БРЯСТ

web

На Рут Фейнлайт*

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от
жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи
жестоко, оставайки без успех.
Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.

Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.
Смалена и плоска, като след основна операция.
Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.

Обитава ме вик.
Вечер той излита
като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.

Ужасена съм от това тъмно същество,
което спи в мен;
цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.

Облаци минават и се разпръскват.
Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?
И за това ли тревожа сърцето си?

Неспособна съм на повече знание.
Какво е това, това лице
така убийствено в примката от клони? -

Неговата змийско-отровна целувка.
Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,
Които убиват, които убиват, които убиват.

© Силвия Плат
© Петя Глеридис, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2004, № 12 (61)