Тъкмо излязохме от селцето и колата стенещо пое по стръмния планински път, заваля дъжд. И то какъв! Чистачките, два удивителни знака, безпомощно се мяткаха наляво-надясно. Мъчеха се да напомнят: по-бавно! Послушах ги.

Познатата, облечена в слънчева светлина критянска панорама, се промени. Догонващите пътя, боядисани в изнурено зелен цвят маслинени дръвчета от лявата ни страна, сега се обвиха в блестяща чернота, чуден контраст с белналите се зад тях кръстове на малкото гробище. От дясно, варосан перваз от недялани камъни, зад него, скрит в кипяща мъгла, спомен. Спомен, който само преди няколко минути беше разгънат в дълбочината акварел с изображение на китна, зелена долина, прошарена с портокалови градини, лозя, овчи стада и бели къщички с цветни рамки на прозорците. Водните струи размиха цветовете, заличиха гледката. Остана само рампата, издигната от белосани, грубовати късове гранит.     Внимателно напредвахме край нея, когато внезапно каменна грамада с причудлива форма се търкулна пред колата. Спряхме. Изпод бризента се показаха лицата на младеж и девойка. Мокри и треперещи.     Взехме ги и заедно продължихме пътя. Разбра се, че двамата млади пристигнали от Съединените Щати със самолет до Холандия, откъдето на автостоп - чак дотука и сега, също като нас, са се устремили към южния бряг. Подадохме назад току-що отворената МЕТАХА. Затоплени и развеселени, те се разприказваха:

Живеят в Чикаго... Току-що са завършили университета - историци, чакат назначение. Членове са на ”зелените” и в свободното си време учат езици, обикалят концертните зали...

С удоволствие слушахме разказа им. Бяха млади, пълни с надежди и самоувереност. Спогледахме се с жена ми. Без да кажем нито дума, и двамата в един и същи момент разбрахме, сега и тука, че нашият живот изтече в бленуването точно по една такава младост. Неосъществени сънища. Обезобразени от войни и идеологии... Продиктувахме им адреса си и ги поканихме на връщане за Холандия да ни гостуват за няколко дена. Оттук нататък вниманието ми бе отвлечено от пътя, осеян с тинести наноси и побесняли водни потоци.

Дъждът, който ни съпроводи чак до билото, спря. Слънцето безцеремонно раздра траурното облачно покривало. Лъчите му, подобно чудотворна четка, се устремиха надолу, щедро заливаха с багри планинския скат и малко замаяни от успеха си, се топнаха в морето и го боядисаха в невъзможно синьо...  Спуснахме се след тях и се озовахме на единствената уличка на Хора Сфакион, която като пресъхнала бара лъкатушеше между морския бряг и редицата къщи. Внимателно заобиколихме няколкото маси и столове на единствения кафе-ресторант и се озовахме на малкия вълнолом. Оттам пътят водеше към открито море. Тука се сбогувахме с американските ни познати и остатъка от метаксата.

Следобедното слънце, спряло над селцето, го обливаше с невероятна светлина. Двайсетината къщи, подгонени от морските вълни, блъскайки се една в друга, търсеха спасение в обятията на планинския скат. Оттам с бяла нескромност господстваха над малкия залив, който използваха за огледало, удвояващо красотата им. Зад тях се възвишаваха облечените в гранит масиви. Една, едва забележима драскотина спираловидно пълзеше нагоре. Път, който се губеше във висините.

До вечерта имаше още много време. Решихме и потеглихме. Спиралата, която отдалече така примамливо и елегантно се извиваше, сега внезапно се превърна в грубо издялана в скалите пътека, изпъстрена с остри завои и танцуваща по ръба на главозамайващи пропасти. За щастие, освен няколкото кози, нямаше друго движение. За връщане обратно, не можеше и да става дума. Внимателно ”слагах” колелетата от камък на камък и първите тръпки на безпокойство безмълвно се настаниха между нас.     Пътувахме вече около час. Моторът започна да загрява, а пътят все така бе изпълнен с безнадеждност и красота. Безнадеждни красоти. Особено парадоксална гледка представляваха причудливите форми на висящите над урвата крайпътни тръни, откроили се на фона на морската синевина, тънеща в бездните под нас. Неочаквано, отнейде прозвуча автомобилен клаксон. Ехото като кръжащ орел описа няколко кръга над главите ни и се загуби по посока на морето. Долепихме се до скалната стена и спряхме. Зад завоя се появи очукана Тойота. Сантиметър по сантиметър се доближи и спря до нас. Дръжките на вратите леко се чукнаха. Мургаво лице, декорирано с черни, вити мустачки, се обърна към нас. Посочи нагоре и с пръст описа два кръга. Разбрахме. Още два завоя и сме спасени. Махна с ръка, и дълбаейки бразда по хълбока на колата ни, отмина. Трите охранени овци отзад равнодушно ни изгледаха.

