Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Amazon Books
:. Amazon uk Books
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Cooking, Food & Wine
:. Littérature sentimentale
:. Society, Politics & Philosophy
:. Shoes - Boots - Bags - Handbags
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Библиотека
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЕСНО ЛИ Е ДА СИ РОДЕН В 1942 ГОДИНА

Никола Георгиев

web

Всеки ден е достатъчно добър, човек да се роди или да умре, каза папа Павел Осми, когато празнуваха един от последните му рождени дни. В очите на божествената вечност това може да е така, особено що се отнася до раждането, но греховният земен свят винаги изкушава с въпроса: нямаше ли да е по-добре, ако се бях родил в някое друго време. Такъв въпрос може да породи и не по-малко греховният български свят у всеки човек, който се е родил в България и е преживял в нея до ден днешен. И тъй като литературоведът (без това да е безспорно доказано) се включва в категорията човек, няма да е чудно, ако този въпрос загложди и него. Литературоведите като общност пък биха могли да се запитат нещо по-реалистично: ако човек е роден в 1942 година в България и след време е почувствал влечение да се занимава с изследване на художествената литература, кой път би могъл да хване през тогавашните български литературни и обществени условия. Спрямо вече станалото и стореното това е въпрос с обратна дата и го задаваме не за да преразказваме известното, а за да му създадем образ днес. Разбира се, и това съвременно образотворчество едва ли има нещо общо с разбиранията и намеренията на тогавашния човек, но такава е участта, такава е и ценността на всяко описание на миналото.

На хора, които учат що е тоталитарна държава от страниците на вестниците, може да се стори чудно, но е наистина така: през 60-те години в българското литературознание имаше възможности за избор. Общество и с много висока степен на деспотичност пак не може да стигне до точката на пълното уеднаквяване, на пълната ентропия. Разликата между него и обществото с по-ниска степен на деспотичност не е, че в първото няма, а във второто има алтернативност, а другаде: кръгът от избирателни възможности в първия случай е стеснен и осъществяването на едни от тях е много по-лесно, а на други много по-трудно, отколкото във втория тип общество. И още една разлика: в общества с висока степен на деспотичност изборът сам по себе си има по-голяма социална и професионална значимост, особено когато младият учен хваща трудния път.

Каквото и да мислим за българското литературознание, през 60-те години наред с леките и добре отъпкани пътища се чертаеше и поне един труден. За него вече имаше и водачи. Начеващият литературовед за добро и за зло трябваше почти задължително да е завършил филологическия факултет на Софийския университет. В този единствен дотогава филологически факултет преподаваха множество достойни учени и мнозина от тях надхвърляха интелектуалното равнище на студентите си (по-късно ролите се размениха). В този единствен филологически факултет имаше и преподавател, който поне в едно отношение също беше единствен. Наричаше се Янакиев, Мирослав, макар че никога не бе славил мира върху полето на филологията.

Той беше и, доколкото зная, и сега е противоречиво сложен - до прозрачна яснота. Солидно подготвен класик, с първоначална преподавателска задача старобългарски език, проф. М. Янакиев е от оня стар тип филолози, които с чиста съвест могат да кажат за себе си "и нищо филологическо не ми е чуждо". Това, което му беше и му остана чуждо, е жалкият съвременен дележ на филологията на езиковедски и литературоведски "профил", дележ, от който тя остана не само без профил, но и без анфас.

И тъкмо този класически, в двойния смисъл на думата, филолог към края на 50-те години започна да се превръща във вносител, носител и разпространител на нови идеи, нови за света, нови и дълбоко чужди и неудобосваряеми за българския филологически и идеологически стомах. Водеше го идеята - и еуфорията - на тогавашния рационализъм, екзактизъм, сциентизъм и таксономичност в изследването на езика и художествената литература с всичките им надежди и обещания. Трудно е да си представи човек по-неблагоприятна почва от българската (под българска почва разбирам милото съчетание от традиционно стари и комунистическо нови представи за тайнството на художествеността, пред което са безсилни и вредни всякакви напъни на сухия научен разум, или за формализма в изкуството и изкуствознанието, който в едно социалистическо общество трябва да се изкоренява при всеки опит да покълне). И "почвата" отговори както си знаеше: с демонстративно нежелание да разбере текстовете и идеите на М. Янакиев (впрочем и да се беше напънала, едва ли щеше да разбере бог знае колко - това казано укорително и за автора, и за публиката му), с присмех, с опити за унижаване и заплахи, всичко смесено в едно. Янакиев работи за "възкресяване на формализма", бе отговорът на "почвата" по повод неговото "Българско стихознание" (вж. рецензията под същото заглавие в "Пламък", 1963, № 6) и нейното идеологически заканително противодействие. За злепоставяне на идеите му влезе в работа и един старонов социо-психологически механизъм, и той съчетание от табихетите на "христоитийната" еснафска умереност и манталитета на притиснатия човек на комунистическото общество: "Янакиев ли? Той се увлича. Изпада в крайност." Като че ли някога и някъде под слънцето е било създадено, наистина създадено нещо без създателят му да се е увлякъл и да е стигнал до границите на собствените си възможности или на идеята.

