, която беше дадена на новоизлюпените ни принцове в парламента, за да чуваме сега тяхното възхищение от хала, на който сме - българското "сметище за надежди”.

Ето затова искам да свържа книгата на Димитър Атанасов с един от образците в нашата литература, за да напомня, че и шедьовърът, наречен “Приказка за стълбата”, е четен под тази стряха след неговото написване, прозвучал е първо тук и е получил благословията на Дядото и на Георги Бакалов. Защото и хубавите, и лошите неща имат свои рождества, тръгват с надеждата, че отиват към нещо хубаво, не към сметище. Дори и “Сметище за надежди” има такава амбиция. Затова символично ще кажа на Димитър Атанасов смело да се качва и да сяда в литературния файтон. Няма страшно, както се казва една негова комедия.

© Велин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2004, № 11 (60)