В ИЗОСТАВЕНОТО ГРОБИЩЕ

Тук живите стъпват с тревиста жал
и сричат каменните слова;
за живия гробището е чар,
но не за мъртвия след това.
Надписът пее с мраморен звук:
"Който днес приживе приближи
да чете камъка и си върви,
утре той мъртъв ще легне тук."
Текстът, уверен докрай в смъртта,
не става за мярка на вечността,
през която мъртвите не са с нас.
Кое смалява човешкия Аз?
По-разумно е текстът да се поправи:
"Човек мрази да тлее ден след ден
и от днес смъртта се прекратява."
Аз съм склонен да бъда заблуден.