Почвата, за щастие, беше разнородна и в нея имаше пластове, които, кога разбрали, кога недоразбрали изслушваха, изчитаха и подкрепяха М. Янакиев. Подкрепяше го част от българското учителство, изслушваха го и се опитваха да го разберат и мнозина от студентите му. По-късно немалко от тях признаваха и още повече би трябвало да признаят, че са негови ученици, последователи на някоя от линиите на многопосочната му филологическа работа или че научното им мислене е било повлияно от неговото, дори когато не са възприели и продължили нито една идея на преподавателя си.

И тъй, един студент във филологическия факултет, роден 1942 година, в десетилетието на своето научно проглеждане и насочване би могъл да хване път в три основни посоки. И в трите не го чака добро - и това е единствената главна прилика между тях.

По първия път младият литературовед би трябвало да върви с вдигнат нагоре нос, за да лови повеите в конюнктурните извивки и в дълбинните промени на господстващата идеологема. Ако в едни времена и обстоятелства е било добре с "артистичния" си начин на писане да доказва колко благотворно разкрепоставяща е априлската линия на Партията, в други причини и обстоятелства, когато режимът натежа в консервативност и го обхвана желание да консервира себе си, ръководителя си и всичко възможно друго, пак така добре би било литературоведът да "изследва" устойчивото, изконното, народопсихологическото в българската литература. Добре ориентираният нос водеше до социални успехи и до навирването му вече в другия смисъл на думата, но и на това му се намираше церът. Със завидна редовност се провеждаха кампании срещу тази или онази група, навиквания срещу тогова или оногова, така че за тези десетилетия не остана нечукнат нито един нос, навирен или ненавирен. И правилно - в тази държава можеше да има само един нос, знаеше се чий е той и как изглежда.

Другият възможен път за научна работа търсеше независимост - и я търсеше в някакви отдалечени, неутрални полета, стоящи уж извън полезрението на господстващата идеологема. Там на начеващия литературовед се предоставяше възможност да зарови глава по подобие на пословичната птица и да живее с приятната самозаблуда, че мисленето му и научната му работа са независими от въпросната идеологема.

Третият път също търсеше някаква независимост - но я търсеше не ескейпистки, а в пряк досег и неизбежен конфликт с идеологемата. Тая независимост събираше следните идеи: на художествената литература да не се гледа така неадекватно приложно, като средство за "агитация и пропаганда", като средство за натиск върху учещи и неучещи или като повод за надграждане на красиви (и далеч невинаги красиви) словопостроения; второ, художествената литература може да се изследва от самостоятелна, професионално обособена наука с колкото е възможно по-точни методи и термини, наука, над чийто вход стои надпис "Procul este, profani!". Конфликтът беше наистина неизбежен: защитниците на идеологемата виждаха или поне усещаха, че й се отнема нещо от нейната сила, монопол и език. Литературните критици, които разбираха, че надписът "Махнете се, незнаещи!" се отнася за тях, започнаха да се възмущават и да се подгаврят със сухия и неразбираем научен стил и енергично да защитават живото и достъпно литературнокритическо слово, тоест себе си.

След като първата крачка по този, третия път, бе направена от М.Янакиев, стана ясно, че да се върви по него е много трудно в научно и още по-трудно и неблагодарно в социално отношение. За млад човек с характер и амбиции това би било не толкова страшно, колкото привлекателно, пък и вечно свирукащият си стоик Янакиев (такъв съм го запомнил) даваше пример как да се държи самотният учен, когато го подиграват и притискат. В действията и примера на М. Янакиев обаче имаше нещо по-важно за хората, които идваха след него.

