НОЩНО НЕБЕ

web | Градът на амазонките

"Поетът навярно е съществото, лишено от телесни предели."

Висенте Алейсандре

Ето как те познавам, ето как се разкрива
твоят мрак, цял във рани от блясък,
                                       твоят мрак,
завъртян над главата ми, слята с тревите,
над очите ми, слепи от взиране,
побелели от чакане - двете късчета лед,
през които те гледам. Над душата ми
ти се скланяш с лице без черти и оставяш
в нея своята сянка - по пътеките нощни да
                                                             бродя,
между черните храсти, с глава натежала.

                                                        На хълма
под сребристия купол живее човек,
                                                       мой приятел
с бавен поглед и широко прозрачно чело.
                                                               Веднъж:
аз му казах, Човече,
зад челото ти формули виждам да плават
                                 сред огнени вихри
с лъкатушни движения, виждам чертежи
да разцепват пространствата, виждам
числа маршируващи, зад които разтваря
своите змийски очи неизбродното минало.

                                                     Ти си двоен
и все пак единен; ликуващи звездни недра
ти прецеждаш във призрачна тъкан от
                                                            цифри;
ти поглъщаш галактики,
а после описваш окръжности; ти си странно
                                                        творение,
о, човече, магьоснико,
                                 самотнико нощен на хълма
о, гълтачо на огън.

С него дълго говорехме
край сребристия купол за делата световни.
Думи протяжни, лениви, пълзящи
пипнешком сред нощта аз изричах;
                                 той отвръщаше
със слова в строен ред, светли, строги,
                                 отчетливи, бодри,
зад които пулсираше мракът огромен
и горяха зениците негови.

                                             Аз си тръгвах
по пътеката моя, между черните храсти.
Беше друг моят път, бяха други нещата,
                                               прошепвани
на ухото ми вслушано. Вятърът
ме разсейваше с порив игрив между листите
и с тревите косите ми смесваше.

Върху склона
студенееше моето тяло сред скали
и сред корени
на лилави цветя с обли чашки, които повтаряха
на смълчания час, на спокойните хълми
                                                  извивките.
В мен се взираха
световете далечни и сегашния миг
                                 разраняваха с минало.
Бяха други нещата, а може би същите.
Бе душата ми синор и небето прецеждаше
                                                                  в звуци.

Как небето кърви, тъмна майко, как бликат
                                                        звездите ти
и душата пронизват! Разтвори своя мрак;
от безкрайно далеч нека чуя как ехото идва
от първия ден и се смесва с ветреца в тревите.
Аз отдавна те гледам ведно с вледенените
                                                          капки роса
по цветята лилави. Ти се скланяш над мене
                                 с лице без черти
и оставяш в душата ми рани от блясък.

© Миглена Николчина, 1985
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Три след полунощ", С., 1985.