УНГАРСКА БЪЛГАРСКА КНИГА

Пламен Дойнов

web

Красив, изпипан, едроформатен том е съставил Дьорд Сонди в чест на 80-годишнината от рождението на унгарския поет и ненадминат преводач на български народни песни Ласло Наги (1925-1979). Но това не е просто изискан том, а богата книга с диалогична структура - съдържаща текстове и от съпругата на Наги - Маргит Сечи (1928-1990), при това с прикрепено към корицата CD. Откъде да започнем? Книгата включва поезия от Наги и Сечи, откъси от дневниците им, малки текстове за България и българския фолклор, цветни репродукции и графики на Ласло Наги, копия от негови ръкописи, спомен за поета от Невена Стефанова, а дискът съдържа български народни песни, преведени и изпълнени на унгарски (как само звучат "Полегнала е Тодора...", "Кацнал бръмбар на трънка..." и пр.), рецитации на Веселин Мезеклиев и Ангелина Славова...

Само по този начин можем донякъде да се отблагодарим за трайното любопитство към България и за българските вдъхновения на Наги. Макар че българската благодарност е допуснала грешка още в самото начало, когато вместо правилното Ласло Над (и дори Надь), е изписала и помни неизменно до ден-днешен Ласло Наги. Но благодарността продължава, защото това е четвъртата книга на български език от Наги и втората от Сечи (след преведения преди години неин дневник), въплътила този път усилията на цели 24 преводачи, между които блестят Далчев и Григор Ленков.

Четири са основните характеристики на тази книга. Първо, тя е книга без граници. Чрез нея можем с поразителна яснота да си представим влиянието на българските народни песни върху поетиката на Ласло Наги и безпрецедентните за европейските традиции от ХХ век преобразувания на българския ритъм и фолклорна образност в нов унгарски поетически език. Шеметните преводи на Наги на български песни през 50-те години остават не просто преводачески връх, но и дават значими начала на съвременната унгарска лирика. Сега четем Ласло Наги и занемяваме пред мерената реч с визионерска метафорика и мощни напеви, впримчени в парадоксален "фолклорен сюрреализъм", някакъв противоречив домодерен, първобитен модернизъм, в който езикът напълно е изгубил покой. По-късно следва обратно движение - образната система от стиховете на Ласло Наги се завръща в българската поезия, за да й даде различно разбиране за самата себе си, преминало през европейските филтри на чуждия език.

Второ, това е многожанрова книга или по-скоро книжен корпус от свободни жанрове. Дневниковите записки четат стиховете, а импресиите допълват импровизираните графики. Назованите от унгарската традиция "дълги песни" на Наги (начело с пронизващата самите недра на битието поема "Сватба" или "Венчавка") кръжат като огромни отломки от странен народен българо-унгарски епос, сподирени от малки лирически бисери.

Трето, това е особена политическа книга. И как да не се смее човек на едно отбелязване в дневника на Ласло Наги, когато на обяд в ресторанта на Народния театър през септември 1976 г. дълбокомудрият Левчев почти поучително казва, че му "липсва политиката в стиховете" на Наги. Съвсем логично е българският автор на "Октомврийски стихове" да не вижда политиката при унгарския автор на "Коледа, черна глория". Но разбира се, че има политика в поезията на Ласло Наги! Но не онази политика - помпозната, сърфираща по актуалното, обтекла отвсякъде с метафори от времето на размразяването - а съвсем друга политика, продукт на различна езикова направа. В нея зреят геологически и екологически метафори, сноват многозначни алегории, които издърпват килимчето изпод всяко сигурно (правоверно?) четене, втурват се трагически "селски" интонации, отворили път на прозренията за лъхащата наоколо "градска" (гражданска) пустота през 60-те и 70-те години на ХХ век.

Четвърто, това е любовна книга. Текстовете на Ласло Наги и Маргит Сечи си бъбрят толкова близко, отдадено и единосъщно, че българският читател изтръпва: "В България не обичаме така!" Понякога тази любов е стряскащо луда, почти неразбираема. Затова и така неистово може да бъде четена днес.

И над всичко това разбираме, че по един невинно присвояващ начин това е в крайна сметка българска книга - не защото е преведена на български език и съдържа български теми от хора, обикнали завинаги България, а защото носи в себе си един изработен в преводи и общувания универсален българо-унгарски лирически код, в който неразбираемите езици се разгадават взаимно и безкрайно разрояват неподозирани значения.

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2009, № 11 (120)

Други публикации:
Книгите днес, 2005, кн. 3.