Ако се поведем по идиотското (то кое ли не е идиотско) клише "вдигна високо летвата", трябва да добавим, че с "Българско стихознание" М. Янакиев наистина я вдигна твърде високо за студентите си и за всички добронамерени, които се опитваха да го разберат. Клишето, слава богу, носи в себе си и леката, свободолюбива и приятна възможност да бъде преобръщано наопаки. Затова и ако в един смисъл високо вдигнатата летва на Янакиев трудно можеше да бъде надскочена, в друг смисъл под нея лесно можеше да се мине. И текстове на литературоведи от следващото поколение наистина "минаваха" по-леко през редакции и издателства, защото, както обясняваха редакторите и издателите "В статията Ви има влияние на структурализма и формализма, но все пак не е като онова чудо, Янакиевото. Ще я вземем." Авторите, чиито текстове се приемаха за печат, защото не бяха "изпаднали в крайност", а не бяха изпаднали, защото мислимата в България мяра за крайност вече бе достигната от Янакиев, дължат на този човек немалка благодарност. Дано са му я изказали - поне наум. И още нещо му дължат те, пак свързано с това пусто "изпадане в крайност".

И до появата на "Българско стихознание" в 1960 година можеше да се предугажда, че българските условия са отчайващо неблагоприятни за израстване на специализирано, професионално и терминологично що-годе строго литературознание. Но това, което се случи с тази книга, невежествено нападателната и подгаврячески защитната ,,рецепция", която тя намери сред преобладаващата част от българската литературна интелигенция, надхвърли и най-мрачните предугаждания - да не говорим за надеждите на човек, роден някъде около 1942 година, филолог и прихванал нещо от въодушевлението на времето си, че математизацията, логическата формализация и строгата терминология ("езикът-еталон" според съветската сциенистка линия) най-сетне ще въведат обективност и научност в така наречените хуманитарни науки, включително и във филологията. Стъписването и огорчението трябва да е било много тежко - един бог знае каква част от българската филологическа младеж след първоначалното си въодушевление е кривнала по друг път, за да се предварди от по-нататъшни огорчения. Тук обаче говорим за онази част, която се опита да не кривва - поне много.

Доколкото е наблюдавала - а не можеше да не го наблюдава - "случая Янакиев", тази неголяма част от филологическата младеж вероятно е стигнала до следните изводи.

"Стихознанието" и други подобни текстове на Янакиев сащисваха и будеха благородния гняв и присмех на широките литературни среди не със смисъла си и научните си идеи - тях малцина можеха или желаеха да разберат, - а с реториката си. В комуникативната си част тази реторика откровено се подгавряше с разни светини на нашенското литературно мислене, като тайнството на творческия процес, неповторимата индивидуалност на твореца, нежната тъкан на художествеността, която гине под хладния скалпел на научния анализ - и какво ли още не от този род. В некомуникативната си част пък тя беше непознат непривичен за България гъстеж от добре познати (това иди - дойди), малко познати или изковани от самия Янакиев на гръцко-латинско-англо-славянско-и прочие основа термини (нов вид баланизъм с обратен знак). Как действаше всичко това на девственото литературно простосмъртие у нас, ясно може да си представи човек, който не го е видял с очите си, но то не привличаше дори и добронамерените му, желаещи да го разберат читатели (между които и Юрий Лотман). Като че ли беше влязъл в сила Нютоновият закон, според който на всяка неразбраност, некомуникативност и нетърпимост може да отговаря равна по сила и обратна по посока неразбраност, некомуникативност и нетърпимост. След тези изводи и след като е видял привлекателните и непривлекателните страни на такъв тип текстово поведение, начеващият филолог от 60-те години би могъл по-лесно и по-ясно да определи собственото си поведение.

Още тогава би могло да се заключи, че в България филологизмът на Янакиев има по-обещаващи перспективи в полето на езикознанието, отколкото на литературознанието - което и опитът доказа.

Ставаше все по-ясно, че не я чакат добри бъднини и тенденцията на тоя филологизъм към възможно пълното обособяване, изолиране или, както казваше Янакиев, "изделване" на обекта на изследване. Не само в България - по онова време понятията "система", "системен подход", "функционален подход", заливаха литературоведския свят, цареше, казано донякъде по Барт, мода на системата. В тази посока изборът на начеващите литературоведи бе бърз и очевиден и ето един от неговите символични резултати. "Стихознанието" на М. Янакиев бе положено на такива принципи, че откровеното му подзаглавие, ако имаше такова, би трябвало да гласи "Звук без смисъл". По-късно в българското литературознание се появи книгата "Звук и смисъл'' - 1983 година (защитена като дисертация още в 1974 г.). Авторът на "Звук и смисъл" бе възприел от идеите и методите на М. Янакиев колкото едва ли някой друг от студентите му, което показва колко добър учител е бил Янакиев: повлия върху мисленето на мнозина и не превърна в свое продължение никого.

