Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

TЕЗИСИ ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ РЕАЛИЗЪМ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Пламен Антов

web

1. Соцреализъм в българската литература в чист вид съществува докъм средата на 50-те години. След това, през втората половина на десетилетието, започва да се размива, да губи смисловите си очертания, да нюансира и измества значенията си.

2. Казвам това с уговорката, че в такъв кумулативно-развоен процес като литературата не съществуват ясни периодизационни граници, дори когато в неговия непосредствен и до голяма степен детерминиращ го социо-политически контекст такива са налице. В случая такава условна граница е Априлският пленум 1956: но голяма част от процесите в културата след тази дата имат корените си в по-ранни тенденции, а от друга страна, инерционните процеси от преди нея отзвучават дълго след това.

3. Втората важна уговорка: интересува ни социалистическият реализъм именно в литературата, не като политическа, инструментална практика (или набор от практики). Процесите в рамките на самата литература, разбирана като идеално автономно пространство - като процеси в литературата, като собствено литературни процеси. А соцреализмът - като специфичен литературен език, който "превежда" тези външни за литературата политически инструментални практики и ги прави "вътрешни" за нея.

4. В чистия, тоталния си вид соцреализмът властва докъм средата на 50-те. След това понятието "социалистически реализъм" необратимо започва да се изпразва от реално литературно съдържание за сметка на идеологическото, превръщайки се в кух императив, в заклинание с по-скоро ритуална функция. Разбира се, че продължава да го има (и рецидиви от него ще оцелеят не само до 1989 г., но и след това в отделни авторски почерци около казионния Съюз на писателите). Но след края на 50-те то все по-необратимо се маргинализира, губи водещата, естетически репрезентативната си позиция.

5. След края на 50-те и още повече през 60-те водещ, естетически репрезентативен дискурс в литературата става модернизмът, отделни модернистични тенденции (и в поезията, и в белетристиката, във всичките й жанрови форми: разказ, повест, роман; в съвременния, историческия или научнофантастичния роман). А соцреализмът все повече функционира като етикет, който на практика може да се залепи върху всичко (включително и с добри намерения - за да го легитимира идеологически; всъщност тъкмо това е преобладаваща практика).

6. Соцреализмът вече е изцяло външно, идеологическо, не собствено литературно понятие. Докато в периода от края на 40-те и първата половина на 50-те, обратно - е бил не само реален, но и водещ, естетически репрезентативен фактор (дискурс) в литературата, гарантиращ абсолютна и двупосочно функционираща хомогенност между "външно" и "вътрешно" в нея, сцеплението между идеологически императив и артикулиращия го литературен език (за парадоксалността на това сцепление - след малко).

7. Априлският пленум 1956 е своеобразен "коперникански поврат" в литературния процес, когато се е случила една радикална, коренна промяна не толкова в реалната емпирика на литературния процес, колкото в неговото символно камуфлиране. Условната дата, когато е прещракнат централният рецептивен модус и оттук нататък понятията в параметрите на литературата, на литературния език започват да означават всичко, дори и собственото си противоположно: соцреализмът все повече ще се подменя с модернизъм, а езиковите прояви на модернистки авангард все по-безпроблемно ще се означават като социалистически реализъм.

8. Тази релативизация в рамките на собствено литературната езиковост всъщност поправя една основна девиация, съществувала в литературата от епохата на реалния, "класическия" соцреализъм от края на 40-те и 50-те години, а именно разминаването между идеологически и литературен език, между едрия патос на идеологията, който е собствено модернистки, и конкретната литературноезикова практика, която го артикулира на един несъответен му език, силно консервативен, архаичен, тромав, стационарен. Тъкмо тази асинхронност се отменя, поправя с нахлуването на "априлския" патос след 1956-та; едва в "априлския" соц-авангард модернизационните претенции на комунизма намират адекватния си езиков израз. - Но този език работи диалектически спрямо Идеологията, едновременно в "права" и в "обратна" посока, артикулиращо и саботиращо, в диалектическата неразривност на двете.

9. Разбира се, че и след 60-те в литературата са налице случаи като Димитър Методиев, Орлин Орлинов или сборниците "Априлски сърца" (силните аргументи на Пламен Дойнов, най-последователният защитник на тезата за перманентен соцреализъм като константна норма в българската литература до 1989 г.). - Но фундаменталната разлика е тази, че след началото на 60-те това вече не е нормата (в иманентното поле на литературата, не от гледна точка на идеологията, не в сферата на идеологическата риторика). Собствено литературна норма вече е модернизмът. Норма е поетическият език на Стефан Цанев, Любомир Левчев и Константин Павлов, "селската" (а всъщност модерно-митологична) проза на Йордан Радичков и Васил Попов, "градската" (а всъщност модерно-психологическа) проза на Богомил Райнов и Георги Марков, "Случаят Джем" и "Време разделно". Димитър Методиев, Орлин Орлинов, сборниците "Априлски сърца" или романите на Ст. Ц. Даскалов са просто маргинални, анахронични изключения, неизбежна част от естественото етажиране на всяка литературна парадигма. Те са все повече в паралитературните сфери на идеологическата ритуалност и все по-необратимо извън самата литература. (Докато преди 1956 тъкмо те са били не само идеална норма, но и реална литература - това е фундаменталната отлика, фундаменталното прещракване; "Железният светилник" и "Тютюн" са несвовременните отклонения, сетни екове от минали епохи, национално-патриархалната и буржоазната, техни носталгични капитализации; те са напълно извън собственото си време.)

10. В същата епоха и по типологично сходен начин се ражда великата американска литература на ХХ век. Великата американска литература на ХХ век е тъкмо антиамериканската, контраофициозната: "Гроздовете на гнева", "Спасителят в ръжта", "По пътя", "Вой", "Полет над кукувичето гнездо"... Литература, която е тотално, при това най-активно против властващия официозен дискурс, ценностен и идеологически; литература, която активно, тенденциозно саботира "американското" stricto sensu. Но това не я прави по-малко американска. Това, че е алтернативна на официозната консумативна идеология, не я прави изключение; напротив - тъкмо тя е "представителната" американска литература, гръбнакът на американския литературен канон през ХХ век. Официозният дискурс се отстоява от масовата култура в стил "Холивуд", клакьорска спрямо статуквото на истаблишмънта - именно нейният типологичен аналог в българската литература са Димитър Методиев, Орлин Орлинов, Ст. Ц. Даскалов, "Априлски сърца".

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2017, № 7 (212)
















Партньори