Действително, след втория завой се озовахме върху обширно плато. Природата около нас се заглади и успокои. Малко по-нататък се белееше самотна колиба. Под сянката на недъгаво смокинoво дръвче имаше поставена маса и няколко грубо сковани, дървени стола. По варосаната стена имаше надраскани с въглен надписи: room to let... zimmer... kafe... Над тях, върху плоския покрив на бараката се беше излегнала шарена коза. Приличаше на гербово знаме. Само дето липсваше вятър да го развее. Истината е, че тук нямаше нито хотел, нито мотел, а само несмели опити за подражение на рекламите, диктувани от нападащия туризъм. Смях!

На няколкостотин метра по-нататък се белееше малко селце. Отъпканите коловози водеха право към него. На това каменно плато, сгушени зад каменните огради, надничаха каменни къщички. Не се виждаше жива душа. Слабосилни маслинови дръвчета, хвърляха дружелюбна сянка върху варосаните стени и миниатюрните зеленчукови градинки. Пътеката между тях водеше до едно прохладно площадче и - край.    Под сянката на платана, дърво с приказни размери, като че ли се беше сгушило цялото село. Зад него - отново устремени към небето скалисти грамади. Кой беше пуснал тука корени най-напред, селото или платана? Както и да е било, но сега под дървото седяха няколко фигури. Както навсякъде на остров Крит, така и тук, мястото на единственото кафене в селото бе под сянката на най-голямото дърво.

Бавно, почти тържествено, завихме в кръг около някакъв военен паметник и ударих спирачките.     Посрещна ни неподвижна тишина. Картината, разстлала се пред нас, приличаше на пожълтяла от времето фотография. Петима-шестима мъже седяха с изпънати гръбнаци и ни наблюдаваха. Ръцете на всички, без изключение, почиваха върху причудливо надиплените им дрянови бастуни. В очите им нямаше нито учудване, нито сръдня, нито нетърпение. Като че ли десетилетия наред седят тук и безмълвно приемат пристигащите в селото им странници. Не знам колко време се е минало, докато съобразя, че това все пак не е фотография, а действителност. И като всяка действителност, не може да продължава вечно. Слязох от колата и направих няколко крачки.

- Калиспера - поздравих ги.

- Калиспера - прозвуча хоровият отговор.

На това място познанията ми по гръцки се изчерпаха и колебливо се спрях.

- Ела, ела! - приканващо махна с ръка най-възрастният, овенчан с бяла брада мъж, и посочи към празния стол до него.

- Благодаря, - измънках неуверено и погледнах към колата.

- Мадам, ела! - отново се обади старецът. - Теодору, ела! - провикна се той. От каменната къщурка излезе един младок със стол в ръцете. Брадатият островитянин каза още нещо и отново посочи столовете.  Жена ми колебливо се измъкна от колата, пристъпи в полукръга и седна. В омачкания си бял панталон и маратонки, представляваше странна гледка между обутите в черни ботуши и облечени в черни одежди критияни. Мълчаливо се гледахме, с изписани на лицата ни принудени, едва ли не - глупави усмивки.     Вече започнах да съжалявам, че изобщо слязохме от колата, когато отново се появи Теодору. В ръцете му табла с шест филджана димящо кафе и още толкова - ледено узо. Недоумяващо се въртяхме на столовете, когато Теодору взе думата. На понятен английски език.

- Това е от Костакис за добре дошли. Той е най-старият човек в селото - посочи към стареца,- чукнете се с него.

Дигнахме чашите и доброжелателно закимахме с глави един към друг. Докато в настаналата тишина се чуваха само различните по тон звуци от сърбането на горещото кафе, Теодору отново се появи с подноса, на който се мъдреха нови осем чашки с узо.

- От кмета на селото - обясни той.

Оня, без да вади лулата от устата, показа зъбите си, и вдигна чашата. Вече знаехме, трябваше да се чукнем и с него! Жена ми наруши тишината.

- Стъмва се и път ни чака,- промънка тя.

И то, какъв път! Ако така вървят нещата, переспективата е още няколко рунда и... нокаут. Трябваше да се измисли нещо и то незабавно. Поръчах още по чашка. С това кръгът се затвори.

Старият каза нещо и Теодору запревежда:

- Виждам на колата има буква ”H”. Значи Хунгария, нали?

- Да - отвърнахме.

