ДВОРЧЕТО

пиеса (и) за деца

Никита Нанков

web

Действащи лица

• Нино Паганинов или Мухльо - малък цигулар виртуоз с добро и храбро сърце, който търси път към другите
• Пешо Ментата - хлапак, чието бурно въображание го спасява от безброй скучни неща
• Диди Слона - едър дебеланко и шмекер на дребно
• Ванчо Дресьора - жесток хлапак и шмекер на едро
• Гошо Паяка или Джорджина - яко, ала малко недосетливо момче, което знае кое е добро и кое зло и действа решително
• Светла Ревлата - девойче с нежно сърце и пламенна фантазия

 

Сцената е празна и сива - напомня градско дворче.

Влизат актьорите и докато пеят следващата песничка, се маскират на деца и монтират в средата на сцената лост за тупане на килими, а по в дъното слагат кофа за смет.

АКТЬОРИТЕ: Понякога (Запяват.)

вкъщи става ти тясно и толкоз, че
просто хукваш към малкото островче,
което среща на своята длан
всеки малък човек неразбран.

Тук е малкото островче - дворчето -
със безброй запердени прозорчета.
И зад всяко перденце - дете.
Едно, две... ах, тъй много са те.

А пък всяко дете си е приказка
неразказана и ненаписана.
Ще я чуем и видиме ний
само тук, между тези стени.

(Всички излизат.)

Лятно утро.

Виртуозно цигулково изпълнение, заглушено от грохота на трамвай.

ЖЕНСКИ ГЛАС ЗАД КУЛИСИТЕ: Божичко, долното “до” от тоя трамвай съсипва слуха на Нино. Какво ще каже Професорът, божичко!

Излиза НИНО с цигулката си в калъф. Много внимателно се оглежда, опипва с крак почвата и предпазливо стъпва и с двата крака в дворчето, но е като човек, който очаква всеки миг земята под него да се продъни.

НИНО: Не пропадам, не пропадам! (Друса се.) А майка все ме заплашва, че ако сляза в дворчето, веднага ще пропадна. Какво ли е това дворче? (Гледа си часовника.) Имам още време. Трябва на всяка цена да разбера.

Кофата за смет започва да се тресе, от нея се чуват викове.

НИНО: (Ужасен.) А-а-а... пропадам... майчице...

От кофата с трясък се измъква ПЕШО с мрежа празни бутилки и се смее на ужаса на НИНО.

ПЕШО: (Станал внезапно сериозен.) Един влак се движел от точка А до точка В... (Внезапно си променя настроението и запява.)

Пуф-паф, о йе, пуф-паф,
от точка А до точка В се движел влак, о йе,
със сто километра в час, фииииу, о йе,
пуф-паф, пуф-паф, пуф-паф, йеее...

НИНО: Ванчо... Диди... Гошо... ти ли си бил? Уф...

ПЕШО: Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои?

НИНО: Нино Паганинов.

ПЕШО: Цигуларят?

НИНО: Да. Какво е това дворче?

ПЕШО: Снощи по телевизията те показаха да свириш в Рио де Жанейро.

(Вади бинокъл и гледа НИНО от обратната страна.) Ваша милост в Рио ли е или е тук? (Гледа го с бинокъла от нормалната страна.)

НИНО: Онзи ден се върнах. Гошо, кажи за дворчето.

ПЕШО: Вече ще излизам винаги с чадър.

НИНО: Защо бе, Диди?

ПЕШО: От небето взеха да падат цигулари.

НИНО: Ванчо, ти шегуваш ли се?

ПЕШО: Приятно ми е: Пешо!

НИНО: А кой е Диди?

ПЕШО: (Пее.)

Който Диди Слона види
вика “Бре, да се не види!”

НИНО: А Гошо?

ПЕШО: (Пее.)

А момчето Гошо
е момче нелошо,
но все пак прилича
доста на момиче.

НИНО: Ами Ванчо?

ПЕШО: (С неприязън.) Бррр, пази се от него.

НИНО: Защо?

ПЕШО: Ти си млад виртуоз, а ако знаеш много, бързо ще остарееш.

НИНО: Кажи тогава за дворчето. Какво се прави тук?

ПЕШО: Играе се.

НИНО: Знаеш ли, че на немски, френски, английски и руски не се казва “свиря на цигулка”, а “играя на цигулка”?

ПЕШО: Тук се играят всякакви игри.

НИНО: И-и, хайде да посвирим дует... ух, да поиграем двамата. Сега отивам на урок при Професора, но мога и да се забавя една-две минути. Покажи някоя игра. (Гледа си часовника.) Хайде, че вече минаха двайсет и две секунди... двайсет и три... двайсет и четири...

ПЕШО: (Почва да се хвърля наляво и надясно.) Дръж секундата! Избяга! Още една се изплъзна! Хвани!

НИНО: Кое? Къде?

ПЕШО: Няма значение. Лови! Дръж!

НИНО почва да подражава на ПЕШО.

НИНО: Каква е тая игра?

ПЕШО: Ти каква искаш да е?

НИНО: Фит... фат... футбол!

ПЕШО: Значи е футбол. (Слага НИНО под лоста.) Лови! Дръж!

НИНО: Урааа! (Продължава да се мята наляво и надясно като вратар, докато ПЕШО го гледа с насмешка.)

МЪЖКИ ГЛАС ЗАД КУЛИСИТЕ: Пешо, връщай шишетата и се качвай! Задачата за влака тебе чака.

ПЕШО: (Грабва мрежата и запява.)

Пуф-паф, о йе, пуф-паф,
от точка А до точка В се движел влак, о йеее...

(Излиза.)

Влиза ДИДИ. Той се държи за корема, стене и се озърта. Изважда от кофата огризка, захапва я и я захвърля. Отива при НИНО и започва безцеремонно да го пребърква.

НИНО: Това игра ли е? Ох, ох... и-и, че интересно... ох, ох...

ДИДИ оставя НИНО и отваря калъфа на цигулката. Измъква колофона и го загризва.

НИНО: Това е колофон, не се яде!

ДИДИ: (Хвърля колофона) Кой си пък ти бе, мон шер?

НИНО: Нино Паганинов, много ми е приятно.

ДИДИ: Цигу-мигуто? Ние тук ти викаме Мухльото.

НИНО: Ти да не си Диди?

ДИДИ: Каквооо? Не знаеш единствения човек с френско възпитание тук? Имаш ли нещо за хапване?

НИНО: Не.

ДИДИ: Донеси от вас.

НИНО: Не мога, отивам на урок при Професора.

ДИДИ: Друг път взимай и нещо за ядене, мон ами. Вие, генийчетата, от въздух ли живеете бе? (Тръгва си.)

НИНО: Диди, ела да поиграем. Ще отида при Професора две минути по-късно.

ДИДИ прави характерен жест и излиза.

НИНО: Диди... Пешо... Веднъж реших да закъснея с цели две минути, а вие изчезвате. (Гледа си часовника.) Двете минути минаха... (Взима си цигулката и тръгва да излиза.) А защо вместо да отида на урок не си поиграя соло? Утре ще се оправя с Професора. Ами ако майка разбере? Няма да разбере, ние гениите оставаме неразбрани.

Осветлението се променя, става приказно.

ГЛАСЪТ НА НИНО КАТО ГЛАС НА ФУТБОЛЕН КОМЕНТАТОР: Драги зрители, съдбата на световната купа по футбол е в ръцете, пардон, в краката на нашия млад, но вече добре известен в музикалните среди централен нападател Нино Паганинов. Всички капацитети единодушно определят дузпата като творба, чиято интерпретация изисква брилянтна техника и изключителна емоционалност. (НИНО непохватно изправя калъфа на цигулката под лоста и нагласява като топка празна консервена кутия, която взима от кофата. По-нататък изпълнява дузпа.) България цяла сега тебе гледа, Нино! Внимание... (Възглас “Гоол”, смесен с викове “Биис”.) О, звезден час на българския футбол! О, звезден час на майка България! Брависимо, българско чедо юначно! Накара ни ти горди да бъдем българи, че сме на тоз свят родени!!...

Осветлението става нормално.

Влиза ВАНЧО.

НИНО: (Към въображаемата публика.) Благодаря, мерси боку, фийлен данк, тенкю вери мъч, спасиба. Ще ви изсвиря любимата си трета част от концерта за цигулка и оркест...

ВАНЧО: (След като внимателно е огледал дворчето.) Ей, какво правиш?

