ПАСТОРАЛНА ПЕСЕН

web

На Димитър Атанасов

Как да покори Балканите Орфей е бил наясно,
и завладял ги мирно той със свойте песни.
А Воиджър понесе звуците на неговата гайда -
тоз хит космичен на родопския оркестър.

И от пещта на Изтока победно утро запламтява.
Виж, земята разорана тръпне вече нажежена.
Там нейде в леден блясък крепост засиява,
подпалена от "разум висш" на нашата вселена.

А в тлеещата угар край граничната бразда,
без страх от щръкналите кули стражеви,
напират устремно като прииждаща вода
гъстите редици на съгледвачи и борци.

До вчера действали с юмруци и заплахи,
днес с вратовръзки на дебелите си вратове,
подканят славните момци: "Елате вий или
ще дойдем ние, вършитба щом се зададе!"

В утрото балканско, от Изтока нахлуло дръзко,
съвремието наше не би могъл да разбереш,
но хода на световната история в гръдта на Пловдив
и сред скалите на Родопа веднага ще съзреш.

Отпред снага огромна издига старият Балкан.
Сред угарта, димяща под палещите утринни лъчи,
изниква мъж с червена шапка, стиснал чер наган,
стои върху грамада смет и заплашително мълчи.

Насочва бавно той окото тъмно на цевта
към някакви мутанти, от ужас онемели.
Не е ли той, Димитре, царят на сметта,
който във твоя свят или пък в мен се цели?

Загърбил виното уханно и ереста, и любовта,
в пещта на ада слизал много преди Данте
и Фауст изпреварил в договора със смъртта,
мъжът е днес владетел на мъртвото поле.

В краката му - трагичната Тракийска низина,
където споменът за Александър е изтлял,
сега превърната е тя във царство на сметта,
и полумесецът над нея отдавна веч е избледнял.

Под него купчината като жива се разпуква,
гърлата й издишват в утрото отровен газ.
Обсебена от демоните черни на боклука,
неумолимо тя набъбва и пълзи към нас.

Пред взора втренчен на мъжа се плиска
помията зловонна от двора на Европа,
а вятърът, горещ от тлееща омраза,
донася до слуха му тътнежа на потопа.

Оттам как истината да изплува аз не знам
и Шеймис Хини също не можал да разбере,
прелитайки безспир от Белфаст до Белград,
вместо звезди броил е бомби в синьото небе.

Пред таз енигма трудна перото ми немее,
на дългия си стих ще сложа вече края,
че не успях аз сили да премеря със Орфей,
а пък и с Воиджър не литнах във безкрая.

Ала все пак, Димитре, крепи ме мисълта,
при теб ще стигнат те - моите послания,
като самотен гълъб сред птичите ята,
като гласа на гайда в родопската симфония.

© Вилхелм Барч
© Ели Буздрева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2002, № 3 (28)