КАК ДВЕ ОБУЩЕТА СИ ОТКРИХА КРАЧЕТА

web

На рафта в един магазин за обувки, сред лачени дами с изискани джувки,
господа с етикети и строги бомбета,
сред джапанки, чехли, пантофки и маратонки, готови за тренировки,
се мъдреха чифт обувчета малки като залъгалки.

- Вижте ги тези шушулки с оплетените вързулки...
Кой ще ги купи, горкичките? - присмиваха им се всичките.

Мечтаеха двете братлета да си имат по мярка крачета.

- Слушай братленце, тука всеки се пука от скука -
рече обувчето дясно.

Лявото кимна:
- Ясно! Да избягаме от магазина и да заминем в чужбина!

Речено-сторено - изтопуркаха на земята
и туп-туп - се промъкнаха през вратата.
Вървяха, вървяха - през улици и тротоари,
край токчета тънки и галоши сбръчкани, стари,
край пантофки момичешки и кецове на момчета,
но нийде не срещнаха чифт боси крачета.

Най-накрая решиха да хванат трамвая.
Пътуваха чааак до ей там, където се ширваше вече полето...

Насред полето едно зайче бяло с топка се бе заиграло.

- Яяяя, какви обувчици леки - тъкмо за моите лапички меки! -
Зайко си рече. - Е, сега вече топката до насита ще ритам,
без да си боцкам в трънака петите!

И скача, и рита, и вкарва голове, додето двете обувчета нови заприличаха на мекици.

- Направи ни на терлици! - лявото се ядоса.

- Нека си рита босо! - дясното се изхлузи и в тревата се потътрузи.

Избягаха двете братлета от Зайовите крачета,
бродиха, скитаха из нивята, додето пред тях изникна гората.
А пък в гората, момичета и момчета, знаете - живеят мечета.

Едно от тях в храсталака лежеше и жаловито ръмжеше.
Лапите му, целите в рани - от камънаци и клечки издрани...

- Яяяя, добре сте дошли, обущета, при мечовите крачета! -
скочи Мечо и мигом напъха лапи, тъй, както си беше - бос, без чорапи.

- Ама че смрад! - дясното кихна.

Лявото охна, хлъцна и стихна.
- И нокти... Кожата ми пробиват!

- Ох, тези обувки май страшно убиват! - Мечо изпъшка и се ядоса. -
Май по-добре е да ходя бос, а?

- По-добре, по-добре! - обущетата рипнаха и през тревите припнаха.
- И да си купиш чорапи! Да си измиеш мръсните лапи!
- А, и ноктите да си изрежеш, че сякаш ни газиха таралежи!

Избягаха двете братлета от Мечовите крачета,
бродиха, скитаха из гората, додето видяха в далечината
едно малко селце да кротува.

- Ти чу ли туй, дето се чува?

- Шшш, чувам песен, бърборене, вик! Глас на дете и човешки език!

Хукнаха двечките като стрели и спряха чак в първите махали.
Само че, вместо детенце, грух-грух! - ги посрещна... прасенце.

- Грух-грух-грух, те сега ви обух! - грухна прасето
и след малко до шията обущетата газеха в калотията.

- Майчице! - лявото джвакна. - Оттука
ще ставаме само, братле, за боклука...

- Сякаш сме лазили из комина! А бяхме тръгнали за чужбина...

В това време
едно детенце с боси крачета хранеше в двора врабчета.

- Ей, Свинчо, тези хубави обущета не са дошли, да ги мърлят прасета! -
пръст хлапето размаха. - Я да си шляпаш без тях, а?

И обувките в ръцете му се озоваха.

Изчегърта калта от тях полека, избърса ги то с една кърпа мека,
изпра им вързулките, лъсна нослетата, обу си чорапи
и хоп! - на крачетата.

И днес, ако чуете някой да тропа
тъй, че се чува в цяяяла Европа,
да знаете - туй са онези малки
обувчета, смешни като залъгалки...
Тропат от радост в една детска градина,
без да се сещат дори за чужбина,
защото, през девет гори и дерета,
най-сетне откриха по мярка крачета!

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.04.2008, № 4 (101)