НИНО: Свирех... Биех дузпи...

ВАНЧО: (Като психиатър.) Така, така... Значи бием дузпи... Много добре, много добре... И какъв е резултатът?

НИНО: Ние спечелихме световната купа! Аз свирих фантастично и вкарах решителния гол!

ВАНЧО: Така, така... (Рязко.) А Джери?

НИНО: Дж-дж-джери? Какъв Джери?

ВАНЧО: Как какъв Джери? Джери - мойто куче. Сутринта го вързах за лоста да потренира вдигане на мускули, а сега го няма. Значи някой го е откраднал. (Подозрително.) Ти кой си?

НИНО: Мен ме е страх от кучета. Аз съм цигулар. Нино Паганинов, много ми е приятно.

ВАНЧО продължава да го оглежда.

НИНО: Не се ли сещаш кой съм? Диди ми каза, че ми викате Мухльото.

ВАНЧО продължава да го оглежда.

НИНО: Ако ти си Ванчо, Пешо ми каза да се пазя от тебе. Обаче аз не се пазя, ето.

ВАНЧО: Тоя Пешо само на Пешовци ще ми стане, като го срещна...

НИНО: Ванчо... Ванчо, искаш ли да поиграем?

ВАНЧО: На мен заради Джери ми се проваля дресурата, той за игра ми говори.

НИНО: Какво е това “дресура”, Ванчо?

ВАНЧО: Много ясно какво - да накараш едно куче да прави всичко като човек. Да ходи на ръце, да се вдига на мускули и всякакви такива смехории. Ако го прави, даваш му захарче. Ако не го прави... Нали се сещаш?

НИНО: Даваш му кокалче.

ВАНЧО: Кокалче друг път.

НИНО: Кога друг път?

ВАНЧО: На куков ден.

НИНО: Като колят прасетата, нали?

ВАНЧО: Онова е Коледа. Коля - Коледа, коля - Коледа. Ясно ли е?

НИНО: А кокалчето?

ВАНЧО: Млъкни!

НИНО: Добре де, не се сърди. Ами не можеш ли да дресираш някое друго животно, Ванчо? Защо да ти се проваля дресурата заради Джери?

ВАНЧО: Хе, да не мислиш, че не ми е идвало на ума? Като порасна, ще дресирам и най-големите животни. Но сега съм още малък и дресирам малки животни. А бе дресурата е цяло изкуство!...

НИНО: Като свиренето, нали, Ванчо?

ВАНЧО: Свиренето е нищо. Дресурата е най-голямото изкуство. Затова се показва в цирка, защото там се събира най-много народ. Ти свирил ли си в цирк?

НИНО: Не съм.

ВАНЧО: Та кой ще пусне в цирка такъв като тебе? Е, като зрител може и да те пуснат. А аз съм роден за арената. Оркестърът свири туш! Аз се изправям с каменно лице сред зверовете! И почвам: с едната ръка давам захарче, с другата плясвам с бича, захарче - с бича, захарче - с бича, захарче - с бича...

НИНО: И-и, Ванчо, страшен си! При кой професор учиш?

ВАНЧО: При майка и татко. Те са цели професори в дресурата.

НИНО: В цирка ли работят?

ВАНЧО: Ами, татко е инженер, а майка е журналистка.

НИНО: А дресурата и цирка?

ВАНЧО: Много просто - у нас всяка вечер си е цирк. Нaшите ме карат да правя какво ли не пред гостите, само и само те да кажат: ”Ау, какво добро и възпитано дете имате - сякаш е дресирано!”. И тогава аз изкарвам Джери и показвам истинска дресура. Но Джери изчезна и сега дресура ще показват само с мен.

НИНО: Горкичкият... Но нали опитваш и с други животни?

ВАНЧО: (Презрително.) С мухи и паяци. Но колко им е на тях сивото вещество? А как да дресираш някого без сиво вещество? (Със захарче в ръката.) Джери, Джери... Кучи, кучи, кучи... (Към НИНО.) И не стой там като дърво, а ми помогни да го търсим.

Двамата обикалят и мамят, но НИНО все се пречка на ВАНЧО.

ВАНЧО: Само ми се пречкаш! Заминавай си горе при цигу-мигуто!

НИНО: Нека остана с тебе бе, Ванчо. Искаш ли да поиграем, а?

ВАНЧО: Ти и аз? Ти чуваш ли се какво говориш! (Мами.) Кучи, кучи, кучи... Ей това куче, провали ми дресурата. Ама ако ми падне... (Излиза.)

НИНО: Ванчо, чакай! Защо не опиташ с мен? Професорите казват, че съм изключително интелигентен.

ВАНЧО се връща.

НИНО: Опитай дресура с мене.

ВАНЧО: Я се вдигни сто пъти на мускули.

НИНО с големи усилия почва да се вдига на лоста.

ВАНЧО: Еднооо... Двеее... Триии... Давай, давай! Деветдесет и девет... Сто! Добре, Мухльо. От теб може и да излезе нещо, но ще трябва много работа.

НИНО: Ще работим, Ванчо, и ще бъдем първи приятели, нали?

ВАНЧО: Какви първи приятели бе?

НИНО: Ти си първият, който се съгласи да играе с мен, и затова си ми пръв приятел.

ВАНЧО: Така може. А сега на работа! Але оп!

Осветлението се променя, става приказно.

ВАНЧО става дресьор, а НИНО муха в приказно шоу.

ВАНЧО: Уважаема публика! Тази вечер пред погледа ви ще се разиграе феерията на едно изключително, на едно изумително шоу с дресура. Науката е доказала, че интелигентността е задължително условие, кондицио сине ква нон, за всяка дресура. Това, което ще видите тук със собствените си очи, ще ви накара да кажете завинаги сбогом на вашите съмнения относно интелигентността на някои малки, скромни и незабележими животинки. И така, уважаема публика, представям ви феноменалния Мухльо!

Появява се НИНО с цигулката си.

ВАНЧО: Бързам да обясня, че това безобидно животинче се нарича Мухльо не защото е мухльо, а защото е една мъжка муха. И Мухльо, тази мъжка муха, ще свири като истински човек!

НИНО свири, захарче, аплодисменти.

ВАНЧО: Но Мухльо може да свири и като муха!

НИНО наподобява с цигулката си жужене на муха. Аплодисменти, захарче.

ВАНЧО: А сега, скъпи ценители на изкуството, ще станете свидетели на невиждан и нечуван концерт. За вас Мухльо ще изсвири прочутата си пиеса “Мухата”, увиснал надолу с главата!

НИНО увисва на лоста надолу с главата и се опитва да свири, но пада. Смях, освиркване.

Осветлението става нормално.

ВАНЧО: Некадърник! Бездарник! Мухльо! Гений! Джери правеше този номер хиляда пъти по-добре от тебе. Дай да ти покажа! (Увисва надолу с главата и чегърта на цигулката.) Така се свири! Това трябва да ти е идеалът в живота! Марш на лоста! И гледай да го направиш, че иначе... Нали се сещаш?

НИНО: (Качва се на лоста.) Добре, Ванчо. Професорите казват, че съм много схватлив. Ей сегичка ще го направя.

Влиза ГОШО, облечен в рокля и алпинистки обувки. Носи леген с пране за простиране.

ГОШО: Здравейте бе!

ВАНЧО: Здрасти, Паяк!

ДРУГ ЖЕНСКИ ГЛАС ЗАД КУЛИСИТЕ: Джорджина, кажи, майка, какво те учих.

ГОШО: (Пее като автомат.)

Голямото пране слагам от едната страна,
      а малкото - от другата.
Цветното пране слагам от едната страна,
      а бялото - от другата.

Вълненото пране слагам от едната страна,
      а памучното - от другата.
Новото пране слагам от страната на Иванова,
      а закърпеното - от другата.

ГЛАСЪТ: Отлично, майка, дръж!

Отгоре хвърлят въже, на което единият край остава закачен горе.

ВАНЧО: Паяк, пак ли ще висиш между балконите?

ГЛАСЪТ: Джорджина, не се приближавай, майка, до ония гамени, да не ти направят нещо!

ГОШО: (Връзва въжето, образувайки в дъното на сцената мрежа за простиране, която напомня паяжина. Имитира майка си.) Джорджинааа! (Нормално.) Как ли пък не! Аз съм Георги Сотиров Денчев. Майка, като е искала момиче, защо ме е родила момче? (Простира и пее, а към края на песента виси на отвесното въже.)

