Теодора Христова - Прекрасното в "изкуството" да се оглеждаш

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕКРАСНОТО В "ИЗКУСТВОТО" ДА СЕ ОГЛЕЖДАШ

Теодора Христова

web

Славеят, който от височината на клонката се оглежда във водата, си мисли, че е паднал във водата... Той чурулика, той се ядосва, той пресипва... А този друг славей, без да наруши тишината, привидно пресипва като него и мами душата така чаровно, та човек си представя, че той пресипва само за да бъде чут от нашите очи...

Башлар, "Есета"

Песента на онзи другия, отразения славей може да бъде чута и разбрана само от нашата душа. Защото само когато си в хармония с душата си, усещаш хармонията във Вселената. Душата намира покой във вселените, които мечтанието измисля.

Камъчетата на случващото се оставят дири в нас, подобно на изящните концентрични кръгове, които смущават тихата вода... При най-лекия полъх на вятъра езерото се покрива с очи. Всяка вълна се надига, за да види по-добре очите на оглеждащия си. "Съществува ужасна прилика между погледа на езерата и този на човешките очи." Защото когато езерото потрепва, слънцето го превръща в блясък на хиляди погледи. Душите ни чуруликат, ядосват се и пресипват. Изяществото на илюзията, преди да причини болката, стопля. Сърцето може да бъде изпитано, когато поискат от него да изповяда възторзите си пред величията на въображаемия свят, роден от дълбоките съзерцания.

И озарено от топлата светлина на измамата, душата си говори с нея, ухажва я, приканва я да седне, за да легне в скута й. Най-смелата красота е илюзията. Веднъж сгушена в нея, душата плахо се оглежда и виждайки себе си в тихия уют на ласката, спомня си детето, после момичето, после жената... В усамотението спомените се редят като картини. В сезоните на покоя очите си устройват срещи, а закъснялата памет ги тревожи. Неспокойството на търсещия поглед я открива и я вини.

Душата има памет, но очите, които гледат назад и навътре, се мият с илюзия. Тя е като светена вода - измива очите и отключва слуха им. Това се случва само в тишината. Чуващите очи познават тайните, докосвали са се до яростното желание да развълнуват сърцето в приглушеното ехо на лъжовните думи, откривали са неизречени молитви и молби, срещали са и себеподобни..., разказвали са за това. Всяка една от тези срещи пази своето пространство, в него се ражда хармония и се подрежда свят. Световете си принадлежат един на друг. Илюзията им е майка. Реалният свят се оказва погълнат от всички тях - кътчетата на спокойна тишина сред илюзията. Съществува скрит и напомня за себе си само когато очите изгубят ключа на слуха си.