ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ЗЛАТОТЪРСАЧИ
Разговор с Гриша Трифонов

Мая Дългъчева

web

- Гриша, честит “Златен ланец” за 2007 г.! Сподели как се чувстваш като носител на престижната награда за поезия на най-тиражния вестник - в. “Труд”, и очертай с няколко думи пътя си до “Златния ланец”.

- Това наистина е сериозна награда, в смисъл че е огласена и нейният носител получава голяма известност, за разлика от други награди, които нямат такава ракета-носител като в. “Труд”, която да рекламира и направи лауреата достояние на много хора. Но в никакъв случай не мога да очертая път до “Златния ланец” - това ще означава, че наградата е била някаква цел. Когато човек пише, той не мисли за тези неща. Участието в конкурси е друго, то няма нищо общо с писането. Литературната дейност свършва с написването, даже с идеята за стихотворението. После идват публикациите, издаването на книга, участието в конкурси... За мен това не е първа награда. Още дебютната ми книга има две награди - преди да бъде издадена и след това. В Димитровград през 1986 г. направиха конкурс за ръкопис на млад автор и наградата беше издаване на книгата в изд. “Народна младеж”. Този ръкопис ми го бяха върнали от всички възможни издателства, аз бях на път да се откажа и едва ли щеше да види бял свят. Реших да участвам в конкурса като последен опит и взех, че спечелих. За моя голяма изненада, тъй като надсловът беше “Нашето време - време на герои”, а в стиховете ми няма и помен от такива героични теми. На следващата година тази същата книга спечели “Южна пролет” в Хасково. След това имах един дълъг период от 12 години, в които не писах и не публикувах. После издадох 2-3 стихосбирки. Носител съм и на националните литературни награди “Георги Братанов” и „Изворът на Белоногата”, които също много ценя. Всяка награда е вид оценка за това, което си направил. Дали една оценка ще бъде положителна или отрицателна, тя не може да промени човека, ако той следва своя път, но добре е да си наясно как те виждат другите. Именно заради това тези награди ме радват.

- Като се има предвид обаче, че всяка оценка е субективна, не са ли опасни, от друга страна, наградите - в смисъл, че е възможно някои хора, получавайки награда, да почнат да се вземат твърде насериозно?

- Те се вземат насериозно и без да получават награди. Затова ти казах, че за мен това е просто една оценка. Приемам я за сведение, т.е. - знам, че има такава оценка. Човек не бива да се повлиява от това. Аз имам може би десетина души, на чието мнение държа. Но и те не могат да ме накарат да променя нещо. Що се отнася до журитата, тъкмо сборът от три или пет субективни оценки би трябвало да даде една обективна. Ако не са нагласени нещата. Честно казано, при мои участия в журиране това не се е случвало.

- Като говорим за влиянието на оценките, ми идва наум често коментираният парадокс - има творец, няма характер. Как човек формира себе си, за да стои зад своите думи, независимо от чуждата оценка?

- Ами, няма разлика между житейски и литературен характер. Замисли се и си спомни, че свестните хора, които познаваш като характер и позиции, са добри и в това, което правят. Защото, ако човек е изградил себе си като характер, той няма да допусне да пише слаби неща, просто ще спре да пише - това също е характер. Не мога да се сетя за нито един случай, когато добър поет - от тези, които познавам, е бил нечестен, неискрен, предавал е приятелите си. Е, с едно-две изключения... Дори, ако трябва да съм честен - с едно изключение. Само един човек познавам, който ми беше приятел, за когото продължавам да твърдя, че е от най-талантливите български писатели, но като човек просто не е на нивото на таланта си. А това да бъдеш свестен човек също е талант. И като не ти е дадено, няма как да го развиеш.

- Скоро си говорихме, че тъй като си основател на “ПоКи”, а и музиката е по-популярно изкуство, сякаш хората те приемат повече като Поета с китарата и някак не те познават като поезия. Как балансираш песента и поезията? Какво би искал да знаят за теб онези, които не са посягали към твоя книга и съдят за теб по текстовете за песни, които...