Ах, викът “Джорджина” направо убива ме
и вече за нищичко мъжко не бива ме.
“Джорджина” - и знам си, че чака ме плетката.
“Джорджина” - и знам си, че дебне съседката.

А тъй си мечтая и тъй ми се иска
живот по-различен, съдба алпинистка!
Съдба на храбрец, който в урва се люшка
и среща усмихнат и гръм, и вихрушка.

И ако приятел изпадне в беда,
заклещен в жестоката паст на леда,
въже ще му хвърля и кремъчно твърд
на бой ще се втурна със бялата смърт.

Но викът “Джорджина” направо убива ме
и вече за нищичко мъжко не бива ме...

ВАНЧО: Паяк, искаш ли да участваш в една много мъжка игра?

ГОШО: Уха, каква?

ВАНЧО: Това е Мухльо, мой пръв приятел.

ГОШО: Я-а-а, Нино цигуларчето!

ВАНЧО: Включил съм го в едно шоу. Там трябва да се правят всякакви алпинистки номера, но Мухльо още не е наясно с тези работи.

ГОШО: Аз веднага ще го науча. Нали трябва винаги да си помагаме.

НИНО: Благодаря ти. Ти си Гошо, нали? И ще бъдем приятели!

ГОШО: То си е ясно. Да почваме!

Осветлението се променя, става приказно.

ВАНЧО е дресьор, НИНО - муха, ГОШО - паяк.

ВАНЧО: Уважаема публика! Тази вечер пред очите ви ще се разиграе феерията на едно изключително, на едно изумително шоу с дресура. Представям ви Мухльо, една мъжка муха, надарена с разум и чувства, която търси смисъла на живота и пътя към щастието. (Изчезва зад прането.)

НИНО:

Избродих пътища безброй,
измъчван от въпроси рой:
защо живея, що е щастие
и тъй нататък. И за щастие
открих призванието си -
мухата трябва да виси
и заедно с това да свири!

(Опитва да виси на лоста надолу с главата и да свири, но пада.)

Уви, тежат ми сякаш гири
и виждам - моята мечта
несбъдната угасва тя.

(Вижда ГОШО, който виси на отвесното въже и си свирука.)

Ах, боже мой, каква сполука!
Един щастливец там свирука
и заедно с това виси!
О, сбъднат блян, ти украси
с надежди, с вяра пак живота!

(Към ГОШО.)

Поклон, о сър! Ей тази нота
чудесно взехте. Отведнъж
се вижда, че достоен мъж
виси тук. Затова ви моля
да ме спасите от неволя.

ГОШО: Какъв е вашият проблем?

НИНО: Аз искам хем да вися, хем...

ГОШО: Разбрах, разбрах. Проблем не е то
за алпиниста. Ей въжето!
Вържете кръста си добре
и край с неволите. (Хвърля на НИНО въже.)

НИНО:                     Бре, бре,
късмет извадих с тоз учител.

(Връзва се, опитва да виси и свири, но пада.)

О сър, простете, че смутител
на мислите ви ставам пак.
Но този мой нахален крак
измъкна се и как - не знам, но
пак паднах. И - макар и срамно -
въже повторно моля аз.

ГОШО: На всичко съм готов за вас.
Ей хвърлям ви въжето второ.
Вържете и крака. (Хвърля на НИНО второ въже.)

НИНО: Ах, скоро
ще грейне сбъднат моя блян! (Връзва си краката, опитва да виси и свири, но пада.)

О сър, пред вас в позор облян
сега се свличам на колене
и прося: гледайте на мене
със снизходително око.
Ругайте, бийте ме. Ако
потрябва, аз готов съм даже
сам Бог със гръм да ме накаже,
че с вас така злоупотребих
и сума време ви затрих
със мойте глупави проблеми.
Но нека чувства по-големи
изпълнят вашите гърди
когато трети път...

ГОШО:                     Но ти
не се вълнувай тъй. Дори
на “ти” ми просто говори.
За тебе всичко аз ще свърша.

НИНО: Аз искам и криле да вържа
и моля трети път: въже!

ГОШО: Разбира се! Между мъже
за туй дори не се говори. (Хвърля на НИНО трето въже.)

НИНО си връзва и ръцете и увисва на лоста.

НИНО: (На себе си.)

За мен той толкоз много стори,
бе тъй загрижен и добър,
че идва ми да викна: “Сър,
така дълбоко ви обичам,
че цял от днес ви се обричам
и с моя инструмент в захлас
до гроб ще свиря все за вас!”

Осветлението се променя, става обикновено.

ГЛАСЪТ: Джорджина, никой няма да те иска за булка, ако висиш между балконите като паяк, майка. Веднага се качвай да учим английската плетка.

ГОШО: Трябва да се качвам, чао. (Изчезва нагоре по въжето.)

НИНО: Ванчо, сега ще ти посвиря, както ти ме научи, и ще видиш, че твоят пръв приятел е наистина способен. (Чегърта.) Харесва ли ти? Ще ме вземеш ли в цирка? Ама не като зрител, а на арената! (Чегърта развеселен.) Но какво правя? Това е позор за един цигулар! (Пробва да свири истински, но нищо не излиза.) Ванчо, помощ! Вързан не мога да свиря. Отвържи ме и нека да поиграем на нещо друго. Искаш ли да поиграем на концерт? Моля ти се, Ванчо, не се крий, видях те. Олелеее, кой ще ме отвърже? Защо слязох в това проклето дворче... Тука ще си умра... (Почти заплаква.)

Погребален марш. Влиза СВЕТЛА, която държи малко ковчеже.

СВЕТЛА: (Плаче и пее.)

Аз плача безспир и сълзите не бърша -
животът за мене без тебе днес свършва.
Ах не, не изтрива се мъката с кърпа!
Защо потопи ме, приятелко, в скръб, а?

НИНО: Ей, ей!

СВЕТЛА: Аз не съм ти “ей”. Имам си име! (Продължава песента.)

Пък слънцето спряно сърдито пече си
и спомня ми тебе, Памела. Но де си
ти с погледа мил и със милия глас и
със милите ласкаво ласкави ласки?

Но отговор няма в света тъй бездушен.
О глух свят! Как няма за теб лекар ушен!
В живота съм, ах, вече дала и взела
и всуе зова те: Памела, Памела...

Докато пее, погребва ковчежето.

НИНО: Стига си циврила за някаква си кукла. Откъснала й се парцалената ръка и ревеш до бога, а тези въжета ще ми развалят китките.

СВЕТЛА: Ау, ама защо висиш така?

НИНО: Отвържи ме и стига си питала!

СВЕТЛА: Ау, ама кой те върза така?

НИНО: Това не е момичешка работа, отвържи ме!

СВЕТЛА: (Заплаква.) И вкъщи ми казват така. Днес имам рожден ден, а гости си поканиха майка и татко. Мен ме заключиха в мойта стаичка, защото цигарите и уискито не били момичешка работа.

НИНО: Наистина ли имаш рожден ден?

СВЕТЛА: Да.

НИНО: И какво ти подариха?

СВЕТЛА: (Заплаква.) Нищо... Дадоха ми пет лева да си купя нещо...

НИНО: Не плачи. Отвържи ме и аз ще ти дам истински подарък.

СВЕТЛА: (Отвързва го.) Само не си мисли, че те отвързах заради подаръка.

НИНО: А защо?

СВЕТЛА: Защото беше вързан.

НИНО: А ти не си мисли, че ще ти дам подарък, защото ме отвърза.

СВЕТЛА: А защо?

НИНО: Защото имаш рожден ден. Какво най-много искаш да получиш? Знаеш ли какви хубави кукли имам? Подаряват ми ги едни начервени бабички с подредени букли и лъскави рокли. Бабичките и куклите си приличат, представяш ли си?

СВЕТЛА: Не искам кукли.

НИНО: Защо?

СВЕТЛА: Защото не говорят.

НИНО: Ще ти подаря кукла, която казва “мама” на дванайсет езика.

СВЕТЛА: Може и на хиляда да го казва, но не може да говори.

НИНО: Какво искаш тогава?

СВЕТЛА: Муха.

НИНО: Моля?

СВЕТЛА: Искам муха.

НИНО: Как така муха? Това не е никакъв подарък!

СВЕТЛА: Това е най-хубавият подарък.

НИНО: Но мухите са толкова противни! Виж, пеперудите са съвсем друго нещо. Те са симфония от багри. А какви имена имат: Парнасиус Áполо, Нимфалис Полихлорос, Кирякос Аргиропулос, Ахеронция Áтропос... Кметът на Рио де Жанейро ми подари цяла колекция. Веднага ще ти я донеса.

