ГОСПОД ГЛЕДА С БИНОКЪЛА

Много бързо вървиш, моя сенчице, много бързо вървиш.
Стар съм вече, не мога да те настигам,
                                                  птичето ми сърце ще литне.
Имам тъжното чувство,
                                    че до гуша нагазихме в пясъка риж
и не можем да се измъкнем от тъпата орис на скитници.

Ще взема да те фотографирам,
                        да те имам за спомен през дългите зимни дни,
когато от теб до мен ще лежат само мъртви сибирски полета
и в бумтящите ламарини на изхвърлените ми кораби
                                                    ще се стоварват такива вълни,
по които отлетялата ми любов ще сърфира към друга планета.

Пощади този миг, в който слънцето
                          своята Божия нивица върху хълма все още оре
и все още ни има, колкото да не ни хваща Господ с бинокъла.
Много бързо вървиш, моя сенчице, моя любов,
                                                                    то така и така ще се мре,
но смъртта не е повод да се правя и аз на трагик
                                                                от коляното на Софокъл.

Някой ден и във други пространства ще се слеем със теб във едно.
Сбогом, сенчице! Бързай! Вощеницата в мрака ти светна...
Тъй е писано Божем - цял живот да те следвам - от време оно
и во веки веков да те следвам,
                                                  моя сенчице,
                                                  моя любов,
                                                  сбогом, блуднице моя несретна!

© Валери Станков, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 02. 2004
=============================
Публикация във: Валери Станков "Челен удар", Варна : ВСУ "Ч. Храбър", 2003.