СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ: "ТВОРЧЕСКИЯТ АКТ Е ЕКЗАЛТАЦИЯ НА ПРЕДУСЕТЕНА СВОБОДА"

Дора Дончева

web

Визитка

Станислав Памукчиев е роден на 9 май 1953 г. в София. През 1979 г. завършва Художествената академия, София, специалност стенопис. От 1981 г. е член на Съюза на българските художници. Професор по живопис, заместник-ректор на Националната художествена академия.

Осъществил е над 20 самостоятелни изложби в България, Румъния, Германия, Австрия, Унгария и др. Участвал е в множество кураторски проекти, както и в представителни изложби на българското съвременно изкуство в чужбина.

Станислав Памукчиев е носител на национални и международни награди за живопис, между които - за млад живописец, София (1985), на Съвета по култура, В. Търново (1984), на Министерството на културата на ОХИ във В. Търново и Благоевград (1988), на Гран при на Международното триенале на живописта, София (1996), а за съвместната им изложба с Ангел Станев получава наградата на галерия "Ирида", София (1999), както и наградата за цялостен принос на галерия "Буларт", Варна, 2000. Негови творби са притежание на НХГ, София, Софийска градска художествена галерия, художествени галерии в страната, както и на колекция "Петер Лудвиг", Германия и колекция "Арт диалог", Франция ,също на частни колекционери от България, Европа и САЩ. Живее и работи в София.

Другите за него

Чавдар Попов: Ст. Памукчиев е художник, в чиято живопис монохромните тоналности и сложни пространствени внушения са особености, обратно пропорционални на конвенционалните разбирания за привлекателност и външен ефект. Съзнателният образ от тези начала и редуцирането на живописно-пластичните компоненти до привидно безформена, но всъщност трепетно-пулсираща фактура я превръща от изобразителна в експресивна категория, носеща изцяло духовното съдържание на образа.

 

Станислав Памукчиев е едно от най-ярките имена - явление в пластичния живот на съвременна България. Неговите творби не остават незабелязани. Могат да бъдат харесвани или не, но минават през съзнанието на зрителя като валяк - смазват представите, изградените рамки, познатите модели. От закачка, любопитство до психологическа провокация и мозъчна атака градира реакцията на публиката - но никога не е безразлична. През последните 10-12 години Станислав Памукчиев развива търсенията си чрез по различна вещественост. Темите за живота, смъртта, неизвестното и необятното, за любовта, за болката, за Аз-а, за духовното - това са основните теми, които го вълнуват, но чрез новата вещественост той им дава друга форма и натоварва съдържанието с ново напрежение и дълбочина. Неконвенционалните материали, специфичното експониране, технологията на изграждане на формите, както и природният им език провокират съзнанието, архитипните наслоявания в сетивен и духовен план. Асоциациите за сакралност, за ритуалност възбуждат усещания за духовно тайнство, интерпретирано чрез универсална знаковост. Малките форми -"Сакраморфи", "Лавици", "Утайници за синьо" и др. - действат като фрагменти на нещо старо, свещено, фетиш... Използваните материали за създаването на тези творби са пепел, сажди, лепила, смоли, хартиена каша, восък, стрити на прах естествени пигменти, дърво, метал, тъкан. Авторът овеществява мисловните си трептения чрез изстъргване, обгаряне, опушване, връзване, сушене, натрупване, утаяване.

Провокира ни, атакува подсъзнанието ни, където са утаени прапамет, праидеи, праценности. Задвижва ирационални асоциативни връзки за езическа ритуалност, пречистване, тайнство и посвещение. Тозипроцес носи следите на връзките човек-време-пространство, дух-материя и т.н. и само незакърнялата чувствителност и усет за духовното приема тези вълни и разчита тези послания.

Творбите му са монохромни - черно, сиво, синьо, кафяво, бяло -цветовете не са чисти като стойности, а природни, такива каквито всеки ден ги виждаме в познатите природни обекти около нас. Както казва изкуствоведката Паулина Пелова в една студия, при Станислав Памукчиев цветът по-скоро е носител ва духовни вибрации, отколкото на живописни стойности. Такъв например е афинитетът му към синьото ("Утайници за синьо", "Синьо"), черното ("Кръг", "Тао", "А"), бялото("Бяла митология - от изложбата в галерия "Ирида" - "Пластове","Лавици", някои от реликтите).

Синьото зове човека към безкрайното, пробужда у него копнежа по духовното. Събужда го за Необозримото. Наслагва желание за съзерцание, самовглъбяване, дори покой. Бялото е цветът на тишината. Черното на непознатото. Изобщо във вселената на Станислав Памукчиев всичко, което се случва, е предварително обусловено. Процесите -психични, мисловни, сетивни, духовни - вече съществуват, работите, които се раждат, просто ги регистрират и се превръщат в ретранслатор на семиотичната интерпретация на изконните въпроси за Аз-а, Битието, Живота, Смъртта, Твореца, Познатото и познаваемото, както и за Необозримото - въпроси на един мислещ и тревожен ум.

Но те имат по-скоро риторичен характер, защото конфликтът между човешката същност и неговото битие бива решен чрез метафизични кодирани послания ("Тао", "Вратата", "Риба", "Кръст", "А", "Молитва" и т.н.)

При Станислав Памукчиев няма суетна екстравагантност и медийна модерност - всичко е лично, почувствано, анализирано, изстрадано...

"Слизането в пластовете родова и духовна памет е завръщане, трансформация, преоткриване в архитипни наслоявания и начин да бъдеш вътре или извън себе си. В този смисъл творческият акт се явява екзалтация на предусетена свобода...", казва художникът.

Мирча Елиаде в "Сакралното и профанното" пише: "Чрез преживяването на сакралното човешкия ум схваща разликата между това, което се разкрива като реално, изпълнено с мощ, богато и смислено, и неговото отрицание -хаотичният и опасен поток на нещата,тяхното случайно, безсмислено появяване и иизчезване...". Сакраморфите на Станислав Памукчиев ,както и неговите "Реликти" са и йерофании, проява на това сакрално, за което говори Елиаде, изразено в символи, митове, празници за човешкото съществуване. Те се схващат като структурен мост в процеса реалност-другост. Създаването на големите обекти (изложбите му в галерия "Райко Алексиев, София, в Софийска градска галерия и в Музея на съвременното изкуство в Белград в период от три години) развива тези търсения едва ли не до тяхната точка на кипене. Ако "Всека човешка същност е съвкупност от съзнателна дейност и ирационален опит" (Елиаде), то тази изложба поставя последните опорни точки в авторовата автономна добре структурирана вселена. Но колкото и много да говорим за нещата, няма да успеем да обясним Необяснимото. Можем само да раздвижим по опасен за спокойствието ни начин пластовете в съществуващите в съзнанието ни устойчеве модели и връзки. Тези творби са продукт на един порив за автентичност - родова, културна, духовна, художествена и лична, на търсене на нови съотношения между формата и съдържанието в психологически, социален, философски и пластичен план. Те са продукт и на желанието за преодоляване на традиционната изразност. Но в крайна сметка Станислав Памукчиев не ни предлага лаборатория, а бряг, където да построим своя работилница и площадка за изпитания.

© Дора Дончева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.08.2004, № 8 (57)