СВЕТЛА: Не ща пеперуди от Жио де Ранейро.

НИНО: Но какво искаш? Ще ти подаря всичко, което имам, само недей да плачеш. На мен всички ми се усмихват, а твоите сълзи ми изгарят сърцето. Какво да направя, за да се усмихнеш?

СВЕТЛА: Хвани ми муха.

НИНО напразно гони мухи около кофата.

НИНО: Не мога...

СВЕТЛА: (Плаче и пее.)

Ах знам - в тоя свят веч съм дала и взела
и всуе зова те: Памела, Памела!
Муха като теб няма втора - и леден
без твоя тих говор е тоя ден летен.

НИНО: Памела не е кукла, а муха?

СВЕТЛА: Да, муха. Но татко си пийна и я уби. Тогава аз излязох уж да си купя подарък и дойдох тук да я погреба. Памела ми беше най-добрата приятелка. Сега, като ме заключват, вече няма да има с кого да си говоря.

НИНО: Тук имам една муха за теб. (Сочи цигулката.)

СВЕТЛА: Муха за мен?

НИНО: Ето я. (Наподобява с цигулката жужене на муха и изсвирва цялата пиеска “Мухата”, която свиреше на лоста.)

СВЕТЛА: Муха е, муха е! (Целува го и обърква свиренето му.)

НИНО: Ама целувките са след биса.

СВЕТЛА: Ти си Нино, Нино цигуларят! Познах те! У нас ме заключват, тук ми скубят плитките, а ти ми подари муха. Ще ми подариш ли и цветя?

НИНО: Сега ти трябва да ми поднесеш цветя.

СВЕТЛА: Аз на теб?!

НИНО: Цветя получава този, който свири.

СВЕТЛА: Ех, Нино, не четеш ли романи?

НИНО: Аз свиря много и все по график и...

СВЕТЛА: В романите, ако някой принц хареса някоя херцогиня, той й подарява цветя, целува й ръцете и й пошепва: “О, прелестна херцогиньо, вие сте по-прекрасна и от най-прекрасните цветя и аз ще ви обичам до гроб!”

НИНО: Ей сегичка ще ти донеса такъв букет, че... Ами че у нас е пълно с цветя. Цветя във вазите, цветя по пода, цветя в гардероба, цветя дори в тенджерите! Майка всяка събота носи цветята, които ми подаряват, на кооперативния пазар. Като се върна, нали ще ми разкажеш какво друго пише в романите?

СВЕТЛА: Ще ти разкажа. А докато те няма, ще ти напиша писмо.

НИНО: Но аз съм тук, а не в Рио де Жанейро.

СВЕТЛА: Ама и ти си един... Нищичко не разбираш.

НИНО: Ще ми обясниш, като се върна. (Излиза бегом с цигулката, но пак се връща.) А как се казваш?

СВЕТЛА: Светла.

НИНО: Урааа! Почакай ме, слизам веднага! (Излиза.)

СВЕТЛА: Ще те чакам. (Пише писмо и пее.)

Живях, Принце мой, сред тъмата,
но щом ти внезапно изгря,
избяга далеч самотата
и грейна над мене зора.

И ето - полъхва свеж вятър.
И ето - запява скорец.
И ето - навред по земята
цветята изплитат венец.

Без тебе бях цвете без корен,
без тебе бях лист осланен.
Сега с твоя глас ми говорят
пчели, дървеса и...

Докато СВЕТЛА пише и пее, влиза ДИДИ, който известно време внимателно я следи и прекъсва песента й.

ДИДИ: Покажи си ръцете!

СВЕТЛА скрива писмото и си показва ръцете.

ДИДИ: Значи ми се е сторило... (Рязко.) Ръцете!

СВЕТЛА: (Показва си ръцете.) Какво има бе, Диди?

ДИДИ: Не може да ми се е сторило, сигурен съм. Горе ръцете!

СВЕТЛА вдига ръце и ДИДИ внимателно започва да я оглежда и обискира.

ДИДИ: Отвори устата! Покажи езика! Хм, хм... Сигурен съм сто процента... Къде го скри?

СВЕТЛА: Няма да кажа!

ДИДИ: Дай го! (Дърпа й плитката.)

СВЕТЛА: Няма, слон такъв!

ДИДИ: Дай тутманика! (Дърпа й плитката.)

СВЕТЛА: Какъв тутманик?

ДИДИ: Дето го ядеше и се криеше, за да не ми отчупиш и на мен.

СВЕТЛА: Ти си тутманик! Нищо не съм яла.

ДИДИ: А това? (Измъква писмото и понечва да го налапа.)

СВЕТЛА: Не! Отровно е!

ДИДИ хвърля писмото. СВЕТЛА се опитва да го вземе, но ДИДИ го натиска с крак.

СВЕТЛА: Диди, моля ти се, дай си ми писмото, то не става за ядене.

ДИДИ: Това писмо ли е? (Чете го.)

СВЕТЛА: Не го чети, не е за теб. Нали си с френско възпитание?

ДИДИ: Аз не го чета, аз просто се осведомявам, ма шер. “Живях, Принце мой, сред каймата...”. Каква е тая “кайма”?

СВЕТЛА: Не “кайма”, а “тъма”. Това е поезия.

ДИДИ: Не ме учи! Сам виждам, че това са любовни стихчета. Лямур тужур, както казват французите. Ами тоя принц? От приказките ли е? С вафлена шапка, с наметка от маруля и шпори от карамел - повелител на феите! Ммм, сладичкия...

СВЕТЛА: Има и истински принцове.

ДИДИ: А бе днеска всички са откачили. Един пише на принцове, друг отпрашва на урок при Професора, без да си е мушнал барем пет-шест мекици в цигулката...

СВЕТЛА: Кой отпрашва на урок при Професора?

ДИДИ: Мухльото, кой!

СВЕТЛА: Нино? Ти сигурен ли си?

ДИДИ: И още как!

СВЕТЛА: Не е вярно!

ДИДИ: Току-що го срещнах, ма шер, и го попитах има ли нещо за ядене, обаче той имаше само такова... фолокон и...

СВЕТЛА: Казва се “колофон”.

ДИДИ: Фо-ло-кон! Ти си момиче и не разбираш, разбра ли! Значи аз за всеки случай взех тоя фолокон и го опитах. И ако искаш да знаеш, ма птит ами, той имаше вкус на смола. На една екскурзия аз ядох смола от един бор, ама течна. Пък фолоконът е твърд като препечена захар...

СВЕТЛА: Кажи за Нино.

ДИДИ: Какво толкова за Нино? Беше закъснял две минути за Професора и много бързаше. Грабна си фолокона и изчезна. Заради тоя Професор не можах да опитам фолокона както трябва, ма шер, язък.

СВЕТЛА: Нино е у тях.

ДИДИ: (Вика към прозореца на НИНО.) Нино, Мухльо, донеси нещо за яденеее! (Двамата чакат известно време без резултат.) Видя ли, че е на урок?

СВЕТЛА: Може пък да не иска да слезе заради тебе. Дай ми писмото.

ДИДИ: Ще ти го дам, като ми свалиш нещо за хапване.

СВЕТЛА: У нас има гости и ако се кача, нашите веднага ще ме заключат.

ДИДИ: Тогава ще го скъсам.

СВЕТЛА: Моля ти се, Диди, недей!

ДИДИ: Добре, няма да го скъсам, ще го дам на Ванчо.

СВЕТЛА: Дидинце, вземи тези пет лева и си купи нещо за ядене.

ДИДИ: (Поема парите.) Откъде имаш толкова пари?

СВЕТЛА: Дадоха ми ги да си купя подарък за рождения ден.

ДИДИ: (Връща й парите.) Аз съм човек с френско възпитание. Не мога да ти взема подаръка. Кавалерството ми не го позволява. Ноблес оближ, неспа?

СВЕТЛА: Върни ми и писмото, а?

ДИДИ: Добре. Но първо изтичай до сладкарницата за осем пасти. За девет не ти стигат седем стотинки. Като ми ги донесеш, ще ти го върна.

СВЕТЛА: Дебелокожо, няма да ти взема пасти, а сто кила зеле! (Хуква навън.)

Осветлението се променя, става приказно.

ДИДИ прави от прането зелки и ги реди като леха. Маскира се на слон. Докато прави това, си тананика.

