web | Декамерон

Един коняр спи с жената на крал Агилулф; кралят узнава случайно за станалото, намира коняря и го остригва. Конярят обаче остригва всички други слуги и така се спасява от зла участ.

Когато Филострато приключил своята новела, по време на която дамите ту поруменявали, ту се смеели, кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя със засмяно лице започнала така:

- Някои люде в желанието си да покажат на всяка цена, че знаят и виждат неща, дето не бива да знаят, понякога постъпват твърде неблагоразумно, смятайки, че като разкрият чуждите прегрешения, останали незабелязани за другите, ще намалят собствения си позор, а не виждат, че по тоя начин го увеличават до безкрайност; че това е истина, искам да ви уверя с помощта на един обратен пример, като ви разкажа как един човек, смятан може би за по-недосетлив от Мазето, си послужил с хитрост срещу ума и разума на един велик крал.

Агилулф, кралят на лонгобардите, следвайки примера на своите предшественици, установил столицата на кралството си в град Павия, в Ломбардия, и се оженил за Теодолинда, вдовица на бившия лонгобардски крал Аутари, много красива, умна и много почтена жена, която обаче не попадала на добри любовници. Когато, благодарение на ума и добродетелите на крал Агилулф, работите на лонгобардите се пооправили и те заживели известно време в мир и благополучие, станало така, че един от конярите на споменатата кралица - човек, произхождащ от простолюдието, макар че във всичко друго стоял много по-високо от своя презрян занаят, - снажен и красив също като краля, се влюбил безмерно в кралицата; но тъй като ниското му положение все пак не го било лишило от способността да разбере, че такава любов противоречи на всякакво благоприличие, той,  бидейки разумен човек, не споделял с никого нищо, а на нея не се осмелявал да загатне за любовта си дори с поглед. И въпреки че не хранел никаква надежда да бъде харесан някога от кралицата, все пак се гордеел, задето мисълта му се устремила толкова високо, и като човек, изгарящ от любовен пламък, изпълнявал най-усърдно - повече, отколкото своите другари - всичко, което според него можело да се хареса на кралицата.

Случвало се понякога, когато тя излизала на разходка, да предпочете да възседне коня, за който се грижел той, а не другите; конярят считал това за най-голямата милост и не се отделял от стремето й, а когато успявал да се докосне само до дрехата й, чувствал се безкрайно блажен.

Но както често виждаме да става, колкото повече намалява надеждата, толкова повече се разпалва любовта; така се случило и с бедния коняр, комуто било непоносимо тежко да таи в себе си тази пламенна и безнадеждна страст и да я крие от другите - както правел той; затова, като не успял да сподави любовта си, неведнъж му идвало да сложи край на живота си. Обмисляйки по какъв начин да умре, той решил да избере такава смърт, която да покаже ясно, че е умрял заради любовта, що изпитвал и продължава да изпитва към кралицата; накрая пожелал избраният от него начин да бъде такъв, че да му позволи да си опита щастието, за да задоволи изцяло или отчасти своето желание. Той не се осмелявал нито да заговори с кралицата, нито да й признае с писмо любовта си, защото знаел, че и думите, и писмото - всичко ще бъде напразно; но рекъл да опита с хитрост да прекара с нея поне една нощ; а за да стане това, нямало друг начин освен следния: да направи опит да се промъкне в нейните покои вместо краля, за когото знаел, че не винаги спи с нея. И за да разбере как и в какви дрехи се облича кралят, когато отива при нея, той на няколко пъти се скривал в голямата зала на кралския дворец, която се намирала между покоите на кралицата и покоите на краля; и една нощ видял, че кралят излязъл от стаята си, загърнат в дълго наметало, със запалена факла в едната ръка и с бастунче в другата; като стигнал пред покоите на кралицата, той почукал, без да се обади, два пъти с бастунчето, вратата се отворила веднага и някой поел факлата от ръката му.

След като видял всичко и почакал, докато кралят излезе и се прибере отново в покоите си, конярят решил и той да постъпи по същия начин; успял да намери наметало, подобно на кралското, снабдил се с факла и бастунче, измил се най-старателно в банята, та да не би миризмата на оборския тор да подразни кралицата и да стане причина тя да открие измамата, а след това, както обикновено, се скрил в голямата зала. Когато се уверил, че всички са легнали и спят, той решил, че е настъпил часът или да осъществи любовта си, или по тоя най-достоен начин да си проправи път към желаната от него смърт; и с помощта на кремъка и огнивото, които носел със себе си, запалил факлата, загърнал се в наметалото, доближил се до покоите на кралицата и почукал два пъти с бастунчето на вратата. Отворила му една сънена слугиня, поела от него факлата и я скрила; а той, без да продума, прекрачил зад завесата, свалил наметалото си и легнал в постелята, където спяла кралицата. После я сграбчил страстно в обятията си, но се престорил, че е разстроен (понеже знаел, че когато кралят е в лошо настроение, не искал да слуша нищо) и без да проговори и без да му кажат нещо, опознал няколко пъти плътта на кралицата. Макар и да не му се искало да си тръгне, той все пак се боял, да не би ако се забави още, изпитаното от него удоволствие да се превърне в печал, затова, без да проговори, станал, взел си наметалото и факлата и се върнал колкото се може по-скоро в своята постеля.

