Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРИ ФАЗИ

Алфред Андерш

web | Сън с флейта

Малко бира се беше разляла; върху тъмнокафявия плот на масата се образува локвичка. Внимавах да не намокря вестника "Роте фане", който четях. По стените висяха реклами за "Пауланско пиво". (Втората ограда от бодлива тел скоро щеше да бъде готова, а утре щяха да раздадат раираните затворнически дрехи.) Някои работеха вече от две седмици на войнишкото гробище; не бяха имали късмет да ги разпределят в транспорти за други лагери. (Другарите седяха по столовете в гостилницата и разговаряха полугласно. Вслушваха се в шумовете от улицата.) По време на вечерната проверка обявиха състава на една наказателна рота; и моето име бе сред разпределените. (През целия ден, в който ме разпитваха, се надявах, че утре ще тръгне транспорт, та да ми бъде спестено поне гробището.) Бирените локвички не ми допадаха; те нямаха нищо общо с чистичките томове на Ленин и Ъптон Синклер, които си купувах всеки месец, щом спечелех малко пари. Беше угнетяващо да седим тук и да чакаме. (След вечерната проверка есесовецът Валдбауер дойде в бараката. Каза, че сигурно няма да е чак толкова лошо, и събра отново писмата, които тайно пускаше вместо нас.) Трябваше да ни откарат в Неапол. В проблясващото сред жегата море виждахме закотвени кораби, но това не бяха определените за нас транспортни параходи. (Хайни Зауерланд, който в онези дни беше политкомисар на ГКП в Нойхаузен и се числеше към окръжния комитет, престана да свири на пианото "Червеният Вединг". С полуслепите си очи той зачете някакъв текст; държеше го съвсем близо до лицето си. Светлината в гостилницата "Фолкартсхоф" беше мъждива.) По онова време Вили Франц още не се беше обесил в килията си, но вече играеше шах толкова лошо, че с лекота го биех. Слагахме дъската винаги на един пън пред бараката. ("Ако работиш на гробището, пазят те негри", разказваха ония, които са били там.) Повечето другари бяха лошо облечени, но имаха умни глави и всеки от тях беше човек с характер. Аз тъкмо бях свършил Лениновия "Материализъм и емпириокритицизъм"; всичко бе съвсем ясно: движението също е само материя и не съществува бог. Само бирените локвички и мрачното чакане някак не отговаряха на това. (Преди два часа в лагера пристигна транспорт със сто евреи от Нюрнберг; сега те се настаняваха в своята барака.) (Предишната нощ немски самолети бяха извършили нападение над Анцио. Лампите около лагера бяха изгасени; лежахме проснати на земята, увили главите си с одеяла, за да се предпазим от отломки. Но не се случи нищо.) Когато вратата се отвореше, в гостилницата нахлуваше поток студен въздух. Тогава, в началото на зимата през 1932-1933 г., бяхме вече почти нелегални.

Преди обяд ни остригаха косите. Това накара песимистите да твърдят, че ще прекараме дълго време в лагера. Един млад евреин не го остригаха изцяло, а му обръснаха три ивици от челото до тила през гъстата черна коса. Гледахме гладко остриганите си глави и се закачахме един-друг. Все още не схващахме съвсем положението. (На другия ден действително колоните потеглиха. Напуснахме своите cages1 и се качихме на камиони, които ни чакаха пред лагера. Шофьорите на камионите бяха негри. Те свалиха задните капаци и завикаха: "Come on!"2 Закатерихме се неохотно и застанахме плътно един до друг. Двама негри от караула се покачиха при нас, седнаха върху отново затворените капаци и сложиха карабините на коленете си. После всички trucks3 потеглиха. (В онази вечер очаквахме манифестация, оповестена от СА. Ние самите отдавна вече не се осмелявахме да провеждаме демонстрации. Кратките нелегални ударни демонстрации на Младежкия съюз бяха забранени от ЦК като "сектантски". Това бяха акции, при които другарите от съюза по тайна заповед се срещаха в някой партиен локал. По даден сигнал образувахме маршируващ отряд и преминавахме по някои работнически улици.) След като ни остригаха косите, есесовецът Щайнбренер ни накара да маршируваме със строева крачка покрай група негови началници. По обед из бараките се разнесе слухът, че в лагера докарали Ханс Баймлер и веднага го натикали в тъмен карцер. Това бе водачът на ГКП в Бавария. Бяхме напрегнати до крайност. (Още от сутринта слънцето грееше ярко и припичаше. Пътищата, по които се движеха камионите, бяха каменисти, а местността бе съвсем опустошена. Край входа на гробището ни чакаха много войници негри. Един бял офицер контролираше раздаването на белове, криви лопати и кирки.) Носехме със себе си червеното знаме и крещяхме лозунги като: "Работници, борете се против извънредните наредби!" - "Влезте в ГКП, партията на работническата класа!" и "Долу хитлерофашистите!" След десетина минути чувахме отдалеч воя на дежурния полицейски патрул и се разпръсвахме. За такива акции вече не можеше да става и дума въз "Фолкартсхоф". Само седяхме и поръчвахме бира, та гостилничарят да си изкара разноските. Ако СА ни нападнеха, щяхме да се бием. Но само малцина от нас действително се бяха били, искам да кажа, физически. Разговарях с Шмелер, студент по музика, за Хегеловата диалектика. Формулата "теза-антитеза-синтеза" можеше да се разбере съвсем лесно. Нужно бе само да се приведе примерът с яйцето. Разчупването на яйчената черупка представляваше въоръженото въстание. Но имах смътното чувство, че всичко е прекалено просто. (Под словосъчетанието "наказателна рота" никой не можеше да си представи нищо определено. На другата сутрин трябваше да отидем в барака, където нямаше дървени нарове, тъй че щяхме да спим на сламениците върху бетонния под. И то през април. Но и с това щяхме да се справим. Всеки, който се числеше към наказателната рота, скоро бе обгърнат от ореол. Чувствахме, че представляваме някакъв елит. Небето над лагера бе още светло. Там, където залязваше слънцето, трябваше да бъде Дахау.) Разпределиха ни на работни отреди и на групи се разпръснахме из местността. Над гробището се носеше сладникава миризма на трупове. Започнахме да копаем гробове. Варовитата пръст беше суха и твърда. Тя падаше на буци от сребристо лъскавите белове. (Изведнъж ми стана съвсем ясно, че вече никога няма да си седим така спокойно в гостилницата "Фолкартсхоф" с рекламните плакати за "Пауланско пиво" по стените. Вече никога Зауерланд нямаше да разяснява решенията на Централния комитет, а функционерите, които можеха да говорят, да стават и да взимат думата един подир друг. От щанда за наливно пиво откъм улицата деца отнасяха в кани бира за вечерята. Докато вън студеният, сух зимен вятър свистеше в ъглите на работническите къщи, аз прочитах в разлените бирени локвички вестта за смърт и самота. Но все още чаках някакъв пратеник, който високо да възвести, че сега вече нещо ще стане.) "Евреите няма да останат дълго", мислехме си ние. Това бяха все търговци, лекари и адвокати. Невъзможно бе да останат сред нас. Досега в лагера бяхме само ние, комунистите. Евреите гледаха от прозорците на своята барака. Бяха кротки и носеха хубави дрехи. В шест часа подбраха двама от тях да носят вода. Щайнбренер дойде в лагера и закрещя: "Голдщайн! Бинзвангер!" Те трябваше да вдигнат една бъчонка за вода и заедно с Щайнбренер излязоха през портала. В ужасната жега се подаваха от ръка на ръка бидони с вода, но тя миришеше на хлор, с който я дезинфекцираха, същия хлор, с който ръсеха труповете, и след няколко глътки човек с погнуса отпускаше чашата. Когато прекъсвахме работата и вдигахме очи, виждахме около себе си дървените кръстове, сред огромни квадратни площи. Щом изкопаехме един ред ями, отвеждаха ни да пълним чувалите.