ДИДИ: (Тананика.)

            Весело си пея:
нещо щом в света яде се
            то деликатес е.
            Зеленце и пасти
            мятам в свойта паст и
            весело си пея:
нещо щом в света яде се
            то деликатес е.

Изтяга се сред зелките. По-нататък ДИДИ говори много лениво.

ДИДИ: А бе няма ли кой да му даде на тоя Слон една зелчица за закухчица, бе?

ГЛАСЪТ НА СВЕТЛА ЗАД ПРАНЕТО: Има, има!

ДИДИ: А бе кой си ти, бе?

СВЕТЛА: Надникни зад първата зелчица и ще разбереш.

ДИДИ: А бе няма ли кой да надникне зад първата зелчица да разбере кой ще му даде на тоя Слон една зелчица за закухчица, бе?

СВЕТЛА: Има, има!

ДИДИ: А бе кой си ти, бе?

СВЕТЛА: Надникни зад втората зелчица и ще разбереш.

ДИДИ: А бе няма ли кой да надникне зад втората зелчица да разбере кой ще надникне зад първата зелчица да разбере кой ще му даде на тоя Слон една зелчица за закухчица, бе?

СВЕТЛА: Има, има!

ДИДИ: А бе кой си ти, бе?

СВЕТЛА: Надникни зад третата зелчица и ще разбереш.

ДИДИ: А бе няма ли кой да надникне зад третата зелчица да разбере кой ще надникне зад втората зелчица да разбере кой ще надникне зад първата зелчица да разбере кой ще му даде на тоя Слон една зелчица за закухчица, бе?

СВЕТЛА: Има, има!

ДИДИ: А бе кой си ти, бе?

СВЕТЛА: Надникни зад четвъртата зелчица и ще разбереш.

ДИДИ: А бе няма ли кой да надникне зад четвъртата зелчица да разбере кой ще даде третия Слон на втората закухчица на първата зелчица, бе? А бе обърках се, бе. А бе няма ли кой четвъртата Слон резбере зелчица третата закухчица втората надникне тоя, бе? А бе съвсем се обърках, бе.

СВЕТЛА излиза иззад прането, увита с чаршаф като странно същество. Пее странна песен и танцувайки странен танц, събира зелките и ги хвърля в кофата, а ДИДИ безуспешно се опитва да й попречи.

СВЕТЛА:

Беее, беее, беее,
бе или не бе?

Козата със брадата
си вирнала рогата
и глътнала луната.

Беее, беее, беее,
Бе или не бе?

А после пощуряла
и наведнъж изяла
със зеле сто чувала.

Беее, беее, беее,
бе или не бе?

Осветлението се променя, става обикновено.

СВЕТЛА хвърля маската си в кофата; сега държи куче кукла.

ДИДИ: Светленце, ма шер, какво ми донесе за закухчица?

СВЕТЛА: Нищо, Слоне.

ДИДИ: Зеле поне не взе ли?

СВЕТЛА: Не.

ДИДИ: Ти си играеш с живота ма, Ревло!

СВЕТЛА: Нали бях “ма шер”?

ДИДИ: Я марш за пасти!

СВЕТЛА: Нямам вече пари.

ДИДИ: Какво си направила с моите пет лева?

СВЕТЛА: Дадох ги на един човек.

ДИДИ: Леле, ще те изям. И защо ма? (Дърпа й плитката.)

СВЕТЛА: Защото пред сладкарницата той се опитваше да напъха Джери в един мръсен чувал и да го отвлече. А горкото кученце скимтеше така жално и ме погледна като човек и... и тогава аз дадох петте лева на човека и взех Джери.

ДИДИ: Аз издъхвам от глад, а тя дава последните ми пари за някакво си псе! (Грабва кучето кукла и го ритва зад кулисите.)

ДИДИ скъсва писмото и го хвърля. Тръгва да излиза. СВЕТЛА събира парченцата на писмото.

При последната реплика на ДИДИ влиза ПЕШО с бутилките и бързо се маскира с дреха от прането на циганин вехтошар. Цигански интонации трябва да се усещат и при разговора му с ДИДИ.

ПЕШО: Стари бутилки купувам, стари шишета купувам. За една бутилка ябълка давам, за едно шише круша давам.

ДИДИ: Мон ами, дай ябълката. (Измъква от кофата празна бутилка и я дава на ПЕШО.)

ПЕШО дава на ДИДИ голяма пластилинова ябълка. ДИДИ понечва да я захапе.

ПЕШО: Сакън! Това е ябълка с баяне обаяна и с магия омагьосана. Ако я изядеш сега, ще пукнеш на място. Обаче ако искаш майка ти вече да не туря катинар на хладилника, ами да ти дава колкото си поискаш ядене, че да не се скиташ из дворчето такъв немил, клет и недраг, трябва да сториш каквото ти река. Склоняваш ли?

ДИДИ: Казвай!

ПЕШО: Таз ябълка трябва да я изядеш, когато ти стане много, ама много горещо и устата ти съвсем се слепи от жажда.

ДИДИ: На мен сега ми е много горещо.

ПЕШО: Потрай още, джанъм. И помни, че трябва да глътнеш ябълката на един залък, та да не се развали магията.

ДИДИ: Майчице, какъв късмет!

ПЕШО: Ей, а крушка не щеш ли?

ДИДИ: Давай! (Дава му второ шише от кофата.)

ПЕШО: Ще ти я подаря ей така, душа, защото си ми много симпатичен. У теб има нещо много, ама много френско. Таз круша да я дадеш на Ванчо, когато е много ядосан. (Дава му голяма пластилинова круша.) От таз круша веднага ще му мине. Ама и той наведнъж да я глътне, че да хване магията.

ДИДИ: Разбрано, мон шер, бъди спокоен. (Излиза.)

ПЕШО: (Хвърля дрехата в кофата и се смее.) Ябълката и крушата са от пластилин, ха-ха-ха.

СВЕТЛА: Пешо, ти?!

ПЕШО: (Внезапно променен, уплашено.) Един влак тръгнал от точка А към точка В. Разстоянието между тях било 100 километра. За колко време влакът е стигнал от точка А до точка В, ако се е движил със 100 километра в час? (Внезапно развеселен.) В град А улиците били точки, хората били точки и къщите им били точки. Гражданите закусвали с точки и... (Отново уплашен.) Майчице, какво се питаше в задачата? Да - на колко години е била бабата на кондуктора.

СВЕТЛА: Питаше се колко време е пътувал влакът.

ПЕШО: Не влак, а камион. Прегази ме като отивах да връщам тези шишета.

СВЕТЛА: (Иронично.) Сериозно?

ПЕШО: Честна дума! Виж! (Показва й фанелката си, на която има следа от автомобилна гума.)

СВЕТЛА: Лъжеш бе.

ПЕШО: Аз никога не лъжа.

СВЕТЛА: Тогава защо всички ти викат Пешо Ментата?

ПЕШО: (Пее.)

Защо съм Пешо Ментата?
        Та туй е много ясно -
успя таз мента мене да
        ме увлече ужасно.

Бонбони ментови по сто
        изгълтвам като нищо,
а ментов сладолед и сок
        поглъщам като хищник.

Живея в дом от мента аз
        със ментови килими.
Часовник ментов час по час
        там с ментов звън звъни ми.

Дори града, дори света
        за мене са от мента,
че ментата е пъстрота,
        а сивота - цимента.

И сигурен съм - с мента по-
        добре ще си живеем.
Ех, ако земното кълбо
        със мента го засеем!...

СВЕТЛА: И-и, откъде пък я измисли тази мента?

ПЕШО: Не я измислих аз, а баща ми. Ментата му е необходимото и достатъчно условие да ме тупа всяка вечер.

СВЕТЛА: Учител да бие?!

ПЕШО: Не учител, а учител по математика! Баща ми например твърди, че едно плюс едно винаги прави две.

СВЕТЛА: Прав е, Пешо. Винаги е две.

ПЕШО: Ама вие, отличниците по математика, сте много ограничени. Понякога едно плюс едно е две. А по-понякога е три. А най-понякога може да е и четири, и колкото си поискаш. (Докато говори, показва фокуса с пинг-понга, който се размножава между пръстите.)

СВЕТЛА: Това е най-обикновен фокус.

ПЕШО: Всички фокуси са необикновени, а ако са обикновени, не са никакви фокуси.

СВЕТЛА: Фокусите са си чиста лъжа.

ПЕШО: Аз ментя.