- Които не са мои на всичко отгоре (смеем се)... Ако говорим само за читатели, иди-дойди. Но става въпрос и за критици. Например един уважаван критик като Владо Трендафилов написа статия за поезията, в която казва, че бардовският тип поезия е такъв - става за пеене, но ако не е музиката да го подпомага, не става за нищо. И изброява и моето име сред другите имена. Което не ме обижда, но просто не е вярно, тъй като аз не пея свои стихове.

Относно балансирането - представи си, че всички ние сме златотърсачи. Има различни начини: единият - да копаш с кирката, другият - да промиваш златен пясък... Въпросът е да излезе златото. Дали ще е с песен, дали със стих - важното е всеки да изкара на бял свят златните песъчинки, които носи в себе си, защото това му е предназначението. Те затова са сложени в него - от Господ ли, не знам от кого. И човек трябва да ги покаже на другите, за да им се радват всички. Това е.

- А като пътуваш на срещи с читатели, какво виждаш - имат ли хората интерес към поезията все още?

- Интересът не е изчезвал никога според мен. Само че имаше едно грешно създадено мнение в моята младост - че поетът трябва “да слезе при читателя”, да се четат стихове в заводските столови и т.н., което е абсолютна глупост. При поезията трябва да се влиза като в храм, така, както се ходи на опера - няма да идеш да му пееш вкъщи или в завода? Той ще дойде - ще си сложи новите дрехи и ще дойде като на празник! Така е и с поезията. Естествено, че ще има малко почитатели, няма как да са повече - това е елитарно изкуство, това да не е Азис, та да има тълпи от хора! На мен ще ми е съмнително, ако някой каже, че е напълнил Зала 1 в НДК с поезия... Няма страшно в това, че почитателите на поезията са малко, нормално е. Трябва да забравим тези истории с масовизацията, изкуството за народа и пр. Изкуството за масите е това - Преслава, ДесиСлава, някаква слава... Поезия, опера, балет, джаз - те са за посветени. Въпрос на ниво, няма как да е иначе. В никакъв случай не казвам, че онези, дето не слушат поезия и джаз, са втора ръка хора. Те имат други потребности и им ги дава нещо друго, което според тях е изкуство. Според мен не е.

- Ти общуваш често с млади автори. Какво е впечатлението ти, има ли потенциал младата българска поезия? И как подхождаш - предпочиташ да ги стимулираш или им казваш всичко, което мислиш?

- Общувам с тях преди всичко като с приятели. Това, че един Васил Балев е с 30 години по-млад от мен примерно, няма никакво значение - ние общуваме като мъже и като хора, които се занимават с едно и също нещо. И ако аз не мога да му кажа всичко, което мисля за неговите стихове - и добро, и лошо, значи просто няма да стоим на една маса. Същото е и със Сибила Алексова, Иван Брегов...

По едно време се бях уплашил, че тоя тъй наречен български постмодернизъм - защото в българския му вариант той е “тъй наречен”, ще промени нещата и младите ще залитнат само в едната посока. Това винаги е вредно, трябва да има различни посоки. И с появата на тези, които споменах, като прибавим към тях и Мария Донева, Елена Денева, Бояна Петкова и др., в последната година почна да ми се връща куражът. Поезията трябва да бъде многообразна. Няма предписание: “Ето, така трябва да се пишат стихове!”, не е задължително непременно да си отстранен, за да пишеш поезия... А дали ще пишеш без запетайки, със запетайки, с главни букви, с малки букви, това е форма. Важното е да се извади златото.

Много се радвам на една среща миналата година в Казанлък, където се събраха млади хора от Съюза, от Сдружението, от сайтовете, запознаха се и бяха заедно. Те трябва да се познават, да общуват помежду си, да се четат... Без такова общуване човек почва да се развива някак навътре. Смисълът на всяко творчество - дали ще е картина, музика, стих - всъщност е общуването. Онзи, който ми каже, че пишел за себе си, да си гледа работата - като пише за себе си, защо го показва? Значи това е пак опит за разговор...

- Интересен поглед, и аз съм се питала какъв е смисълът - вадиш нещо от душата си, опитваш да го назовеш с думи, пускаш го и уж е разговор, пък не е. Не знаеш къде отива тази част от теб, не чуваш ответния...

- Писмо в бутилка - надяваш се, че някой един ден ще го намери, ще го прочете, ще открие нещо и то ще му хареса, ще го стопли... Толкова.

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2008, № 1 (98)