С такъв пример пред очи и при такива обстоятелства биха могли да влязат в българския литературоведски живот филолозите, родени около началото на 40-те години. За тези, които влязоха, може да се направи тавтологичното твърдение, че след като по доброволен избор или по принуда са останали да работят в България, потърсили са и са намерили някакъв път да социализират идеите си и текстовете си. Една нищожно дребна част от тях, представителна фигура сред които беше авторът на "Звук и смисъл", се опитаха да социализират и наложат нещо малко по-опако, да потърсят някаква свободна територия и работят върху нея със своя, в смисъл неприлагана от други в България, методология. Такъв социален образ на задачата им изграждат техните текстове, такъв образ им изгради и рязкото противодействие на научните и ненаучните им тогавашни опоненти, кой от кой по-ревностоен защитник на марксистко-ленинската естетика, на здравите народностни традиции и здравия разум в литературознанието. Разбира се, търсенето на независимост и в този случай беше зависимо от обстоятелствата и в този случай беше постоянно формирано и деформирано от противодействащата сила. И формирането му, и деформирането му ще проличи, надявам се, в следващите съвсем кратки наблюдения.

От днешно гледище свободната територия за тази малка литературоведска група е била отделната творба и по-точно анализът на отделната творба. Другите тогавашни литературоведски типове предпочитаха идеологизираните и социологизирани исторически екскурси, груповите портрети с писатели, монографични изследвания върху творчеството на отделен писател. Цял литературоведски текст, посветен на едно-единствено произведение, беше рядкост и когато се появеше, негов предмет обикновено беше я роман, я разказ - и рядко стихотворение, тъкмо с анализи на стихотворения започна и новата литературоведска група - и то анализи с твърде различна методология и терминология.

Тези анализи, целенасочено съсредоточени върху творбата имаха нещо общо с разбиранията и похватите на Лео Шпитцер, американската Нова критика, Лотман. Целенасочено затворени в творбата, те бяха тихомълком аисторични - приемаха творбата като независима и самодостатъчна даденост, на която не достига само едно: проникновен професионален анализ. Извън творбата започваше идеологическото слугуване, психологията и социологията на възприемането, импресионистичната свобода и свободия на критиката - все неща, към които въпросните литературоведи изпитваха най-малкото несигурност.

Творбата като независим предмет и нейното научно обективно изследване се завъртяха в затворен в себе си кръг. Поривът към обективност на тези литературоведи беше част от една тогава световна тенденция, на българска почва той можеше да означава и порив независимият предмет да се изучава от професионално и социално независим изследвач (ясно до колко изпълним е бил той). И пак на българска почва този подход би могъл да означава и усилие да се огради творбата и литературата от употребата и злоупотребата им от господстващата идеологема, но това значение, и да е го имало, едва ли е било бог знае колко осезателно.

В порива към професионална, литературна и социална независимост участваше и демонстрираното търсене на нова и точна терминология. Постижима ли е научна литературоведска терминология е въпрос така неясен и труден, както и въпросът що е научна литературоведска терминология. От дейността на въпросните наши литературоведи отговорът също не стана по-ясен, но от реториката на текстовете им личеше, че са взели ум от пътемиите на своя бивш и любим преподавател. Стараеха се да пишат по-комуникативно и по-четивно, но май без особен успех и в тази посока.

Всяка изследователска парадигма активно включва нещо в себе си и изключва друго. Подходът към творбата като към независим предмет изключва въпроса за разграничението между текст сам по себе си и възприетия като творба текст. Не се чувства много уютно в тази парадигма и въпросът за гледната точка на анализатора - универсална ли е тя или единична, исторична ли е или извънисторична. Дойде им времето на тези въпроси малко по-късно.

Обикновено една литературоведска парадигма още докато осъзнава себе си, бърза да се представи на света със свои теоретизиращи метатекстове, в които повече или по-малко скромно обяснява какво е, с кого е и против кого е. Въпросните наши литературоведи се отказаха от тази малко задължителна възможност. Дали защото нямаше какво да кажат? Или просто защото не желаеха да улесняват критиците си? На тези въпроси отговор никога няма да получим. Както и на въпроса лесно ли е да си роден 1942 година.

 

 

© Никола Георгиев, 1994
© Издателство LiterNet, 13. 12. 2002
=============================
Публикация В: "Studiorum causa (Сборник по случай 50-годишнината на Радосвет Коларов)", С., 1994.
















Партньори