СВЕТЛА: Л ̀ъжа - ментя, съвсем еднакво е.

ПЕШО: Съвсем различно е. Ела да върнем тия шишета и ще ти покажа такива менти, че ще ти хвръкне шапката.

СВЕТЛА: Първо, нямам шапка и второ, не мога.

ПЕШО: Защо?

СВЕТЛА: Чакам един човек.

ПЕШО: Кога ще дойде?

СВЕТЛА: Всеки момент.

ПЕШО: Хайде да се направим на статуи. Ще стоим неподвижни и ще се преструваме, че не го виждаме.

СВЕТЛА: Не ща.

ПЕШО: Тогава да станем призраци и да го уплашим. (Увива се с чаршаф от прането.)

СВЕТЛА: Не.

ПЕШО: Ама защо? Това е толкова интересно.

СВЕТЛА: Ами ей така.

ПЕШО: Че да не е принц тоя другар?

СВЕТЛА: Да... Не, не е принц.

ПЕШО: Принц ли е, или не е принц?

СВЕТЛА: Да.

ПЕШО: Не е ли принц, или е принц?

СВЕТЛА: Не.

ПЕШО: Ясно.

СВЕТЛА: Да, не е принц... Не, принц е... Стига бе, Пешо.

ПЕШО: Значи все пак е принц.

СВЕТЛА: Аз нищо не съм ти казала.

ПЕШО: Ама се изчерви. Браво, Светла, това се казва мента!

СВЕТЛА: Никаква мента, това е сантимент. Това е истина.

ПЕШО: Мента-сантимента, все едно е.

СВЕТЛА: Не е.

ПЕШО: И кой е принцът. От квартала ли е?

СВЕТЛА: Отивай да си връщаш шишетата. Повече няма да ти отговарям.

ПЕШО: Аз и не искам да ми отговаряш. Аз искам да видя истинския принц. (Сяда.)

СВЕТЛА: Върви си, моля ти се, върви си.

ПЕШО: За нищо на света.

СВЕТЛА: Много ти се моля, Пешо, ще ти реша задачата, само ме остави самичка.

ПЕШО: И ми се подмазваш! Искаш да се махна, защото няма да дойде никакъв истински принц, нали? Ама те е срам да си признаеш, че и ти ментиш, нали? Светла отличничката говори само истината, а Пешо тройкаджията е лъжец, нали? Лъжецът казал на лъжеца, че е лъжец. Лъжец ли е лъжецът?

СВЕТЛА: Той ще дойде!

ПЕШО: Кой?

СВЕТЛА: Няма да ти кажа! (Гледа към прозореца на НИНО.)

ПЕШО: (Улавя погледа й.) И не гледай натам, защото снощи по телевизията принцът каза, че всичко прави по график. От два до четири - свири, от четири до шест - свири, от шест до осем - свири. В четвъртък - ангажимент, в петък - ангажимент, в шестък - ангажимент. От ангажименти няма време за менти и сантименти. Как ще слезе в дворчето, като му го няма в графика?

СВЕТЛА заплаква.

ПЕШО: Хайде, не плачи. Може пък и да слезе. Може ли човек да ги разбере тия гении? Нищо чудно в графика му да е записано “от еди-колко си до еди-колко си - слизане в дворчето”. Просто му е назад часовникът и... Искаш ли да му дам такъв сигнал, че и глух да е, пак да го чуе?

СВЕТЛА: Дай му.

ПЕШО духа в една бутилка - чува се мощна сирена; чуква се с бутилката по главата - камбанен тътен; пуска бутилката на земята - оглушителна експлозия. След всеки сигнал двамата гледат към прозореца на НИНО.

ПЕШО: Аз си знаех, че няма да се покаже, но...

СВЕТЛА: Какво “но”?

ПЕШО: Сигналите бяха само да те поразвеселят.

СВЕТЛА: Ама защо да ме развеселят?

ПЕШО: Защото принцът просто не е вкъщи. На урок е Мухльото му с Мухльо. А ти си го чакаш и плачеш и... въобще и изобщо...

СВЕТЛА: Ама ти с очите си ли видя, че отива на урок?

ПЕШО: Не само с очите си, но и с ей това. (Показва й бинокъла.) Бях тръгнал да връщам шишетата и си мислех за задачата с влака, когато се сблъскахме с оня ей тук, точно на това място. “Отивам да свиря дует. Махни ми се от пътя, че съм закъснял двайсет и три секунди!”, извика ми той и запраши към Професора. “Двайсет и три секунди” - точно това са му думите, мога да се закълна. График.

СВЕТЛА: Ама одеве Диди ми каза две минути.

ПЕШО: Е, значи го е видял по-късно. (След пауза.) Ами това е положението, Светла.

СВЕТЛА: (Като ехо.) Ами това е положението, Светла... (В изблик.) Не може да бъде! Той беше тук, вързан за лоста, аз го отвързах, той свири за мен и отиде да ми донесе цветя. Нино е у тях! Нино ще дойде!

ПЕШО: Хайде да помислим строго логически. Може ли това наистина да е станало? Първо, кой ще го върже за лоста? За него пишат във вестниците, показват го по телевизията и какво ли не още. Второ, ти не си кметът на Рио де Жанейро, нали?

СВЕТЛА: Не съм.

ПЕШО: Е, как тогава ще свири само за теб? Извод: човек трябва да знае кое е истина, кое е лъжа и кое е мента. Забрави тази история и аз ще ти покажа, че ментите са най-хубавото нещо, защото са хем неистински, хем съвсем истински...

Осветлението се променя, става приказно.

СВЕТЛА става мишле, а ПЕШО - вълшебник. С предмети от кофата подреждат под лоста магазин.

СВЕТЛА: Господин вълшебник, днес имам рожден ден и искам да си купя подарък.

ПЕШО: Какво желаеш? Шише от кока-кола, пълно с първокачествен градски въздух? Стрелки без часовник? Разговорник за папагали?...

СВЕТЛА: Аз искам просто цветя.

ПЕШО: Цветя? Чудесна идея! (Пее.)

Ето бяла ружа -
        расла в парник южен,
къдрав карамфил -
        като карфиол,
модри теменужки -
        срамежливи ужким,
шарено лале -
        стръкчето за лев,
за мишле мушкато -
        ах пардон - мишкато,
мил и дъхав крем -
        лапай на корем,
скромничка иглика -
        Вазов тъй й вика,
кактус без бодил -
        гост от Горни Нил,
кукуряк и прочие -
        свършвам с многоточие.

(Вади от кофата лукови стръкове и стъкмява китка за СВЕТЛА.)

СВЕТЛА: (Посяга към лука.) Желая точно такъв букет - разкошен и пъстър, росен и дъхав.

ПЕШО: Та това е лук! (Хвърля китката в кофата.) Какво друго желаеш?

СВЕТЛА: Цветята ми стигат.

ПЕШО: За цветята говорихме и те вече не са интересни. Искаш ли “Пума”?

СВЕТЛА: Но какво е това “Пума”?

ПЕШО: Нима не знаеш? (Запява.)

“Пума”! “Пума”!
Дума - гума!
Запомнете и купете!
Че Пелето
с шут в меллето
гол бележи
в вражи мрежи
с топка “Пума”!
Тази дума
запомнете
и купете
топка “Пума”!
Само “Пума”!

Светват реклами на фирмата “Пума”. ПЕШО вади от кофата една спукана топка и я тиква в ръцете на СВЕТЛА.

СВЕТЛА: Но господин вълшебник! Аз дори не зная правилата на футбола!

ПЕШО: Правилата нямат значение. Важното е да можеш да се превръщаш! (Прави заклинание над топката.) Фирфицойци-цурифейци-мандрагорци, превърни се!

На сцената се търкулва огромна топка, приличаща на пума, а истинската спукана топка отново изчезва в кофата.

ТОПКАТА ПУМА: (Обикаля заплашително около СВЕТЛА и пее.)

Аз съм пума, пума, пума
с лапи мекички от гума.
Братовчедки сме със котката,
затова я карай кротката
и не църкай срещу топката.
Или инак току-виж, че
зле пострадаш, дръзко мишче!

ТОПКАТА ПУМА подгонва СВЕТЛА, която уплашено пищи и бяга.

ПЕШО: Защо се плашиш, мишле? Тук всичко е колкото истинско, толкова и неистинско. Превърни се, мишле, превърни се! (Пее и слага на СВЕТЛА кучешка маска.)

Ако стряска те мяученето
и на пумата ченето
        просто превърни се
        и така спаси се!

