ЗА КЪПИНИ

web

Никой по алеята, и нищо, нищо освен къпини,
къпини от всяка страна, повече от дясната дори,
една алея с къпини, която се спуска на извивки, а едно море
някъде към края й, се надига. Къпини

големи като върха на палеца ми и безмълвни като очи,
абанос в живия плет, натежал
със синьо-червени косове. Разплискват ги по пръстите ми.
Не съм молила за такова кръвно родство; несъмнено ме обичат.
Подреждат се в бутилката от мляко, като се сплескват отстрани.

Гарвани летят над мен на черни, неблагозвучни ята -
късчета изгоряла хартия се вият във ветровитото небе.
Техният е единственият глас и той недоволства, недоволства.
Въобще не мисля, че морето ще се появи.
По високото зелени морави блещукат, запалени сякаш отвътре.
Стигам до храст къпини, толкова са презрели, приличат на мухи,
Провиснали синьо-зелените си коремчета, а крилцата им
образуват плътна завеса.
Къпиновият меден празник ги е омаял; те вярват в рая.
Един завой още и къпините свършват.

Единствено следва да се появи морето.
Измежду два хълма внезапен вятър просмуква тялото ми,
като изплющява измамното си пране в лицето ми.
Тези хълмове са прекалено зелени и сочни, за да са вкусвали
някога сол.
Следвам козята пътечка между тях. Последен завой ме отвежда
до северният им склон, а той е червеникава скала
с изглед към нищото, нищо освен огромно пространство
от бели и оловно-сиви светлини и грохот сякаш майстори на
сребро
коват ли, коват неподатлив метал.

© Силвия Плат
© Петя Глеридис, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2004, № 12 (61)