В този миг чухме вън тропота на бързи стъпки, а после вратата се разтвори и в рамката й се появи Берч. Подскочихме, понеже лицето на дългия Ханс Берч бе цялото обляно в кръв, а той изкрещя: "Идва СА!" Имаше рана на главата си и кръвта се стичаше по износеното му сиво палто. Бишоф, който беше изпил вече много бира - говореше се, че той е ръководителят на забранения Червенофронтовски боен съюз, - изрева: "След мен!" Някои измъкнаха стоманени пръчки и боксове от саката си и заедно с него изхвръкнаха на улицата. В това време Берч с мъка се опря на тезгяха. Лицето му бе тебеширенобяло и кървавочервено, един металоработник, който от две години беше без работа, а гостилницата бе тъмна, мрачна, един мюнхенски работнически локал, средище на ГКП, с бирени локвички по масите. Преди да се притечем на помощ на Берч, неговият поглед премина през нас и се пречупи в прозорците, зад които по пътищата на годините се промъкваше здрачът.

Тази вечер за първи път чухме звука на изстрели, предназначени за нас. Всички стояхме изправени пред стената, където бяха разстреляни Голдщайн и Бинзвангер. Шибащият пукот ни връхлетя, когато седяхме между бараките и дъските и сърбахме вечерната си супа. От това разговорите ни секнаха, но супата си изядохме до края. Само евреите престанаха да ядат; още не бяха така изгладнели като нас. Голдщайн и Бинзвангер не се завърнаха, макар да ги чакахме и понякога шепнешком да се питахме за тях. На другата сутрин се строихме в карето. Есесовците носеха дълги сиви шинели и приличаха на статуи в мрачния мъглив априлски ден. Някакъв глас над нас каза: "Застреляни при опит за бягство!"

Дадоха ни гумени ръкавици и високи гумени ботуши, за да не се заразим. От една купчина взимахме дълги бели ленени чували и ги мятахме през рамо. Труповете лежаха в дълги редици на една свободна площ в средата на гробището. Отдалеч изглеждаха безформени, издути, наръсени с хлор купчини. В това гробище събираха мъртвите, които намираха на бойното поле при Нетуно. Много от тях бяха лежали на земята вече седмици наред. Станали бяха синьочерни и вече се разлагаха. Воняха. Някои, които бяха мъртви не от толкова отдавна, все още имаха светла кожа на лицата и под парцалите на дрехите си. Други пък бяха без ръце, без крака или дори без глави, защото бяха лежали под огъня на полевата и морската артилерия. Мухите се трупаха по тях на черни рояци. Издигащото се слънце все повече разпускаше вдървеността на труповете, правеше телата меки и пихтиести. От тях изтичаше черен сок. Тъпчехме подпухналите телесни купчини в чувалите. Телта в края запоявахме. После отнасяхме чувалите на дървени носилки при гробовете и ги хвърляхме в ямите. Те падаха на дъното с глух шум.

1958

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Клетки (англ.) - Б. пр. [обратно]

2. "Хайде!" (англ.) - Б. пр. [обратно]

3. Камиони (англ.) - Б. пр. [обратно]

 

 

© Алфред Андерш
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.01.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009

 

 

 

 

 

 
















Партньори