Хвърляй на мишлето маската
и се хвърляй върху мацката!
        Ако тя мяуче,
        превърни се в куче!

СВЕТЛА с кучешката маска подгонва ТОПКАТА ПУМА, която избягва.

Влиза ВАНЧО с кучешки нашийник в ръце.

Осветлението се променя, става обикновено.

СВЕТЛА: (Към ПЕШО.) Ха, да те видя имаш ли вълшебства за Ванчо!

ПЕШО: Лесна работа. Ти само ми помагай.

Осветлението се променя, става отново приказно.

ПЕШО: (На ВАНЧО.) Джери го няма, а?

ВАНЧО: Да... Но кой сте вие?

ПЕШО: Великият маг Атикин. А ти си Ванчо.

ВАНЧО: Как разбрахте?

ПЕШО: Аз чета всяка твоя мисъл и съм тук, за да изпълня желанията ти. Знам, че искаш да отидеш в света на кучетата. (Маскира ВАНЧО с дреха от прането и го повежда за ръка.) Ето ни в света на мечтите ти.

ВАНЧО: Аз винаги съм си представял кучешкия свят като безброй кучета, които искат да бъдат дресирани и един дресьор, който ги дресира.

СВЕТЛА: (С кучешката маска.) Тук е точно така, Ванчо. (Близва му ръката.)

Тримата стигат до лоста.

ВАНЧО: Ама и тук ли има лост?

ПЕШО: А как иначе?

ВАНЧО: И кучетата се вдигат на мускули?

СВЕТЛА: И то с голямо удоволствие, Ванчо. (Близва му ръката.)

ВАНЧО: Значи дресьорът не си хаби захарчетата за тях, а си ги лапа сам?

СВЕТЛА: Ама разбира се, Ванчо. (Близва му ръката.)

ВАНЧО: Ех, че е хубав този кучешки свят! Велики Атикин, искам завинаги да остана тук!

ПЕШО: Ще бъде както искаш, скъпи Ванчо. (Взема му нашийника и му го нахлузва.)

ВАНЧО: Но какво правиш, велики Атикин?

ПЕШО: Мечтата ти се сбъдна! Вече си куче, мили Ванчо!

ВАНЧО: Стана грешка! Аз си мислех, че ще бъда дресьорът! Не ми прочете вярно мислите, велики Атикин!

ПЕШО: Много съжалявам, скъпи Ванчо-Доберманчо, наистина има грешка. Но тя е твоя. Ти забрави, че си измислям аз, а не ти. Затова те измислих като куче. Нека ти е утеха, че всички други наши мисли за кучешкия свят напълно съвпадат.

ВАНЧО: И сега трябва да се вдигна сто пъти на мускули, нали? (Увисва на лоста.) О велики Атикин, смили се над едно бедно куче и подслади нещастието ми поне с едно захарче.

ПЕШО приближава до устата му захарче, но го дръпва и го дава на СВЕТЛА.

ВАНЧО: А ако откажа да се вдигам?

ПЕШО: Ще те забравя и няма да си нито куче, нито дресьор. Просто няма да те има!

ВАНЧО: (Вдига се с мъка, а СВЕТЛА ръмжи и го хапе по краката.) Еднооо... Двеее... Триии...

Осветлението се променя, става обикновено.

Край лоста ПЕШО шепне нещо на СВЕТЛА. Двамата се смеят и поглеждат към ВАНЧО, който се вдига на лоста.

ВАНЧО: (Слиза от лоста. Към ПЕШО.) Ясно ли е какво трябва да правиш?

ПЕШО: (Уплашен.) Ванчо, това е само една глупава шега, игра на мисълта... Всъщност...

ВАНЧО: (Заплашително.) Ясно ли е?

ПЕШО увисва на лоста.

ВАНЧО: Много бързо се качи. Пак ли замисляш нещо? Я слез!

ПЕШО слиза.

ВАНЧО: Качи се!

ПЕШО се качва.

ВАНЧО: Слез!

ПЕШО слиза.

ВАНЧО: Качи се!

ПЕШО се качва.

ВАНЧО: Сто вдигания. Почвай! (Нахлузва му нашийника.)

ПЕШО затваря очи и започва да се вдига.

ВАНЧО: Брой!

ПЕШО: Еднооо... Двеее... Триии...

СВЕТЛА: Пешо, какво правиш?

ПЕШО: Спокойно, Светла. Не го правя аз, а ръцете ми. Умът ми е зает със задачата за влака. Сееедем... Ооосем...

СВЕТЛА: Ама как не го правиш ти?

ВАНЧО: Давай и без приказки! Светло, я се качи и ти.

СВЕТЛА: Какви ги говориш, бе?

ВАНЧО: Хайде, хрумна ми страшен номер. (Бута я към лоста.)

СВЕТЛА: Не ме докосвай!

ВАНЧО: Изпълнявай! (Дърпа й плитката.)

СВЕТЛА: Пешо, помощ!

ПЕШО: Светле, важен е умът, а не ръцете. Затвори си очите, представи си нещо много хубаво и почни да се вдигаш. Тринааайсет... Четиринааайсет... Вдигането е всъщност без значение. Седемнааайсет... Осемнааайсет...

ВАНЧО: (Окачва СВЕТЛА на лоста.) Почвай!

СВЕТЛА: (Скача от лоста.) Нино! Помощ, помощ!

НИНО се втурва на сцената с огромна кошница цветя.

СВЕТЛА: (Плаче.) Нино, тоя ме закача.

НИНО: Ванчо, веднага остави момичето!

ВАНЧО: Ти пък откъде се изтърси?

НИНО: Остави я! Иначе ще имаш работа с мен!

ВАНЧО: Хе-хе-хе, умирам от страх. (Рита кошницата и тъпче цветята.)

НИНО: Как смееш! (Хвърля се срещу ВАНЧО.)

ВАНЧО: (Хваща НИНО с една ръка.) Хе-хе-хе, първо ще те понапляскам, а като се подмокриш, ще те окача да се поизсушиш.

Влиза ДИДИ, който си играе с пластилиновата ябълка.

ДИДИ: А бе не ви ли е много горещо?

ВАНЧО: Само Мухльото се поразгорещи и иска да ме бие. Ама ще му охладим вдъхновението.

НИНО: (В хватката на ВАНЧО.) Пусни ме, дресьор с дресьор!

ДИДИ: А бе, Мухльо, това да не ти е цигу-мигуто и фолокона, мон шер?

НИНО: Такъв ще му светна, че ще го увия като ключ сол!

ДИДИ: Хи-хи-хи, както си я подкарал и мен ще ме набиеш.

НИНО: Ако си го търсиш.

ДИДИ: Хи-хи-хи, че аз ще те глътна на един залък барабар с фолокона, мон ами.

СВЕТЛА: Ванчо, аз спасих Джери и исках да ти го дам, но Диди го ритна и той избяга някъде.

ВАНЧО: Вярно ли е, Слоне?

ДИДИ: Ванчо, ако ти е горещо, ето ти крушка. Подарявам ти я. (Дава му пластилиновата круша.)

ВАНЧО: Вярно ли е това за Джери?

ДИДИ: Ванчо, да си поразквасим устата, а? Виж крушката каква е сочна. Лапни я наведнъж и ще видиш колко добре ще ти стане. Ето така, Ванчо. (Лапва пластилиновата ябълка.)

ВАНЧО лапва крушата. След миг ВАНЧО и ДИДИ плюят и викат “пластилин, пластилин...”.

ПЕШО се смее, увиснал на лоста.

ВАНЧО: (Бесен.) Слоне, хиляда вдигания!

СВЕТЛА: Пешо, помогни на Нино!

ДИДИ: Ванчо, ти си почивай, аз ще я окача на лоста. (Дърпа СВЕТЛА за плитката към лоста. Вижда, че ПЕШО се смее.) Ванчо, виж как се смее Пешо. Той ми пробута пластелина. Заради пластелиновата круша да го направя ли на боксова круша, а, Ванчо?

Влиза ГОШО с празен панер за дрехи.

ГОШО: Здравейте, на какво играете?

СВЕТЛА: Гошо, тия бият Нино.

ДИДИ: Паяк, не слушай тая жена, тя не разбира. Ние се борим.

ГОШО: Борбата е мъжка работа, браво.

СВЕТЛА: Гошо, не им вярвай!

ВАНЧО: Ревло, млъкни! (Дръпва й плитката.) Гошо, дръж Нино за краката. Вдигай го на лоста.