Той тъкмо си бил легнал, когато кралят се надигнал и отишъл в покоите на кралицата, а тя останала твърде изненадана от това; щом кралят легнал в постелята и я поздравил весело, виждайки го в добро настроение, тя се престрашила и го запитала: “Какво става с вас тази нощ, господарю мой? Та нали вие си отидохте преди малко, след като ми се насладихте необичайно много? Защо се връщате толкова скоро? Пазете се, не правете такива неща!" Като чул това, кралят веднага се досетил, че кралицата е била измамена с помощта на сходство в навиците и на прилика във външността, но тъй като бил разумен човек и разбрал, че станалото не било забелязано нито от кралицата, нито от някой друг, решил да се държи така, че тя да не разбере нищо. Мнозина глупци не биха постъпили като него, а биха почнали да питат: “Кой е идвал тук? Не съм бил аз. Как стана всичко това? Кой е тоя човек?" Ако кралят постъпел по същия начин, можело да станат куп неприятности: щял да обиди без причина кралицата и да й даде повод да пожелае отново същото, каквото била изпитала преди малко; освен това, ако вдигнел шум около станалото, щял да се опозори сам, докато, ако си мълчал, никой нищо нямало да разбере и той нямало да се посрами. Затова, макар и да бил страшно ядосан, кралят не го показал ни с вида си, ни със словата си и отвърнал: “Мадона, какво значи това? Нима след като веднъж съм бил вече при вас, мислите, че не съм способен да дойда пак?" Кралицата отвърнала: “Разбира се, господалю мой, но все таки бих ви помолила да се грижите повече за вашето здраве". Тогава кралят казал: “Ще последвам с удоволствие вашия съвет и ще се прибера, без да ви безпокоя повече".

Но той така кипял от ярост и негодувание, след като разбрал какво са му сторили, че грабнал наметалото си и излязъл от стаята; решил, без да вдига много шум, да намери оня, който извършил тази работа; той предполагал, че трябва да е някой от неговите хора и че който и да е, няма да успее да се измъкне.

Кралят запалил свещичката на един фенер и се запътил към продълговатата постройка над конюшните на двореца, където имало много легла и спели почти всичките му слуги; и като си мислел, че на тоя, дето е извършил каквото той узнал от кралицата (който и да е той), вследствие положеното усилие нито пулсът ще бъде спокоен, нито биенето на сърцето - равномерно, тръгнал на пръсти от единия край на помещението и започнал да опипва внимателно гърдите на всички поред, за да разбере как бият сърцата им. Всички спели дълбоко, с изключение на тоя, дето влизал при кралицата; той бил още буден, видял краля, досетил се веднага кого е дошъл да търси и така се изплашил, че сърцебиенето, което получил поради положените по-преди усилия, се засилило още повече; затова бил напълно убеден, че кралят, щом забележи това, веднага ще заповядат да го убият.

Конярят започнал трескаво да обмисля какво да прави, но като видял, че кралят е без оръжие, решил да се престори на заспал и да види какво ще стане по-нататък. А кралят, след като прегледал мнозина и не открил никого, за когото можел да каже, че е търсеният от него човек, дошъл при коняря, установил, че сърцето му бие по-силно, отколкото на другите, и си рекъл: “Ето го! Този е!" Но понеже не искал никой да разбере какво възнамерявал да прави, кралят не му сторил нищо, само извадил ножиците, които носел със себе си, и отрязал кичур от косата му (по онова време мъжете ходели с много дълги коси), та да може сутринта да го познае по тоя белег; след това излязъл и се прибрал в покоите си.

Конярят видял всичко и тъй като бил хитро момче, веднага се досетил защо са го белязали по тоя начин; без да губи време, станал, намерил едни ножици (за щастие в конюшнята имало няколко, с тях стрижели конете), приближил се на пръсти до слугите, които спели в помещението, и от всекиго отрязъл по кичур коса над ухото. Никой не го усетил и след като свършил тая работа, си легнал да спи. На другата сутрин, щом станал, кралят заповядал, преди да са отворили вратите на двореца, всички слуги да се явят при него. Нареждането му било изпълнено.

Когато дошли всички и застанали пред него гологлави, той почнал да ги оглежда един по един, за да открие тоя, на когото отрязъл кичур коса; ала като видял, че по-голямата част от слугите са остригани по един и същи начин, останал изненадан и си рекъл: “Тоя, когото търся, може да е човек от долен произход, ама е много умен". Като се уверил, че ако си мълчи, няма да открие тоя, когото търсел, той решил да не се опозорява заради някакво си дребнаво отмъщение; все пак искал да го стресне, па макар и само с една дума, и заедно с това да му даде да разбере, че той, кралят, знае всичко; затова се обърнал към всички и казал: “Нека този, който е сторил това, да не го върши никога вече! А сега си вървете по живо, по здраво".

Друг на негово място би ги подложил на изтезания, мъчения и разпити, но постъпвайки така, би разкрил онова, което всеки друг ще се постарае да прикрие; ако откриел виновника, щял да му отмъсти, но въпреки това нямало да намали, а само щял да увеличи своя позор и да опетни и честта на жена си. Хората, които чули тия негови слова, останали твърде изненадани и дълго се питали един друг какво искал да каже кралят, но никой, с изключение на оня, за когото се отнасяли, не могъл да разбере нищо. А конярят, който бил умен човек, не продумал ни дума за станалото, докато бил жив кралят, и никога вече не излагал живота си на такива случайности.

© Джовани Бокачо
© Никола Иванов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Джовани Бокачо. Декамерон. София, 1970.