Даниела Добрева

web

"Ева да повърне ябълката!" - не знам дали това е точно процедурата по спасяване от отравянето ни с логичността, защото лек за тази човешка хипертрофия на съзнанието може да е и някаква противоотрова, антипрепарат или просто другото шишенце на Алиса, което да ни направи малки, да смали честолюбието ни на човеци и да ни направи равни на всичко останало, което е Бог.

"Повръщането" на ябълката е невъзможно, тъй както е невъзможно да бъде заличен определен интервал от време, в който е имало човешка история. Когато бъдем излекувани от тази хипертрофия на съзнанието (не се знае дали няма да е по-големият клин вбит, за да извади по-малкия, защото последният клин разцепва цялото), когато бъдем спасени от логичността, всъщност ще бъдем спасени от себе-то си.

Себичността - тя се изразява най-малко в две неща. Да обичаме/мразим нещата или другите повече, отколкото предполага тяхната битийност. Защото всъщност със своята емоция оценяваме важността им за нас - колко усилия сме вложили, колко време и грижи, колко много сме получили или сме били накърнени от някого и от нещо.

В детето обичаме по-скоро онова, което сме вложили в него като усилие, а не личността; когато изгубим свой близък, пак страдаме, защото усещаме наранено собственото си цяло.

Себичността се изразява и във вярата ни, че знаем повече за нещата, отколкото те знаят за нас. И то само защото смятаме, че сме им дали име и очакваме да се държат по определен начин. Ако престанем да ги "наричаме", "измерваме", "използваме", ще открием, че всички тези логически способи са ни затваряли в една черупка, наречена човешко мислене и ще успеем отново да се слеем с всичкостта - неразчленени, неопределени - и да бъдем едно цяло с нея. Ще си върнем голотата и рая, защото ще е без значение къде свършва едното и къде започва другото.

Във всичкостта няма "тук", защото всичко е навсякъде, и няма сега, защото всичко е винаги. И така - не "повръщане" на ябълката, а няколко капки очистително, наречено ирония, примесена с отчаяние, в свещения Граал на обречеността.

Човекът е словото (логосът, принципът, законът, номосът), което иска да изкаже себе си, цялото свое безкрайно знание. Ако то нямаше тази потребност, заложена в себе си, то нямаше да е съвършено и безкрайно. То щеше да бъде затворено в клетката на вечното си мълчание, лишено от възможността да осмисли себе си, да изприказва себе си, да сподели със себе-си-другото истината за себе си.

Аз/човекът е словото, което иска да изкаже себе си.

Аз съм словото, но аз съм и гласните струни, и устните, и зъбите, и езикът, които правят възможно себеизговарянето на словото. Духът има нужда от тялото, чрез което да се прояви. Той изисква своето отрицание, за да стане още по-реален и абсолютен от преди. Духът е силата, която е благоволила да се реализира, да се самоосъзнае чрез човекосебеси. Енергията, която е позволила да бъде използвана по определен начин. Смирението и благодарността на човека са за благоволението на силата да снизходи. И заблудата в Райската градина, че човек може сам да я накара да снизходи.

Бог даде име на всичко, за да не се обърка човек в разчленеността и разпределеността на силата, в опита й да се самоизследва. Но остави самия човек в неведение за собствената му отделеност и разграниченост от силата. Дървото на познанието на добро и зло е схващане на тази разчлененост от всичкостта на Бога. Така човекът-слово узнава, че е гласни струни.

Разграничението схваща само себе си като такова. И Бог нямаше да е съвършен, ако не допуснеше и това като възможност. Грехът е в решението на Разграничението да мисли себе си като равнопоставено на всичкостта на Бога.

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2005, № 3 (64)