- Тази, която някога беше Австро-Унгарска империя, така ли?

- Да.

- Последният император беше Франц Йосиф.

Тук допусна малка грешка, която обаче беше простима за един островитянин. След този увод започна да разказва с подробности историята на Унгария до наши дни.

- Сега е свободна страна. Теодору, кажи им, че и в нашия парламент има социалисти. Не са за хвалене, но поне се стараят - замлъкна той.

Направих няколко снимки. Седяха неподвижно, с изпънати гръбнаци, подпряли ръце върху дряновите си бастуни, като че ли не ни забелязваха. Започнахме да се сбогуваме. Учудиха се.

- За къде сте тръгнали?

- Обратно в Хания.

- За северния бряг, по това време? - възкликна старецът. - Останете да нощувате тука, пък утре по светло... По мрак през планините е опасно.

Благодарихме за поканата и отказахме.

- Ако някой желае и има работа натам, с удоволствие ще го вземем с нас. Има място.

- Теодору, обади се отново старият, - кажи им, че поне засега нямам работа в града.

- Кога си бил за последен път в града? - запитах. Замисли се.

- Трябва да има седемнайсет години оттогава, - отвърна и се засмя.

Подадохме си ръце. На идване пропуснахме да се запознаем.

- Приятно ми е. Името ми е Теодор. - Исках да тръгна, когато с внезапно движение ме дръпна към себе си.

- Ако не се лъжа, каза, че името ти е Теодор. Унгария е католическа страна, а твоето име е православно. Не ми се вярва да си чист унгарец. - В гласа му се чувстваше разочарование.

Старецът имаше право, но как да му обясня. Ужасно закъснявахме. Жена ми, която следеше разговора ни с интерес, бързо съобрази и също протегна ръка.

- Приятно ми е, Илонка.

Старецът одобрително заклати глава.

- Виждаш ли, тя е унгарка! - повдигна бастуна си за сбогом.

Нямаше време, пък и не исках да оскърбявам настъпилата причудлива, чиста тишина. Жена ми е рускиня и името и е Алла...

Последните трепкащи пламъчета, блестящи по върховете на планинските чукари угаснаха. Настъпи зрак.

Пътят на връщане не изглеждаше толкова безнадежден. Под благотворното влияние на узото смело се спускахме към морето. Тъмнината с мамеща готовност закриваше подробностите на действителността.     Единствената улица беше осветена от ред примигащи лампиони. Таверната още бе отворена. Уханието на прясно пържена риба ни принуди да спрем.

Тъкмо поливахме рибените хапки с ароматичната ”рецина”, когато две познати фигури изскочиха от тъмнината. Приятелите ни от Америка. Зарадваха ни се.

- Забравихме на седалката един бележник. В него са адресите на всички нови приятели.

Жена ми с необичайна готовност скочи.

- Един момент, сега ще го донеса.

Когато се върна, запитаха, дали бихме ги закарали отново на северния бряг. Тук не им харесва. Скука. Няма кьорава дискотека и никаква компания. Само туземци-островитяни.

Тъкмо се канех да им кажа ”окей”, когато жена ми, тази вечер вече за втори път, отново ме изпревари.

- Днес няма да се връщаме. Ще спим тук.

Сбогувахме се.

- До скори срещи в Унгария - и се стопиха в тъмнината.

- Защо им каза, че ще спим тука? - запитах.

- Защо ли? - отговори с необяснимо раздразнение. - Не си ли спомняш разговора ни в колата на идване?

- Не, гледах да не полетим в пропастта.

- Когато им казахме откъде идваме, нашите пътешественици казаха дословно: ”Много им харесала Hungary, но в прочутата й столица Букурещ за съжаление не могли да останат за по-дълго време, тъй като трябвало да бързат заради дунавския ферибот, който тръгва за България.” - Тогава не бях сигурна, че съм разбрала добре, но сега погледнах бележника им. Откъснах тази страница. И без това, не могат да я използват. Ето я, чети!

Погледнах я. Име на улица и номер, без грешка.

- Какво не ти харесва? - запитах. - Не те разбирам.

- Прочете ли всичко докрай?

Започнах отново.

- ...име на улица и номер. - Все още не разбирах.

- Чети по-нататък!

- Телефон... нашият номер...

- После?

- ...2510 BUKUREST - Hungary.

- Сега разбираш ли?

Разбрах. И аз си спомних стареца от горното село. Не беше нито американец, нито историк-пътешественик. Само един туземец-островитянин.

- Плаща, моля!

Колата простенващо, отново се закатери по покрития с тъмнина стръмен път.

Как се казваше всъщност селото?