На спирката към кошчето боклучено
полита недоядена баничка.
За нея бездомно кученце
се сджафква с бездомна бабичка.

Песът - сякаш обучен е -
захапва женицата слабичка.
Връз него тя гътва се - и сполучва
да му претрóши задните лапички.

Преди година двамката мирно
се любеха в леглото й парфюмирано
и се целуваха уста във уста.

Подир година пак се намират -
и псето премазано ще пукне до вечерта,
а дъртата утре от бяс ще трупяса и тя.

Гола заставате пред огледалото -
гледате себе си с мойте очи.
Рекогносцирате пейзажа на тялото:
туй там личи, а онуй - не личи.
Как бих погледнал на тази извивчица?
Бих ли харесал ей оня овал?
Бих ли целунал свенливата бенчица?
Бих ли погалил гръдта без воал?
Как ще премине на взора ми изпита?
Ще триумфирате или пък в срам
най-унизителното ще изпитате?
(Ах, не ме питайте - нищо не знам!)
      И се редуват за хиляден път:
      “Приятелска плът... Предателска плът...”

При Писана,
която все не разчитам,
всичко мистично е:
и гадая дали
тъй като тайно тъжи
тя напряко
на дивана лежи
и си мърка
енигматично
в мустачките.

И си зная,
че на моя турбо Нисан,
под капака си скрил 300 коня,
ще нарисувам на бронята под нослето
още утре мустачки.

Но се чудя и мая
на моя начишкан котан,
дето вечно за хигиената гоня,
кой ще монтира под опашлето
още днеска чистачки?

Пратихте ми снимка електронна.
Гледах дълго дългите крака.
Ала някак най ме трогна
късичкия ви (prêt-à-porter?) ръкав.

Шепот през безбройни километри...
Та реших - тъй както го държа -
с виртуални мурафети
воайорската до вас да приближа.

Clickвах по екрана хитроумно:
zoomвах, zoomвах, zoomвах в WET format.
Взрян в онуй ви pentiumно
предугаждах на малинката вкусът.

И в мига сюблимен - близ! - едно
Macroshitно шибано петно.