ГОШО хваща НИНО за краката.

СВЕТЛА: Гошо!

ГОШО: Ти не ни се меси в мъжките работи. Ама Ванчо, защо трима срещу един?

ДИДИ: Това е френска борба. Категория слон срещу категория муха.

СВЕТЛА: Гошо, не ги слушай!

ГОШО: Диди, да не ме лъжеш?

СВЕТЛА: Лъже те!

ВАНЧО: Млък! (Дръпва й плитката.)

ДИДИ: Как ще те лъжем бе, Паяк, ние сме ти най-добрите приятели.

ВАНЧО: Нали играхме сутринта на алпинисти?

ДИДИ: Хайде, вдигай. Аз ще донеса въженце, хи-хи.

ГОШО: А бе играхме, но не може трима срещу един. Не я разбирам тая френска борба. (Пуска НИНО.)

ДИДИ: Ще ти я обясня после, хващай!

СВЕТЛА: Нино, защо мълчиш?

НИНО: (Все още в хватката на ВАНЧО.) И със сто дресьори ще се оправя!

ГОШО: Я го пуснете. Не виждате ли какъв е слабичък?

ДИДИ: Язък, мон ами! Не очаквах, че мъж като теб ще се уплаши от някакъв си мухльо.

ГОШО: От никого не се плаша. Пуснете го.

ВАНЧО: Ами ако не го пусна?

ГОШО: Тогава... (Освобождава НИНО с борба.)

ВАНЧО и ДИДИ избягват, подвиквайки “Джорджина, Джорджина”.

СВЕТЛА: Гошо, не ги слушай. (Към ПЕШО.) Деветдесет и дееевет, стооо. Ръцете ти вече могат да се пуснат.

ПЕШО: Тъкмо направих малко мускули... (Слиза от лоста.)

ГОШО: Тоя ще бият, оня ще бият! А за да спасиш един човек в планината, трябва да се бориш с лавини, със студ, с умора. То така ако се биеше... Ако тия двамата пак ви закачат, само ми свирнете. (Към НИНО.) Ама не с цигулката, а така, с уста.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Джорджина, събирай прането и се качвай, че те чака английската плетка, майка.

ГОШО: (Подпява като автомат.)

Две прави, замятам през показалец, две обратни.
Две прави, замятам през показалец, две обратни.
Две прави, замятам през показалец, две обратни...

(Взима панера и тръгва към прането. Но от него е останал само един панталон.) А!! Прането!

СВЕТЛА и ПЕШО: (Едновременно.) Гошо, ами... прането... ние нали... не се сърди и...

ПЕШО и СВЕТЛА вадят от кофата прането, комично внимателно го сгъват и го подреждат в панера. НИНО им помага.

ГОШО: (Весело.) Ей браво, страшни сте! Като занеса това пране на майка, тя направо ще припадне. А като й мине, да видим дали пак ще ми вика Джорджина и ще ме кара да простирам. (Хвърля роклята си в кофата и обува панталона от въжето.) Още утре отивам да се запиша в кръжока по алпинизъм. Идвате ли с мен?

ПЕШО, СВЕТЛА, НИНО: Иска ли питане!

ГОШО: Утре като тръгна, ще ви свирна. Чао! (Излиза с панера.)

ПЕШО, СВЕТЛА, НИНО: Чао, чао...

ПЕШО: Светла, та за колко време мислиш, че ще пристигне оня влак?

СВЕТЛА: Точно за един час, ако не тръгне да връща шишета, а върви по най-късия път.

ПЕШО: В условието не пише кои пътища обича влакът - късите или по-заобиколните... (Излиза с бутилките.)

НИНО: (След дълга пауза.) Честит рожден ден, Светла... Само че цветята...

СВЕТЛА: Така даже са по-хубави. (Вдига няколко смачкани стръка.) Ето ти писмото... (Дава му парченцата хартия.) Ще си го сглобиш вкъщи. (С променен тон.) Ама ти защо не слезе веднага, както ми обеща, а? Знаеш ли колко те чаках? Даже си помислих, че...

НИНО: Но нали ти бях обещал? Майка беше разбрала, че не съм ходил при Професора, обадила му се по телефона и ме наказа да свиря някакви тъпи упражнения...

СВЕТЛА: А не чу ли сигналите на Диди и Пешо?

НИНО: Професорът и майка казват, че ако ще слонове да тръбят, сирени да вият, камбани да бият и бомби да падат, аз трябва да свиря. Само за музиката да имам уши, а за всичко останало да съм глух. Затварям прозореца, пускам завесите и свиря.

Нататък двамата си говорят почти шепнешком.

СВЕТЛА: А мен чу ли ме?

НИНО: Чух те и веднага слязох.

СВЕТЛА: Майка ти няма ли пак да те накаже?

НИНО: Нека... Какво друго пише в романите?

СВЕТЛА: Ще ти разкажа утре. Сега се прибери и посвири.

НИНО: Ужасно е да свириш за наказание.

СВЕТЛА: А ти посвири като муха...

НИНО: Като муха? Добре, Светла. (Тръгва си.)

СВЕТЛА: И да си отвориш прозореца. И аз ще отворя моя.

НИНО: Ще го отворя.

СВЕТЛА и НИНО излизат на различни страни.

Сцената става тъмна, загатва се късна вечер. Месечина.

Музикален преход - познатата мелодия “Мухата”.

Актьорите излизат на сцената, свалят детските си костюми и ги окачват на едно въже. Дрехите почват да светят с особена светлина. Дрехите ще се движат и говорят, но това ще го правят актьорите, без да се крият от публиката.

Панталоните на ВАНЧО са с голяма кръпка.

Липсват дрехите на ДИДИ.

ДРЕХИТЕ НА НИНО: Пешо, откъде взе толкова пари да ни черпиш всичките?

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: За специални случаи съм си спестил хиляда лева от празни шишета.

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА СВЕТЛА: Ментиш ли?

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: Какво ти ментене - нали ви черпих с менов сироп, с ментов сладолед и ментови бонбони.

ДРЕХИТЕ НА ВАНЧО: Така си е. Джери дори преяде със сладолед.

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: Ама първо ти поизяде гащите.

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА ВАНЧО: Ако искате да знаете, той ми се радваше, че най-накрая съм го намерил...

ДРЕХИТЕ НА ГОШО: ...и ще продължите дресурата...

ДРЕХИТЕ НА ВАНЧО: Засега дресурата се отлага. А как върви английската плетка?

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА ГОШО: И тя се отлага.

ДРЕХИТЕ НА НИНО: Хайде вече да спим...

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: ...че утре рано-рано някой пак ще засвири...

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА ВАНЧО: ...или някой пак ще ревне...

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА ГОШО: Е, то не се знае дали тоя, дето свири, не свири за тоя, дето реве...

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: ...или тоя, дето реве, не реве за тоя, дето свири...

Всички се смеят.

Появяват се ДРЕХИТЕ НА ДИДИ.

ДРЕХИТЕ НА ДИДИ: Направете ми мъничко място, мез ами.

ДРЕХИТЕ НА НИНО: Да знаеш само колко сладолед, бонбони и сироп изпусна...

Всички се смеят.

ДРЕХИТЕ НА СВЕТЛА: (Към ДРЕХИТЕ НА ДИДИ.) Е-ей, по-полека. Да не искаш да заемеш цялото въже?

ДРЕХИТЕ НА ДИДИ: Ама ние сме двама. Роди ми се сестриче. От грижи вече хич не ми е до ядене.

Всички се смеят. До ДРЕХИТЕ НА ДИДИ се появяват бебешки дрешки.

ДРЕХИТЕ НА НИНО: Утре изнеси бебето в дворчето. Може би ще поиска да му посвиря...

ДРЕХИТЕ НА ПЕШО: ...или ще поиска ментов бонбон...

ДРЕХИТЕ НА ГОШО: ...или да види истински алпинист...

ДРЕХИТЕ НА ВАНЧО: ...или да се научи да се вдига на мускули...

ДРЕХИТЕ НА ДИДИ: ...а може да поиска да яде...

ДРЕХИТЕ НА СВЕТЛА: ...или просто да си пореве...

Всички се смеят.

Дрехите бавно угасват. Малко по-дълго остават да светят бебешките дрешки.

В мрака бебешкият плач се превръща във весело гукане и смях и дълго звъни под луната, преди да затихне.

АМИ ТОВА Е!

Около 1984-1985 г.
София